Ако перифразираме класическото определение на Ленин за империализма, то прогресизма можем да определим като висш стадий на деградацията на либерализма....Известният писател и публицист Израил Шмерлер пък пише за иманентната връзка между хомосексуалистите и фашистите следното: „Хомосексуалистите са обичали нацистите. Те са мечтаели за силни есесовци, които да ги обладаят. Днес тези хора обичат да се покоряват на властта, затова са настроени проамерикански. Та нали Америка е съвременният Четвърти райх, в който властта не се конфронтира с хомосексуалистите, а напротив, дружи с тях. Както и през 1940 г., хомосексуалистите са ядрото на колаборационизма: отначало с немците, след това с американците… Затова американците навсякъде по света поддържат гейовете, като своя пета колона“.
„Консерватора може да го оскърбиш с лъжа;
Либерала с това, че казваш истината“.
Съвременна американска поговорка.
„Прогресистите“ и Тръмп
В началото на август 2019 г. в американските социални мрежи предизвика бурно обсъждане едно изявление на лявата активистка и холивудска актриса Розана Аркет, известна с участието си във филмите „Криминално четиво“, „Синята бездна“, „Бъфало-66“, „Девет ярда“ и други. Тя беше една от първите актриси, започнали кампанията срещу продуцента Харви Уайнстийн. Аркет пише: „Извинете ме, че съм родена бяла, в привилегировано семейство. Това е отвратително! Чувствам се опозорена!“ (майката на актрисата е полска еврейка, бащата френски канадец, отказал се от католицизма и приел исляма!). Една от читателките на местен вестник коментира изявлението ѝ, като написа: „Тя няма чувство за срам. Просто иска да покаже колко е прогресивна“. Запомнете тази дума, „прогресивна“. Други коментатори съветват актрисата, ако изявлението ѝ е било направено сериозно, да внесе всички свои хонорари, получени от участията си във филми, в благотворителни фондове, да си направи пластична операция, за да смени цвета на кожата си с черен такъв или просто да вземе да изтрезнее.
„Афроамериканката“ по майчина линия, херцогиня Мегън Маркъл, в първото си политическо интервю като член на британското кралско семейство призова да се „деколонизират университетските програми и да се наемат на работа като професори повече черни жени, вместо „бледоликите“ (презрителен синоним на думата „бял“), прогнили мъже“. Не е учудващо, че запазилата американското си гражданство съпруга на принц Хари и херцогиня на Съсекс е една от най-горещите привърженички на Хилари Клинтън и демонстративно отказа да вземе участие в публичната церемония по случай визитата на Доналд Тръмп във Великобритания през юни 2019 г. Изявленията на Маркъл почти не се различават от оценката за Тръмп на кмета на Лондон, пакистанеца Садик Аман Хан, известен със своите проислямистки възгледи, която той направи в левия в. "Гардиън", в навечерието на посещението на президента на САЩ в Обединеното Кралство. Хан обвини Тръмп в „съзнателно използване на ксенофобия, расизъм и противопоставяне на нацията, като тактика в избирателната си кампания за президентските избори". Той не пропусна да сравни Тръмп с „европейските диктатори от 30-те и 40-те години.
През март 2016 г. група активисти в Станфордския университет известна като Who’s Teaching Us Coalition подготви обръщение към ръководството на университета и студентите, съдържащо редица искания. Освен традиционните мантри на левичарите, характерни и за много други университети в САЩ, то съдържаше и някои значително по-специфични искания, като: „Да се наемат допълнително минимум десет преподаватели по етническо образование с ангажимента да не бъдат уволнявани тези преподаватели, защото те ще осигуряват приоритет на „недостатъчно представените“ групи в рамките на програмите за етнически изследвания“. С други думи, тези преподаватели не може да бъдат уволнявани, дори и ако се окажат абсолютни некадърници. Другото още по-радикално искане на „активистите“ е: „Следващият назначен за президент и ректор на университета да премахне наследството на бялото, мъжко, цисджендърно лидерство (човек, чието чувство за собствения му пол съответства на биологичния му пол. Антоним на трансджендър, б. пр.)“. С други думи, „активистите“ искат да забранят назначаването на висши ръководни длъжности в университета на бели мъже, както и мъже с друг цвят на кожата, ако те не са трансджендъри.
