През последните няколко седмици, поредица от международни събития разтърсиха България.

 

На първо място, санкциите, наложени от САЩ на няколко български "бизнесмени", сред които Пеевски и Божков, се вписват в по-широкия контекст от планирани американски санкции, насочени към Балканите.

 

Медийната истерия около казуса "Магнитски" беше подета с нова сила от изненадващата визите на Лаура Кьовеши в София.

 

Журналистите бяха твърде заети да се шокират от това, че била отишла пеша до съдебната палата, за да обърнат внимание на по-голямата политическа картинка, която се очертава. Типично по български, новините се опитаха да предадат тези събития като феномени с чисто български характер, и пропуснаха да отбележат, че всъщност тези ходове на САЩ и ЕС са част от една доста по-голяма игра, в която българите и България са по-скоро пионка.

 

В България предстоят избори, важни избори. Европа също навлиза във важен период от своята история.

 

Тогава съществуващият либерален ред е изправен пред заплахата от надигане на консервативно-авторитарните системи. Макар възходът на хора като Путин, Орбан и Ердоган да се разглежда като някакъв нов вид управление, породено от спецификата на епохата, този тип политици отразяват един естествен процес, съпътстващ развитието на европейските общества поне от началото на XIX век.

 

Всъщност този момент датира далеч по-назад в историята. Във всеки случай съвременната размяна на удари между либерализъм и консерватизъм е част от едно несекващо политическо танго, стартирало под звуците на "Марсилезата" през 1789 г.

 

В този сложен и понякога кървав танц стари фракции биват претопявани в пламъците на нови идеи и след това изковавани наново, с ново лице, но същите вътре в ядрото си.

 

Същината на процеса е една - запазване на съществуващия ред от едната фракция и промяната на този ред по образ и подобие на идеите, ръководещи втората фракция.

 

През 1789 г. революционна Франция се опитва да срине Стария режим. След Наполеоновите войни, монархиите от Стария режим се опитват всячески да спрат националните движения. По време на обединението на Германия и след това Германската империя се опитва да разбие модела, наложен от Великобритания и Русия. В рамките на Първата световна война империите се опитват да изтръгнат една от друга световната инициатива.

 

Победата на пропагандирания от САЩ либерален ред е посрещната с ново надигане на национализми и авторитаризми през 1920-те и 1930-те. След тях идва Втората световна война и Студената война.

 

През 1992 г. политологът Франсис Фукуяма заявява, че с краха на комунизма е дошъл краят на историята - либерализмът е победил окончателно. Двадесет години по-късно същият учен се извинява за своя интелектуален хюбрис и признава, че историята не е свършила, а просто се е рестартирала.

 

Днес светът преминава отново в период на усилена борба между либерално и консервативно, ляво и дясно, установен ред и стремеж към промяна. Самият факт, че тези процеси са циклични, означава, че на база на историята ние бихме могли да извлечем определени поуки за хода на събитията, както и за начина, по който нашето общество и държава, би следвало да реагират в определени ситуации.

 

Първото и най-важно нещо, което следва да осъзнаем, е че ние, българите не сме уникални и неповторими.

 

За Великите сили ние сме един от многото дребни народи, които трябва да бъдат употребени за постигане на Големите интереси на Големите играчи.

 

Ако трябва да бъдем реалисти, политиката на Великите сили на Балканите напомня на френския филм "Вечеря за глупаци" - няколко богаташи се наговарят кой ще покани със себе си най-големия глупак, събират ги в една обща среда и наблюдават техните постъпки и гафове.

 

Чийто глупак се представи най-глупашки, той е на печелившия богаташ. По същия начин Великите сили залагат на по един, а често пъти и на по няколко локални "глупаци", които да свършат мръсната работа на терен, да направят "цирка" и съответно да донесат дивиденти на своя благодетел. Базовата идея е проста - как да спечелим максимално, оставяйки някой друг да ни свърши работата.

 

Също както във "Вечеря за глупаци" обаче, понякога богатият хитрец сам се оказва в ролята на глупака, тотално оплетен от често ирационалните действия на своите протежета. Примери от балканската история има много. Достатъчно е да посочим Русия, която се вкарва в кризата на Първата световна война заради прекомерната си обвързаност със Сърбия или Италия, и повлича и Германия в балканския водовъртеж през 1940-41 г. със соята зле премислена инвазия на Гърция.

 

Историята познава и по-пресни примери като прибързаното добавяне на България към ЕС на 1-ви януари, 2007 г., без страната да е реално подготвена нито от гледна точка на своето законодателство, нито от гледна точка на механизмите за адекватно използване на европейските фондове.

 

Резултатът е непрекъснати доклади за корупция, липсваща законност и милиони, ако не и милиарди, присвоени от сивата икономика без реална полза за населението на страната. Поуката е, че богатите също плачат и определено също грешат, понякога фатално.

 

Именно от техните грешки и от техните противоборства ние българите трябва да извлечем максимална полза. Така, както предците ни са го правели през целия XIX век. Парадоксално, но българите са се възползвали по-добре от недостатъците на Великите сили, преди да имат независима държава - тоест преди 1908 г., отколкото след това.

