Българското държавно-политическо присъствие на Кримския полуостров продължава няколко столетия

При археологически проучвания на полуострова  са разкрити  над 300 ранносредновековни български селища

Кримският полуостров е на около 450 км от българския бряг на Черно море при Варна по права линия. Времетраенето на евентуален полет с пътнически самолет се изчислява на някакви си 34 минути. Ако пък самолетът е свръхзвуков или , не дай си Боже, става дума за ракетна система, полетът би бил едва десетина минути! Така или иначе, грамадният къс суша  (26 850 кв. км, с по-голяма територия от република Северна Македония), вклинен между Черно и Азовско море, е  съседна за нас презморска земя. През 2014 г. руската анексия на полуострова, де юре в състава на Украйна, разпали най-мащабната криза в района от Втората световна война насам. Даваме ли си ясна сметка обаче какво е Крим за нас, българите?

В нашето съзнание Крим буди различни асоциации. Например за Кримската война (1853-1856), когато прадедите ни напразно чакат свободата… Или за белогвардейците на барон Врангел, намерили спасение в България след руската гражданска война през 1917-1922 г. Крим събужда горчивия спомен за съдбата на нашите кримски българи, подложени на ужасяващи репресии от режима на Сталин през 1944 г. Във фолклора “Кръмът”, както го наричат българите през XIX в., пази болезнения спомен за “хан Татар”, васалът на Османската империя и едно от „лицата“ на насилието над поробените българи. По-рядко си даваме сметка, че Крим е свързан със зората на собствената ни история, вкл. като част от „Старата Велика България“ на кан Кубрат.

Ще разкажем за Крим под формата на импровизиран кратък пътепис за една експедиция на фондация „Тангра“ отпреди десетина години. Нашият разказ започва от Симферопол, столицата на Крим. В града е Кримският институт по археология, дал на науката прекрасни познавачи на (пра)българската култура – Игор Баранов, Вадим Майко (настоящият директор на института), Владимир Кирилко, Владимир Миц, и др. Заедно с Петко Колев, председател на фондацията, Венелин Каравичев и проф. Николай Руссев (бесарабски българин,  историк и археолог) се отправяме към античната и средновековна крепост при градчето Белогорск. Най-старите градежи са на сарматите, наследени през VІІ-VІІІ в. от т. нар. черни българи на Бат-Баян, най-големият син на Кубрат. Както е известно, в случая „черни“ означава „източни“, а и най-старши спрямо останалите родове. От пръв поглед се виждат сходствата със строежите в старопрестолна Плиска, Дръстър/Силистра и други крепости у нас.

Следващата ни цел е Керч, древният Пантикапей, столицата на античното Боспорско царство. Повече от три столетия то е управлявано от тракийската династия на  Спартокидите, а по-късно от скитския царски род на Аспург (15 г.пр. Хр. – 37 г.сл. Хр.). Името е вариант на “Аспарух”, което още веднъж говори за корените на древните българи. На хълма, носещ името на прочутия цар Митридат VІ (съвременник и презморски съюзник на великия тракиец Спартак!), археологическите пластове са почти напълно унищожени в тежките боеве във Втората световна война. И все пак, в Керченския музей се пазят ценни артефакти, вкл. от културата на древните българи. Тиритака, част от градската агломерация на Керч, е разположена срещу Фанагория, която е от другата страна на Керченския проток. Уви, археологическите проучвания не откриват български пласт във Фанагория, смятана някога за „столица“ на Кубрат. Много по-вероятно е обаче един от центровете на „Старата Велика България“ да е именно Керч. Откритата жилищна архитектура показва, че местните българи със сигурност не са били номади, както най-често по инерция се твърди в много „дебели книги“ и учебници… За по-пълно изясняване на картината трябват още проучвания, но засега в Крим са разкрити около 300 древни български селища. В крайна сметка, българското господство на полуострова продължава повече от пет столетия!