Мадлин Олбрайт, бивш държавен секретар по време на втория президентски мандат на Бил Клинтън (1997-2001 г.), „голям приятел на Русия“ и доверено лице на Хилари Клинтън, заплаше по време на президентската кампания през 2016 г. американските жени, гласуващи за Тръмп, че за всички тях „ще се намери специално място в ада“.
Бившият агент на ЦРУ и лидер на американските „радикални феминистки“ от края на 60-те г. Глория Стайнъм също се включи активно в избирателната кампания на Хилари Клинтън. Ден след встъпването на Тръмп в длъжност (21.01.2017 г.) тя стана съорганизатор на „Марша на вагините във Вашингтон“. Преди това нейните предизборни речи се свеждаха до следната мантра: „Да бъдеш феминистка означава да вярваш на жените, които мислят с главите си! Но, ако вие не мислите като нас и не гласувате за Хилари, то тогава сте безмозъчни курви“. А самата Хилари Клинтън два месеца преди началото на изборите заяви, че „половината избиратели на Тръмп са боклук“. Когато в хода на избирателната кампания за президент на САЩ през 2008 г. Хилари драстично загуби номинацията на Демократическата партия от Барак Обама и журналистите я попитаха счита ли себе си за „либерал“, тя им отговори: „Не! Аз предпочитам думата „прогресист“.
Икономическият наблюдател на New York Times Пол Кругман, станал по недоразумение лауреат на Нобелова награда, определи себе си не само като „прогресист“, а нещо повече. Пред журналиста от телевизионния канал Public Broadcasting System (PBS) Чарли Роузказа следното: „Ние имаме шанс, при това реален шанс, да положим началото на нова прогресисткаера“. За нивото на адекватност на Кругман може да съдим по неговия коментар, публикуван ден след президентските избори през 2016 г.: „За икономиката, както и за всичко останало, току-що се случи нещо ужасно“. За голямо съжаление на Кругман това не се случи. Икономиката при Тръмп расте с небивали темпове, създадоха се милиони нови работни места, заетостта на жените е най-висока от 50 г. насам, а безработицата сред чернокожите и испаноезичните е най-ниската за цялата история на американската статистика.
Човек има, но дума няма?
На 25 септември 2019 г. Комисията по правата на човека в Ню Йорк прие Ръководство за правоприлагане на криминализацията на термина „нелегален чужденец“. С други думи, бившият лидер на групата Police, Стинг, ще може да пее своята знаменита песен само с думите: „Аз съм чужденец. Аз съм легален чужденец. Аз съм англичанин в Ню Йорк“. А „нелегалните чужденци“ вече не може да ги наричаш така под заплахата от наказателна отговорност. Комисията е права, когато казва, че примерно 3.2 млн. жители на Ню Йорк са родени извън пределите на САЩ, което представлява 37 процента от населението на града. 16 на сто от жителите на Ню Йорк, или 1.4 милиона, не са граждани на САЩ. Родителите на повече от половината деца в града са родени извън пределите на САЩ. А 60 процента от нюйоркчани имат за съсед поне един имигрант.
Всичко това е вярно. Но означава ли, че в Ню Йорк, както и в цяла Америка, няма лица, които са влезли нелегално? Не, не означава. Само според официалната статистика, като със сигурност цифрата е много по-голяма, през 2017 г. в САЩ са пребивавали 10.5 млн. нелегални имигранти, което е 2.3 на сто от населението на страната. Почти половината от тях (47 на сто) са мексиканци. Примерно 2/3 от нелегалните пребивават на територията на страната повече от десет години. Защо тогава „нелегалните чужденци“ да не трябва да бъдат наричани така?
Според Комисията за правата на човека в Ню Йорк терминът „чужденец“ или „не-гражданин“ „може да има негативни конотации и да дехуманизира имигрантите, класифицирайки ги като „други“. Нещо повече, използването на термина „незаконен чужденец“, отказът да бъде приет на работа нелегален чужденец, отказът да му бъде предоставено жилище и други такива „дискриминации“, отсега нататък ще се наказват с глоба в размер на 250 хил. долара.
