Прави са македонците да ни крадат като пладнешки хайдуци, заслужаваме си го. Може да ви изглежда странно, че го казвам, след като имам немалко текстове за въртоглавщините, които ще ни докара фамозният ни договор с тях. Но пък, от друга страна, припомнете си, какво правим самите ние със собственото си близко минало.

Да не мислите, че македонците не виждат как шепа тарикати/майкопродавци цицат/сучат от него, както си знаят.
Защо тогава - след като сме толкова гламави, и те да не ни премятат както си щат.
Ние сме се предали, още когато изоставихме истината за близкото минало в ръцете на шарлатани, на джуджета, които се надяват да извисят ръст, газейки из него.

Спомнете си, колко фалшификации се направиха, какви ялови глупотевини продължават да се ръсят за „онези“ години - колкото да се прикрие геноцида днес над милиони български клетници.
Направо се предадохме пред напъните на празноглави типове, които се препитават понякога със смайващи преувеличения.

И колкото по-комични/нелепи са тия преувеличения, толкова повече те възкресяват – и разкрасяват - спомена за Живков.
Това е поредната прокоба, която ни настигна.
Той сякаш ни е урочасал „неговата“ ера да ни задиря и досега - и от Онзи свят сигурно се хили доволно.
Некадърниците, които уж трябва да го анатемосват, всъщност работят за него.

Един детайл от тази мрачна комедия: колкото повече натрапват на публиката писателя Георги Марков, толкова повече я подсещат, че е бил галеник на Живков.

Добре, че има хора като Пенчо Ковачев /“24 часа“/ - този чудесен и съвестен реставратор на Миналото.
И той понякога допуска някои грешчици, но те са бял кахър.
И книгата му за Петър Младенов събужда някои несъгласия.
Можеше да се допита до повече хора, когато е писал за прословутата „танкова“ реплика /и касета/ на Младенов.

Например, аз щях да му предоставя общото заключение на Комисията, която ръководството на телевизията учредихме, за автентичността на танковата касета.
То гласи: „Откъсът, който е предоставен за експертиза, е автентичен, върху него няма данни за направени манипулации. В изследвания откъс съществува безспорно фразата, изречена от г-н Петър Младенов – „Добре е танковете да дойдат“.
Подписали са се 28 души, все известни професионалисти от киното и телевизията, между тях и някои знаменити режисьори.

Е, на кого ще вярва Историята – на този документ или на някакъв късен „изследовател“, който ще се пръсне от омразата си срещу „комунизма“. Спомних си за тази история, понеже онази вечер един от най-истеричните „изследователи“ на близкото минало се пенявеше по телевизията за нея - горкият, опасявам се да не се удави някой път в собствените си плюнка.

Като цяло Пенчо е наистина много съвестен и скрупульозен, майсторски борави с фактите, без да нарушава истинността им, перото му е впечатляващо артистично.
Тия дни потвърди класата си и с едно интервю с Калин Тодоров, син на премиера от Живковата ера Станко Тодоров.
Разговаря с него по повод книгата му „Зад завесата на соца“ – и на няколко пъти го засича много здраво, дори безжалостно.

Например, когато става дума за „делото“ срещу бившия премиер. Може ли да пишеш книга за баща си - и да нямаш никакви свидетелства/документи, че е бил съден, както се твърди в книгата и само да се усукваш по килифарски.
Твърдението на автора, че в съдебната система много неща се губят не върши работа - а и той е могъл да прибегне до други косвени доказателства, включително и медийни публикации.
Процесите срещу Живковата върхушка бяха много шумни и е изключено да не е останала някаква следа от процес/дело срещу Станко Тодоров.

Синът сега твърди, че съдят баща му за две неща /цитат/: „Едното – за посещението му с правителствен хеликоптер във Враца, когато се скъсва стената на едно хвостохранилище. И второто, което не съм написал в книгата – че един път сме летели до „Евксиноград“ с правителствения самолет и не сме имали билети, макар че ставаше дума за смешна сума -180 или 200 лева. Но си беше парекселанс политически процес“ /цитат от интервюто/.

Но Пенчо пак е готов и уточнява: стената на хвостохранилището до Згориград се скъсва на 1 май 1966 година, а Станко Тодоров става министър-председател през 1971 година. Нещо не се връзва.
Когато си изправен пред нечии спомени, трябва да душиш като хрътка – дори и около най-незначителната подробност, това прави Пенчо.
Иначе книгата на Калин Тодоров заслужава внимание, особено частта за Георги Марков.

Писането на мемоари е коварно изкушение.
Мнозина чакат всичките им герои да измрат и тогава да се хванат за молива - тогава много лесно той може да се превърне в сатър, а този инструмент не е особено милостив към Истината.

Преди десетина години издадох част от дневниците си, исках да проверя как ще реагират героите ми, повечето от тях тогава бяха живи и здрави. Никой не се обади с някакво възражение.
Много е важно в споменната литература Истината да не остане без контрол.

При най-недобросъвестните „изследователи“ на близкото минало, водещото правило, общо взето, е едно: изръсват някаква глупост, изчакват малко и започват да препикават реалните факти.
Така създават една фалшива мълва – тя е много важна за копелетата на Прехода, така те прикриват недоимъците на Настоящето.

Общо взето, Миналото се превърна в лесна плячка за негодници и профани.
Отгоре на всичко, свидетели сме на един типично нашенски майтап, невъзможен никъде другаде: кръвожадното отношение към близкото Минало в същото време се съчетава парадоксално с опити да бъде амнистирано, орозовено турското робство.