 

Реално през 1913 г. българската външна политика катастрофира в дипломатическата канавка на Балканските войни и оттогава никой никога не успява да я поправи така, че да работи оптимално.

 

Българите попадат в полезрението на Великите сили за първи път през XVI-XVII век, когато Австрийската империя се опитва да развие мащабна по размери католическа пропаганда на Балканите. Още от този момент си личи, че народът ни е вкаран в една по-голяма схема и към него не се отнасят като някакво уникално явление, заслужаващо индивидуален подход.

 

Хабсбургите поставят българи, сърби и босненци в общия кюп на балканските християни, които трябва да бъдат привлечени в лоното на Римската църква и превърнати в буфер пред мощта на Османската империя и нейното "азиатско" и мохамеданско влияние. Обратно, Османската империя се стреми да използва православието като щит срещу влиянието на католицизма.

 

За целта още през 1555 г., Сюлейман Великолепни създава самостоятелна православна патриаршия с център град Печ (Сърбия), която да пази църковно-славянското богослужение и да отбива попълзновенията на католиците.

 

В рамките на тази патриаршия попадат западните български земи, което позволява на "Софийската света гора", Рилският манастир, Банско, Кюстендил и земите в северна Македония, да останат извън силното гръцко влияние на Цариградската патриаршия. Съчетано с голямата независимост на Търновската архиепископия, това означава, че българската църква поне до 1766 г. успява да се изплъзне от прекомерно външно влияние и, заедно със сърбите, да запази своята самобитност.

 

Същевременно, онези християни, които все пак приемат върховенството на Рим, се облагодетелстват от щедри дарения и възможност за търговия с Австрия.

 

Именно така се ражда просперитета на Чипровци и Северозападна България през XVII век. Парадоксално, този просперитет ще бъде погубен от османците именно докато българите се борят да прокарат своите интереси през австрийската политика на Балканите.

 

Провалът на Австрия да се превърне в покровител на националните интереси на зараждащата се българска народност през XVIII век, кара българите да потърсят друга възможност за външно взаимодействие. Тази възможност те виждат в лицето на Русия. Именно неуспехът на католицизма окончателно циментира православието като единствена културна и духовна алтернатива за българите и спомага за тяхната тясна обвързаност с другите православни движение на Балканите - сръбското и гръцкото.

 

По този начин след 1774 г. българите попадат в схемите на руската външна политика на Балканите. Отново, народът ни е добавен под общ знаменател с комшиите. Далеч по-рано "пробудилите" се гърци и сърби представляват несъмнено по-голям интерес за Русия. През 1829 г. генерал Дибич ще пише до император Николай I, че българите на този етап не си заслужават вниманието.

 

Макар, казва той, в Мизия да има несъмнено храбри и способни люде, населението отвъд Балкана живее с манталитета на чернокожите в Съединените щати и по никакъв начин не е готово да се бори или да е полезно за Русия. Тежки думи за населението на онези градове, за които ние именно след 1820 г. се гордеем, че са люлка на нашето Възраждане. Уви, като показва хода на въстанията през XIX век, думите на Дибич съвсем не са лъжовни, поне що се отнася до волята за военно-политическа борба.

 

Фокусирането на Русия върху Балканите след 1927 г. (намесата в Гръцката война за независимост), привлича вниманието на Великобритания.

 

Петербург и Лондон играят своя ранна версия на Студената война, наричана от историците "Голямата игра". Именно в контекста на тази надпревара за политическо и икономическо влияние българите постепенно се превръщат във фактор от значение за Великобритания, но отново само в контекста на общата балканска картинка и на цялостната ситуация в Османската империя.

 

Британия често е обвинявана в "българофобия" от различни мотивирани идеологически или не лаици. В действителност Островното кралство не таи никакви специални чувства към този малък балкански народ, който Русия ще се опита на няколко пъти да доведе като гост на "Вечерята за глупаци".

 

Нещо повече, самата Великобритания на няколко пъти се явява страната, поканила българите на вечерята. В стремежа си да запази целостта на Османската империя (защото е по-лесно да манипулираш една мултинационална, назадничава империя, вместо десетки агресивни и млади, национални държави - б.а.), Великобритания смята, че Истанбул трябва да даде на българите културна и религиозна свобода, за да бъдат те успокоени и да не търсят със силата на оръжието разрушаване на османския ред.

 

Обратно, Русия няма нищо против да използва българите за разрушаване на политическото статукво на Балканите, но няма никакво желание да им позволи културна или религиозна самостоятелност. И как иначе, след като водеща доктрина в средата на XIX век е панславизма - идеята за издигане на руската култура като обединителен център на цялото "славянство".

 

Нищо чудно, тогава, че Петербург иска запазване на българите под върховенството на Цариградската патриаршия (защото е много по-лесно да манипулираш една назадничава, мултиетническа църква, отколкото десетки млади и агресивни, национални патриаршии - б.а.) и приобщаването им към руската култура. От там и щедрите дарения за "Добродетелната дружина", "Одеското настоятелство" и "Българското книжовно дружество".