През август тази година, като участник в предаването на CNN „Надеждни източници“, бившият шеф на Департамента по психиатрия в престижния университет „Дюк“ Алън Френсис заяви, че действащият президент на САЩ може да бъде виновен за повече мъртъвци, отколкото Адолф Хитлер, Йосиф Сталин и Мао Дзедун, взети заедно. Вижте целия цитат: „Да наричаме Тръмп безумец, означава да се прикрива факта, че самите ние сме безумци, защото сме го избрали. И още по-големи безумци сме, защото му разрешаваме да провежда безумна политика. В днешното столетие Тръмп е толкова разрушителен, както Хитлер, Сталин и Мао са били през миналия век. Той може би е отговорен за много повече милиони мъртъвци от тези, за които те са отговорни. Той трябва да бъде възпрян. Политиката му трябва да бъде атакувана“.
Полудява ли Америка?
Нямам представа доколко е вменяем психиатърът Френсис, но самият той, макар и без да знае, повтаря фактически думите на Юрий Карякин след изборите за Държавната дума през 1993 г., който възкликна: „Русия, ти си полудяла!“. Но американският народ, който гласува за Тръмп през 2016 г., много добре е знаел какво прави. От, примерно 3072 независими окръга, за Тръмп са гласували в повече от 2600 от тях, а за Хилари в около 470. На страната на Тръмп са преминали избирателите от 220 окръга, в които през 2012 г. избирателите са гласували за Обама. В същото време Хилари е привлякла избиратели само в 17 от окръзите, които на предишните избори са гласували за републиканеца мормон Мит Ромни. Не бива да забравяме и факта, че избирателите на Хилари са концентрирани в значително по-плътно заселените райони и урбанистични центрове на атлантическото и тихоокеанско крайбрежие на САЩ.
Ако перифразираме класическото определение на Ленин за империализма, то прогресизма можем да определим като висш стадий на деградацията на либерализма.
През 2015 г. голямата част от населението в САЩ и националният бизнес, работещ в реалния сектор на икономиката, започна да осъзнава, че страната се намира под окупацията на международни финансови спекуланти. Терминът „окупация“ не трябва да смущава никого. Именно той е приложим за САЩ в сегашния момент. Страната не принадлежи на себе си. Тя беше „отвлечена“, както се отвлича самолет. Америка принадлежи на финансовите спекуланти и на световното задкулисие, за което не съществува такова понятие, като родина. Защото тяхната родина се определя единствено от цвета на долара.
Предизборната кампания на Хилари беше построена върху безпрецедентна лъжа. И тя не се отнасяше само до прословутите руски хакери. Тя обвини Тръмп и неговите привърженици в расизъм, хомофобия, антиислямизъм, сексизъм и прочие „изми“. Но за Тръмп тогава гласуваха тези, които се измориха от политкоректността и от привилегиите на многобройните малцинствени групи. Гласуваха заетите в реалния сектор на икономиката работници, фермери, инженери, на които им беше „писнало“данъците, които свлича от гърба им федералното правителство, да отиват за издръжкате на цветнокожи безделници, които въобще не можеш да накараш да работят, с риск да те обвинят в расизъм.
Здравите чувства на здравото американско мнозинство не можеха да приемат тяхната велика страна да бъде превърната в помийна яма на мултикултурализма. Въпреки че в полза на Хилари, срещу Тръмп, са агитирали 90-95 на сто от корпоративните медии в САЩ. Отдавна американците декодират наименованието на телевизионния канал CNN, като Clinton News Network. В навечерието на изборите на 8 ноември 2016 г. списанието Newsweek успя предварително да отпечата и разпространи 125 хил. екземпляра от броя си, посветен на победата на Хилари Клинтън в изборите. Но реалността на другия ден се оказа съвсем друга.
„Прогресизъм“ и „прогресивизъм“
По принцип двете понятия са идентични, но за да избегнем объркването, трябва да направим уговорката, че в западната историография има утвърдено разбиране за „прогресивизма“, който не съвпада със съвременния феномен „прогресизъм“. Първите прогресисти са започнали да използват за себе си думата „прогресивен“ от 1909 г. Във Великобритания прогресистите са могли да се наричат „новите либерали“, „фабианците“ или „колективистите“. Прието е за „прогресивна ера“ да се смята периодът от историята на САЩ (1900-1914 г.), в който се формира движението на „средната класа“ против монополите под лозунга за прогресивни преобразования. В Америка прогресистите са били известни като реформатори или даже радикали. Прогресистките настроения са били разпространени както в Републиканската, така и в Демократическата партии. Прогресистите са били известни със своята борба против тръстовете и монополите, за забрана на детския труд и държавно регулиране на месопреработката, производството на лекарствени средства и търговията между щатите.