Потегляме към средновековната Кафа, днешната Феодосия. Градът през ХІІІ-ХV в. е водещата генуезка колония в региона на Черно море, най-източния “пост” на републиката и католическия Запад. Интересите на могъщата Генуа се сблъскват с онези на цар Теодор Светослав (1300-1322), а по-късно между генуезците и добруджанския деспот Добротица избухва морска война! И все пак, военните сблъсъци са изключение на фона на активните търговски връзки, при които генуезките кораби товарят “жито от Загора”, прочутия „български восък“ и други стоки от нашите черноморски пристанища.

Следващата спирка в нашето пътуване е Судак. Археологът Вадим Майко откри, че генуезката крепост в града наследява българската от VIII-XI в., в която е разкрито и древно капище (светилище) на загадъчната „езическа“ религия на нашите прадеди.  Векове по-късно по тези места през 1263-1264 г. са идвали пратеници на цар Константин Тих Асен  (1257-1277), уговаряйки съюз срещу Византия с новите господари на Крим и цяла Източна Европа – татарите от “Златната Орда”. Очевидно българските царе са имали поглед върху ставащото „отвъд морето“, а опитите им за активна политика излизат извън обичайните ни представи.

Още от времената на късната Римска империя чак до упадъка на Византия през ХІІІ в. нейният най-важен град на Крим е Херсонес, днешният Севастопол. Византийският град е проучван в продължение на десетилетия и експониран като археологически резерват с богата музейна сбирка. Много от ценните му паметници са в световноизвестния “Ермитаж” в Петербург и други музеи в Москва и Киев. В началото на VІІІ в. една византийска наказателна операция срещу разбунтувалия се Херсонес е предвождана от „патриция и архонт на българите“ Мавър, преди това най-близкият велможа на Кубер. Така в далечния Крим откриваме „следа“ дори и от Куберовите българи от днешна Македония! През 860 г. по древните улици на презморския византийски град е преминало  шествие, водено от Кирил и Методий, с мощите на св. Климент. Както знаем, по време на своята Хазарска мисия Светите братя откриват мощите на този прочут римски папа,  заточен векове по-рано именно в Херсонес. От този град през 988 г. започва покръстването на Киевска Рус, в която са живели прадедите на днешните украинци, руси и белоруси. От града към Киев навярно е потеглил и св. Михаил Българина, първият митрополит на средновековните руси. 

И така, когато „Старата Велика България“ загива под ударите на хазарите, Аспарух, Кубер, Алцек и Котраг търсят убежище в други страни. Част от българите начело с Бат-Баян остават в старата родина, вкл. на Кримския полуостров. При война с хазарите около 818  г.  войските на Омуртаг форсират Днепър. Очевидно походът е в помощ на „черните българи“, които по същото време вдигат въстание срещу хазарите. Не знаем какво е станало, но връзки между двете Българии – Дунавската и “Черната”,– очевидно са съществували. Останалите в старата родина българи съвсем не са мимолетно явление – макар и под властта на Хазарския каганат, те имат автономия и връзки с местните византийски градове. В средата на X в. император Константин Багренородни пише за “Черна България” (името ѝ присъства и в староруските летописи) като независима държава, отхвърлила хазарското върховенство. Не знаем почти нищо за нейните владетели, но в началото на XI в. с  такъв е Георги „Цуло“, както византийските автори са изопачили името на династията Дуло. Уви, „Черна България“ е пометена от печенежките нашествия, но според някои изследователи групи от тамошните българи търсят убежище при своите родственици на Балканите. Гроб на такъв знатен „черен българин“, открит в полето на Плиска, беше изследван от проф. Рашо Рашев. 

Разбира се, нашата кримска обиколка не обхваща всички места, свързани с българската история. Българското присъствие на Кримския полуостров е факт и през следващите столетия, макар и в други форми и мащаби. И все пак, средновековните български следи на Крим са важни, особено за сънародниците ни от кримската българска общност, за общото ни настояще и бъдеще.

Пламен Павлов, Труд