Специално Близкото Минало е насилвано от типове, които по времето на соца са били юноши, с квалификацията на славни масурбатори – как да нямаш доверие на подобни „летописци“.
Соца усърдно е използван и ще бъде използван като параван за безобразията на Прехода, за оправдание на неукостта и крадливостта на неговите копелета, това е ясно.

Но трябва да станат ясни и някои други сметки.
Ако някой с дива радост твърди, че „онази“ България два или три пъти е фалирала, хубаво е да му припомним само един чудовищен, реален фалит след 1989 година – плячкосването, извършено от криминалната приватизация, когато държавни активи за близо 30 милиарда бяха разграбени, изоставени или направо унищожени срещу 2 милиарда.

Натрапват ни се безталантни манипулатори, които се дразнят, че публиката не им вярва – и отдавна ги е зарязала да разговарят помежду си или пред наивни телевизионни водещи, които имат немалък принос в разпространяването на Мълвата.

Един дудне от 20 години за „Случая Георги Марков“ – и вече има несъмнен принос в компрометирането на този писател заради пристрастието си.
Никога няма да научим истината за смъртта му, понеже англичаните не си дават много зор – време е и те да бъдат обявени за „съзаклятници“ с Москва.
Някои хора трябва да благодарят на покойния генерал Владимир Тодоров, че унищожи досието на Марков – понеже щяха да открият друго там, а не кой е поръчал убийството му.

„Случаят Марков“ е интересен най-вече с едно: превращенията на един кадърен писател от любимец на Живков и ДС, дори ходатай пред Самодържеца – известна е историята с Асен Шопов, примерно - в човек, внезапно прогледнал за злините на соца.
Големият, цялостният разказ на Марков, докато е бил галеник на властта, никога не е бил особено критичен към нея.
И после следва още едно превращение: желанието му да се прибере в България.

Завръщането на блудния син щеше да бъде нещо епохално, с какви ли партизански сериали щеше да ни ощастливи той, а и с късни прозрения за гнилия капитализъм. Тия превращения са по-интересни от всичко друго.

Тия дни споменах Ботуш Каишев – едновремешния персонаж на Инкьов от радио „Свободна Европа“. И един читател ме укори, че не съм бил справедлив в оценката си.
Ами, стига са ни тикали в очите тия хорица, безобидни плямпала, сврени зад безопасните си бюра в задграничните радиостанции.
Един Мирон Иванов, който днес мнозина дори не са чували, беше десет пъти по-изобретателно критичен от „Ботуша“, Васил Цонев също.

Мнозина изобщо не са в състояние да схванат, как и по какъв начин съзряваше свободата на словото в България, с какви усилия.
Ами сатиричните прозрения на Георги Мишев или Станислав Стратиев?
Не се подавайте на внушенията на зли типове, които мародерстват до насита и погребват неудобните им истини.

Има един простичък въпрос, който ще им отправят младите - тях се опитват напълно да скопят и да ги превърнат в безнадеждни скапаняци. Ето го: Кой е истинският виновник за днешния Погром?

Не се крийте – казвам го на мародерите - зад единичните успехи на някои деца - погромът в образованието, примерно, е лесно видим, не можете да го скриете зад едно цигане, което завършило в Кембридж.
А как пък ще скриете погрома в тази етническа общност, която е доведена до крайна скотщина?

И колкото и днешните млади да са зомбирани от лъжите ви, все някога ще стигнат до друг важен въпрос, ако вече не са стигнали:
Чакайте бре, хорица жалки, на соца му забиха кръста в 1989 година - а вие какво направихте оттогава досега, освен да ни превърнете в рекордьори по нещастия?

Няма да успеят да оглупят до такава степен младите, просто няма как да ги долъжат, за да не се сетят за този въпрос.

Навремето, във „Всяка неделя“, направих „Час по семейна история“ – публиката посрещна с въодушевление тази рубрика.
Опитайте се и вие – днешните млади, колкото и да ви разубеждават, разродяват и направо обезчестяват, да създадете една мини семейна история, разпитайте родителите си, бабите и дядовците си и други свои близки, търсете техните сравнения между Минало и Настояще, понеже те ще са обективни, житейски изстрадани и честни.

Станете изследователи на собственото си Бъдеще.
Не се оставяйте платени клакьори да пълнят главите ви с глупости и дори с безчестие.
Да не мислите, че го правят с идеални цели – идеалите им са в задните джобове, те не обслужват Истината, а търбусите си, нищо друго.

Навремето лъжеха Народа с комунизма - ами сега, в името на какво го правят?
Хванете някой блюдолизец и го закарайте, примерно, в Монтанско - отворете му очите за Живота, пазете го от циганите и да остане две-три дни там.
И го питайте сетне, имало ли е някога подобен Линч на Некадърността над Народа.

Живеете зле и ще живеете все по-зле, все по-болни, ще се тараляскате в най-загубените автомобили на ЕС, ще ядете най-некачествената храна, ще ви давят язовирите и пр.
И досега главанаците не знаят колко язовира има в страната – а преди една година уж взеха решение всички язовири да се ремонтират. Направиха ли го?
Ядец и дори *урец.

Това трябва да е девиза на славното ни време.
Не се оставяйте да ви галят с този *урец.

***

Карикатурата на Борис Димовски е от сборника му с рисувани умотворения „Време да плачеш, време да се смееш“