Прогресивната партия, като трета партия в установената двупартийна система, е създавана три пъти през ХХ век. През 1912 г., 1924 г. и 1948 г. Първата такава партия е свързана с името на Теодор Рузвелт, втората - с името на сенатора от щата Уисконсин Роберт Лафолет, а третата - с името на Хенри Уолъс, вицепрезидент на САЩ в третата администрация на президента Франклин Рузвелт. Съвременният прогресизъм в САЩ няма нищо общо с демокрацията, като власт на народа. Той залага на шумните малцинства. Всъщност либералите в Демократическата партия черпят вдъхновение от терористите. За да отвлечеш огромен круизен кораб, не искаш това да бъде гласувано от пасажерите, достатъчни са малка група добре въоръжени хора. Никъде потъпкването на традиционния морал не е така отчетливо, така забележимо, както в отношението към хомосексуализма. В годините на Втората световна война един от ръководителите на Държавния департамент на САЩ, Съмнър Уелс, е бил уволнен за сексуално предложение към двама черни кондуктори във влака. Изгряващата звезда на Републиканската партия Роберт Бауман, загубил мястото си в Конгреса, когато станала известна връзката му със 16-годишна проститутка. И това е станало през 1980 г.
А сега какво става? Още през 1983 г. първият откровен конгресмен гей, Джери Стадс, се призна за виновен пред Специалната комисия на Камарата на представителите за това, че е развратил своя 17-годишен помощник. Това обаче не му попречи отново да издигне кандидатурата си от Масачузетс и да бъде преизбиран в този либерален щат още шест пъти.
През 1985 г. друг конгресмен, демократ от щата Масачузетс, Бърни Франк, наема мъжката проститутка Стив Гоби за свой помощник, иконом и шофьор, като заплаща услугите му от фондовете на Конгреса. И това продължава, докато на обществеността не ѝ става известно, че Гоби е организирал бардак в къщата на конгресмена. Но Комисията по етика към Камарата на представителите, доминирана по това време от демократите, не намерила нищо осъдително в действията на конгресмена. Хилари Клинтън е първата „Първа дама“, която взема участие в гей парад в Ню Йорк. Девет месеца след това тя отказа да участва в парада за деня на Свети Патрик, което участие се смята за почетно задължение на всеки политик в Ню Йорк. Тя отказа да участва, защото организаторите на парада не разрешили на „Организацията на ирландските хомосексуалисти и лесбийки“ също да участват в него.
Известният писател и публицист Израил Шмерлер пък пише за иманентната връзка между хомосексуалистите и фашистите следното: „Хомосексуалистите са обичали нацистите. Те са мечтаели за силни есесовци, които да ги обладаят. Днес тези хора обичат да се покоряват на властта, затова са настроени проамерикански. Та нали Америка е съвременният Четвърти райх, в който властта не се конфронтира с хомосексуалистите, а напротив, дружи с тях. Както и през 1940 г., хомосексуалистите са ядрото на колаборационизма: отначало с немците, след това с американците… Затова американците навсякъде по света поддържат гейовете, като своя пета колона“.
Какво казва статистиката?
Другият голям въпрос, на който демократите не дават отговор, е: след като така самоотвержено защитават правата на малцинствата, какво е отношението им към престъпленията, извършени от тях? Според „Индекса на основните културни показатели“ през 1999 г. афроамериканците са само 13 на сто от населението на Америка, но са били отговорни за 42 на сто от тежките престъпления и повече от половината убийства на територията на САЩ. Статистиката на междурасовите престъпления е още по-мрачна. През 1990 г. професорът от Департамента по криминално право в Международния университет на щата Флорида, Уилям Уилбенкс, е анализирал престъпленията, извършени от чернокожи. Повод за това изследване е разгърнатата в пресата кампания за намаляване на броя на престъпленията, извършени от чернокожи срещу чернокожи, сякаш престъпленията, извършени от чернокожи срещу бели, не заслужават вниманието на властите. Проучвайки отчетите на Министерство на правосъдието от 1987 г., Уилбенкс получил следните данни:
През 1987 г. белите престъпници, извършили тежки престъпления, са избрали за свои жертви чернокожи само в 3 на сто от случаите, докато тежките престъпления, извършени от чернокожи срещу бели, са били 50 на сто от общия брой тежки престъпления.
