Представете си сега тази картина: В България идва някакъв голям, мастит външен държавник - нещо от ранга на Доналд Тръмп, Владимир Путин, Ангела Меркел или новия шеф на ЕК Урсула фон дер Лайен. Посрещат го/я на задния вход на парламента и... Хоп! Изведнъж изригват всички пръскачки, хубавият костюм на международния гост подгизва и става един мощен, глобален сакатлък.

Да, трудно е да си го представим, но очевидно има хора с по-богато въображение, щом днес точно тази идея излезе запомнящият се момент от брифинга на прокуратурата. Кой точно си го е представил? Това е сложен въпрос, на който ясен и категоричен отговор няма да получим.

Според прокурор Евгения Станкова, завеждаща отдел "Антитероризъм" в Специализираната прокуратура, това с пръскачките около парламента било част от подготвян план, който "да създаде някаква нестабилност", която да засегне цялата ни политическа система. Може. Не сме част от разследването и не можем да се изказваме с категоричност.

Вярно, звучи повече като шега на квартални хлапета, отколкото тероризъм, но и без това термини като екстремизъм и тероризъм в последно време у нас имат доста широк обхват.

Въпросът е, че от всички изказвания в последните дни, та и седмици, остава едно много неприятно усещане - че цялата ни държава е толкова кекава, че дори едни пръскачки могат да я дестабилизират и разклатят. Че хакът по системата на НАП и всичките му производни събития могат сякаш да разрушат целия политически мир (въпреки че не е нужно да се сменят лични карти и реална опасност за гражданите няма).

Вярно е, че клатенето на държавата у нас е нещо като национален спорт още от времето, когато сме били княжество, особено що се отнася до опозиционно настроени партии, коалиции и фракции от всякакви цветове. Но пък чак толкова ли?

Все пак, ако решим да се позовем на едно от златните изказвания на държавния лидер преди '89-а, то и на коча... се клатят, ама не падат. Така че, хайде малко по-сериозно!

Това с клатенето на държавата е основен постулат в политическата система у нас - клатушка се от крайност в крайност, но в крайна сметка успява да се задържи, освен ако нещо кардинално не дойде и не разбие всичко на парчета. Като комунизъм, демокрация или друго от сорта.

Само дето покрай всички тези актуални заплахи за подриване на стабилността, на държавата, на властта или на политическата система като цяло, в обществото се заражда вредно усещане - че живеем в една голяма къща от карти, която може да падне и при най-малкото поклащане.

Тогава не ми се мисли какво ще стане, ако реално ни достигне някоя форма на тероризъм - от онези с гърмежите, насилието, убийствата и т.н. - от онзи вид, който действително сме свикнали да наричаме тероризъм. Като атентата в Сарафово, който все още си спомняме.

Добре че още преди години още Николай Колев - "Мичмана" натурализира Господ, та той да ни пази от нови подобни атаки, иначе клатенето след подобен акт вече би довело до сривове на цялата система.

А това усещане е по-опасно от който и да е хак. Ако обществото вярва, че държавата ти може да се разклати и от един малко по-силен вятър, как след това то да вярва, че същата тази държава ще си върши работата и ще пази интересите ти като гражданин?

Прастарата истина е, че ако няма доверие в държавата, на практика няма и държава. Тук е идеята за държавата като обществен договор, в който власт и народ негласно се съгласяват, че хората се отказват от определени свои свободи в името на това властта да им предоставя съответните услуги.

Доверието в държавата е онова лепило, което позволява тази сделка да съществува. И ако него го няма, тази сделка се обезсмисля. Защото усещането за уязвимост, което се създава, е много по-опасно дори от резултатите на самата хакерска атака.

Живеем в напрегната епоха, в която сме видели вече достатъчно терористични актове, достатъчно кръв, убийства, нещастни случаи и т.н. Живеем на по-малко от 1000 километра от активен военен конфликт, а всекидневно чуваме новини за други убийства и зверства.

А у нас заплаха едва ли не за националната сигурност се оказват пръскачките пред парламента.

В такива моменти просто трябва да кажем едно: "Хайде малко по-сериозно!". Защото иначе не сме за никъде.