 

Оказва се, обаче, че българите съвсем не са такива глупаци, каквито Великите са искали да поканят на вечеря.

 

С присъщия ни инат и упорство дедите ни успяват като шампион на гигантски слалом да лавират между интересите на Големите братя и сестри. В крайна сметка до 1876 г. българите имат независима църква, собствена училищна мрежа, собствена читалищна мрежа и са първия християнски народ, самостоятелно признат от Османската империя в нейните предели.

 

Остава само политическата свобода. Тя е откупена с кръвта на между 10 000 и 30 000 жертви на Априлското въстание и още над 20 000 на Освободителната война. Общо над 50 000 души участват в борбата срещу Османската империя през 1877-78 г. под една или друга форма. Но въпреки това, нашият народ остава пешка в ръцете на Големите.

 

Ние погрешно вярваме, че именно нашето Априлско въстание привлича вниманието на Русия. Но то вече е привлечено от Босна през 1875 г. Масовото въстание там събужда Източния въпрос за нова криза, в която бързо се намесва и Австро-Унгария.

 

Съдбата на българите е преплетена в схемите на великите, с бъдещето на сърби, босненци и черногорци. Освободителната война се води не само за създаването на България, но и за независимостта на Сърбия и Румъния и за окупирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария.

 

Води се и за да може Русия да унищожи установения от Великобритания ред в Османската империя - все същото политическо танго.

 

Освобождението не означава нито край на танца, нито край на вечерите за глупаци.

 

Осакатена от Берлинския договор, България попада във водовъртежа на ново състезание на Големите - този път противоборството е между Виена и Петербург. Австро-Унгария чертае своите планове за налагане на политическа хегемония над сърбите (Сърбия вече два пъти е била австрийска - 1717-1739 и 1789-1792 г.), както и слагане на ръка по един или друг начин над Солун.

 

Същевременно Русия вижда в България удобен трамплин за окончателно обсебване на Проливите - отколешна мечта на руския царизъм, увлечен от идеята да се превърне в пълноправен наследник на византийската имперска слава.

 

През 1885 г. напук на европейските интереси, България печели своето Съединение. Великобритания, вечно готова да дразни Русия, подкрепя стъпката, укротявайки Истанбул. Австро-Унгария, подразнена от самоволието на София, вкарва Сърбия във война с българите - ход, който ще има катастрофални последици за бъдещето на двата народа през XX век.

 

Русия първоначално се противи, но за да не изпусне и малкото останали нишки за влияние в Княжеството, се съгласява да е медиатор между София и Истанбул, особено след като Сърбия е унизена при Сливница, а българските войски маршируват в Ниш.

 

Тук отново българските политици лавират между чуждите интереси със завидно умение, а сантиментите към Русия са бързо заменени от хладната пресметливост от времето на Стефан Стамболов.

 

Стамболов е наследник на българските революционни идеи и традиции. В тях за Русия няма много топли чувства и любов. Северната империя е пречела много на българското освободително движение, най-вече защото така и не успява да наложи волята и вижданията си над хора като Раковски, Левски, Ботев и Бенковски.

 

Всъщност, още през 1829 г. именно руски войски арестуват чичото на Раковски - Георги Мамарчев, който се опитва да вдигне въстание в родния си Котел и Сливенско. Логично, Стамболов преориентира България към търсене на подкрепа от други страни - Австро-Унгария, Германия, Франция и Великобритания.

 

Руският политически монопол в София е разбит няма и десет години след освобождението, а българите продължават успешно да се спускат между препятствията на политическия слалом.

 

Икономическият подем от края на XIX век е купен с цената на капиталови заеми от Франция и Германия и успешното лавиране между западните интереси и българските приоритети от страна на правителството на Стоилов и неговите наследници.

 

Зората на XX век посреща България като най-силната сред малките балкански икономики, втора по население след Румъния, но първа по територия.

 

Националното движение в лицето на ВМОРО е във възход, а Българската екзархия успешно брани духовно-просветната свобода на българите в Македония от домогванията на гърци и сърби.

 

Икономическата криза, разтърсила Европа в периода 1899-1901 г., обещава да създаде проблеми, но не и непреодолими такива. България има всички шансове да надиграе онези, които я канят на вечерята за глупаци, стига само да следва разума, а не сърцето си.

 

Днес, 120 години по-късно, България е на кръстопът. Все същите интереси - на западните и източните сили, заплашват да я разкъсат, теглейки в различни посоки. Верният път напред не е този, който ни чертае тази или онази сила, а този, който се чертае от нашите собствени, национални интереси.

 

За Великите ние си оставаме пионка, парче пъзел, което има смисъл само сглобено със съседните нему.

 

Твърде често напоследък ни канят на вечерите за глупаци и твърде често ние се оказваме най-големите глупаци, носейки най-много дивиденти на своите домакини.

 

Крайно време е да запретнем ръкави и да направим онова, което този упорит, малък и несломим народ прави най-добре - да направим другите на глупаци.

 

Александър Стоянов