В случаите на изнасилване (83 хил. случая), белите престъпници не са изнасилили нито една чернокожа жена, докато изнасилване на бели жени от чернокожи престъпници е имало в 28 на сто от общия брой изнасилвания.
При грабежите само 2 на сто са били ограбените чернокожи от бели срещу 73 на сто ограбени бели от чернокожи.
През 1994 г. чернокожите са извършили 90 на сто от междурасовите престъпления.
Когато професор Уилбенкс публикува тези шокиращи цифри, изследването му просто е било игнорирано. Десет години по-късно, прорепубликанският вестник "Вашингтон Таймс" публикува отчет за междурасовата престъпност, изготвен от фонда New Century, който се базира на доклада на Министерството на правосъдието от 1994 г. Изследванията на фонда потвърждават данните, изнесени от Уилбенкс:
През 1994 г. чернокожите са извършили 90 на сто от междурасовите престъпления.
Доколкото чернокожите са 13 процента от населението на страната, това означава, че вероятността да извършат междурасово престъпление е 50 пъти по-висока, отколкото при белите. Ако ти си бял, шансът да бъдеш убит от чернокожи е шест пъти по-голям, отколкото обратното.
Явно е, че обвиненията на прогресистите в „бял расизъм“ не съответстват на реалността и трудно могат да издържат на критиката.
„Прогресизмът“ в Европа
През 2018 г. във Великобритания завърши съдебният процес за групово изнасилване на малолетни момичета, продължило седем години. Когато започва официалното разследване, цялата информация е засекретена. По късно, под обществения натиск, съдът сваля забраната за разгласяване на процеса, но медиите се боят да публикуват информация за него. Причината е проста. Бандата от насилници изцяло се състояла от пакистанци. А в „толерантните“ британски медии се приема за неполиткоректно да се говори за националната принадлежност на насилниците.
В друг английски град, Ростерхем, според официалната информация за 16 години пакистанците са изнасилили 1400 малолетни момичета. Безнаказаността на тази дългогодишна престъпна дейност се обяснява просто. Тези етнически банди са били прикривани от местната полиция и членоветена общинския съвет. Даже нещо повече, единият от насилниците, Джахангир Ахтар, е бил заместник-кмет на града. На съдебния процес нито един от насилниците не проявява и капка разкаяние и никой от тях не пожелава поне да се извини на потърпевшите. Вместо това те обвинявали жертвите си в „бял расизъм“.
Подобни са случаите и в английския град Телфорд, където в продължение на десет години са изнасилени 1000 момичета, като предпочитанията на престъпниците били към 11-годишни симпатични англичанки. През 2017 г. в град Бредфорд са регистрирани 1153 случая на изнасилени момичета от имигранти от Близкия Изток и Азия. В продължение на няколко години в Ню Касъл имигрантите са изнасилили над 700 момичета до 13-годишна възраст. На подсъдимата скамейка се оказват лица, произхождащи от Пакистан, Ирак, Индия, Турция, Бангладеш, Албания, Иран и Кюрдистан.
Подобна, излизаща извън контрол, е ситуацията и в Оксфорд, Бристол, Дерби, Манчестър и дори Лондон. Реално случаите на изнасилване на непълнолетни са много повече от регистрираните в полицията, защото е доказано, че едва всяка десета жертва е потърсила съдействие от полицията. Но всяко обсъждане на участието на пакистанската диаспора в масовия секстрафик на непълнолетни англичанки е абсолютно табу за британските медии. Освен това самите полицаи са убеждавали родителите на жертвите да не вдигат шум, защото може да бъдат обвинени в „расизъм“. Дори опитът да бъде формулиран проблема за расовата ненавист на пакистанците срещу белите англичани, води до истерия от страна на пакистанската диаспора и поредните обвинения в „расизъм“, подкрепени напълно от либералните медии.
Преди една година жертва на такова преследване в либералните медии стана бившият главен прокурор на Англия лорд Макдоналд, който си позволи в интервю пред Би Би Си да каже, че „да се приемат младите английски жени за боклук и за леснодостъпни, вече става голям проблем в някои от нашите диаспори“. Веднага след това интервю лордът беше обвинен в „расизъм“. Логично в този случай възникват някои немного приятни въпроси. Защо когато се случва всичко това, ги няма британските феминистки? Защо не се борят с тези расистки по своята същност сексуални престъпления в страната и не надигат глас в медиите? Защо не устройват шествия и флашмоби в защита на жертвите на сексуално насилие, подобни на тези, които заедно с другите либерали и представители на расовите, етнически и сексуални малцинства провеждаха, например, при визитата на Тръмп в Лондон?
„Прогресизмът“ в науката и образованието
Какво се случи с академичната наука в Америка?След студентските вълнения от 60-те г. на миналия век, от университетите, и на първо място от юридическите факултети, започнаха да уволняват професорите с традиционни, консервативни, републикански възгледи. Техните места, както и други по целия образователен спектър, започнаха да се заемат от прогресисти, главно членове на Демократическата партия и представители на етническите, расовите, религиозните и сексуални малцинства.
Мислите, че може би републиканците нямат научни кадри? Нищо подобно. В ход е отрицателната селекция. Белите и мъжете с консервативни възгледи и традиционни ценности просто са излишни. Използването от прогресистите на подконтролните им медии, а днес те са от порядъка на 90-95 на сто от всички американски средства за масова информация, против своите опоненти, в интерес на крайно ограничен кръг от влиятелни малцинства, не е нещо ново. Предсказуемостта на либералните медии и предсказуемостта на засилващото се в тях влияние на малцинствата е безспорно в днешна Америка. Или както с гордост обяснява политическият наблюдател на вестник "Ню Йорк Таймс" Ричард Бърк, на приема по повод десетата годишнина от създаването на Националната асоциация на журналистите гейове и лесбийки: „Три четвърти от хората, които решават какво да поставим на първа страница в нашия вестник, не прикриват факта, че са хомосексуалисти“.
Президентът Тръмп обаче е откровен противник на всякакъв род политкоректност и възпяване на малцинствата. И това негово виждане намира пълна подкрепа в американското общество като цяло. Разбира се, американските прогресисти продължават да прокарват политиката си на отстъпление от традиционните норми и морал, но въпреки това в Америка няма такива крайности като в Швеция, където на либералите не им е достатъчно узаконяването на еднополовите бракове, а вече издигат искания за легализация на педофилията, зоофилията, кръвосмешението и едва ли не и на некрофилията.
Но съдейки по нарастваащата подкрепа за десните консервативни партии от страна на европейските избиратели, има някаква надежда да започне оздравителен процес в Стария свят. Политкоректността в САЩ вече действително е непоносима. По своята същност тя е антипод на демокрацията. Ако класическата демокрация означава власт на мнозинството от народа, то съгласно либералните канони, наложили се в „толерантните“ западни държави, демокрацията се превръща в своята противоположност и зависи от интересите на малцинствата, като стига до пълен абсурд.
През 2013 г. Департаментът по образование в Ню Йорк реши да премахне от училищните изпитни материали 50 думи, които могат да предизвикат в ученика неприятни емоции. Оттогава насам в текстовете вече не може да се използва думата „динозавър“, защото препраща към теорията за еволюцията, което може да предизвика неприятни усещания сред креационистите, които считат, че всичко живо е сътворено от бога. Словосъчетанието „рожден ден“ се оказва, че може да оскърби последователите на някои секти, които не отбелязват рождените си дни. В замяна на думите, които не се препоръчват, през последните 10-15 г. английския език се обогати с множество политкоректни неологизми. Съгласно неписания кодекс, възрастните хора отсега трябва да се наричат „лица от третата възраст“, за ровещите се в сметищата трябва да се казва „събирачи на вещи, от които хората са се отказали“, определението за ниски хора е „лица, изпитващи трудности поради своите вертикални пропорции“, а за дебелите, определението е „лица, изпитващи трудности поради своите хоризонтални пропорции“.
„Прогресизмът“ като либерален фашизъм
На явленито "прогресизъм" в САЩ е посветено фундаментално 500-странично изследване на американския автор Джон Голдберг със заглавието:„Либералният фашизъм. История на левите сили от Мусолини до Обама“. (Изд. Рид Груп, 2012 г.). В изследването си Голдберг пише следното:
„Това подновяване на зданието на американския прогресизъм, което ние наричаме либерализъм, фактически се гради върху фундамента на фашизма и всъщност е една от неговите прояви. В английския език е трудно да намериш друга дума, която хората даупотребяват толкова често, като думата фашизъм, при това, без да знаят истинското ѝ значение. Думата „фашист“ е съвременният вариант на думата „еретик“, с която се обозначават личности, достойни да бъдат отлъчени от държавата. Левите използват други думи: „расист“, „сексист“, „хомофоб“ и „християнски фундаменталист“ със същата цел, но значението им не е толкова многообразно. Докато понятието „фашизъм“ наистина е универсално. Джордж Оруел отбелязва този факт още през 1946 г. в своето знаменито есе „Политиката и английския език“, в което пише: „Думата „фашизъм“ днес не се употребява в някакъв друг смисъл, освен да обозначи нещо, което не е желателно“. В най-мощната агенция за пропаганда в историята на човечеството, Холивуд, авторите наричат в своите сценарии „фашисти“ и „нацисти“ онези, които не се харесват на либералите“.
По-нататък Голдберг продължава: „Днес реалният свят е само малко по-малко абсурден. През 2000 г. Бил Клинтън нарече политическата платформа на Републиканската партия в Тексас „фашистки трактат“. Във вестник "Ню Йорк Таймс" излязоха голям брой публикации в руслото на господстващата идеология, с цел подкрепа на водещите учени, които твърдят, че Републиканската партия всъщност е фашистка, а християните консерватори са новите нацисти. Проблемът обаче е там, че всичко това няма нищо общо с фашизма или с нацизма… Реалната практика на нацизма до голяма степен съответства на стремежа на прогресистите да нахлуят в семейството и да разрушат неговия фундамент… Днес традиционното семейство е враг на всички форми на политическия тоталитаризъм, защото то от само себе си представлява опора на вярата, нямаща никакво отношение към държавата. Именно за това прогресистите правят постоянно опити да разбият външната му обвивка… Отношението на нацистите към хомосексуализма също е доста нееднозначно… Много от членовете на нацистката партия в началото на нейното съществуване, както и представители на цяла плеяда организации, включени в партийните структури, са били хомосексуалисти. Например, на всички е известно, че ръководителят на щурмовите отряди Ернст Рьом и неговото обкръжение са били хомосексуалисти и не са криели това… Скот Лавли и Кевин Абрамс пишат в книгата си „Розовата свастика“, че националсоциалистическата революция и нацистката партия са предизвикали раздвижването и са контролиралигрупи от милитаристи, хомосексуалисти, любители на порнографията и садомазохизма“.
Сега може само да добавим, че такива групи днес са клиенти и горещи привърженици на съвременната Демократическа партия в САЩ.
Президентските избори в САЩ през 2020 г. Опит за реванш
Прогресистите така и не се възстановиха след съкрушителното поражение на президентските избори през 2016 г. Те и досега отказват да признаят за легитимни интересите на традиционното американско общество, подкрепящо Тръмп. Затова и продължават да залагат на все същите шумни малцинства. На фона на започналите предварителни избори сред демократите, списание Rolling Stone направи анализ на избирателната стратегия на Демократическата партия. От шестте точки в дневния ред, само една, и то не е съвсем сигурно, може да бъде подкрепена от редовите републикански избиратели, привърженици на Тръмп. Става дума за точката, в който се предвижда прогресивно данъчно облагане на американските милиардери. Сега състоянието на първата милиардерска тройка - Джеф Безос, Бил Гейтс и Уорън Бъфет, е равно на състоянието на половината от гражданите на САЩ с ниски доходи. В този смисъл, Бърни Сандърс предлага всеки доход над един милиард да се облага със 77 процента данък.
Останалите точки обаче от предизборната платформа на демократите предизвикват недоумение и множество въпроси. Например, сенаторът от Масачузетс и вероятен кандидат за президент Елизабет Уорън, предлага достъпно висше образование и амнистия на студентските заеми, което по принцип е една достойна цел. За последните десет години таксата за четиригодишно обучение в колеж е нараснала с една трета. Американците са изтеглили кредити за образование на стойност 1.6 трилиона долара. След завършването на колежа всеки един от тях дължи на банките средно 30 хил. долара. И тук възниква въпросът кой ще плати „достъпното“, т.е. безплатно образование? Любопитно е обаче, че същата тази Уорън в добрите традиции на лицемерите е получила 429 981 долара, за да води два кратки курса през пролетния семестър на 2010 г. и есенния семестър на 2011 г. в Харвардската школа по право. Ако прибавим към това и годишната заплата на мъжа ѝ в същата тази школа, в размер на над 400 хил. долара, излиза, че наистина тя дава добър пример за „достъпно“ образование.
Тук трябва да добавим и последния скандал с Уорън, за лъжата ѝ, че по произход е представител на едно от коренните индиански племена - чероки. В условията на т. нар. „позитивен расизъм“, господстващ в САЩ, тази лъжа в значителна степен ѝ помага да постъпи отначало в адвокатурата на щата Тексас, а след това да получи професорски длъжности в школата по право на Пенсилванския университет и в школата по право на Харвардския университет. В хода на президентската кампания през 2016 г. Доналд Тръмп се подиграваше с Уорън, като я наричаше „Покахонтас“, по името на една от индианските принцеси.
Но да се върнем към предложенията на демократите. Същият въпрос за парите възниква и при другото им предложение - за безплатна медицинска застраховка на цялото население в САЩ. Според оценката на експертите решаването на този въпрос ще струва на бюджета само 33 трилиона долара за следващите десет години. Любопитно е обаче, че в тази връзка, нито един от демократите не предлага съкращаване на военния бюджет. И накрая, кое е най-интересното в дневния ред на демократите? Това е искането да се платят репарации на чернокожите за страданията и униженията, на които са били подложени техните предци. Щедрият Сандърс казва, че това е много просто. „Трябва само да се напише по един чек на всеки чернокож“. Той даже и сумата е пресметнал. Според него ще трябват само 14 трилиона долара.
Учудващото обаче е друго. Как стана така, че само за първите две години от управлението на Тръмп безработицата сред афроамериканците бележи най-ниско ниво от създаването на Бюрото за трудова статистика в САЩ досега и то без да бъде похарчен и един цент бюджетни средства? Отговорът е, че това стана възможно, защото републиканците дадоха на афроамериканците въдица и ги научиха как да ловят риба, докато демократите просто им предлагат гешефт: Гласувайте за нас през 2020 г. и по-нататък ще живеете от помощи с добавка на 14 трилиона долара. Нека белите работници, фермери, учители, инженери и строители да плащат за вашия щастлив живот. По този повод някои от данъкоплатците предполагат, че п- евтино ще излезе да се плати на чернокожите граждани обратния билет за Африка. Ако резюмираме казаното по-горе, то може да се направят няколко по-важни извода:
Тръмп и неговите избиратели спукаха гнойната язва в своята страна. За Тръмп гласуваха тези, които не желаят да живеят в „прекрасния нов свят“ на либералния тоталитаризъм.
Доктрината на либералите-прогресисти за „глобално лидерство на Америка“ в смисъл, че САЩ не само са отговорни за всичко, което се случва в света, но имат и право да се намесват във всички конфликтни и кризисни ситуации, като висш арбитър и носител на критериите за демокрация, е пагубна и е заплаха не само за американците, но и за цялото човечество.
Пълен цинизъм са вижданията на демократите за безнаказаността на нелегалните имигранти и за безвъзмездните помощи и осигуровки зъ мързеливи, безработни чернокожи.
Джон Голдбърг завършва своята книга със следните думи: „В даден момент просто е необходимо да се хвърли ръкавицата, да се тегли черта на пясъка, да се установи границата и да се изкрещи: „Стига“! Да се каже „Стоп“! и да се тръгне по пътя на прогреса“. Туморът на прогресизма вече достигна четвърта степен на поразяване на организма на САЩ. Терапията е безполезна. Трябва да се действа, както се препоръчваше в един известен руски филм: „Режи, по дяволите“.
Превод: Никола Стефанов
