Дали Стратегията за детето е най-добрата - не знам, нека я дискутират специалисти. Но абсурдната реакция срещу нея означава, че трябва да се замислим защо принципно се инатим срещу всяка идея

за развитие на обществото.

В продължение на хилядолетия детето не е ценност: дори в развити общества, като римското, пълновластен господар над него е бащата, който има право да се разпорежда дори с живота му. Аристократите влизат в отношения с децата си късно – едва когато те навлязат в пубертета, а преди това отглеждането им е оставено на слугите. За простолюдието децата са ресурс за работа на нивата или пък за сродяване, ето защо плодовитостта се смята за благодат. Първият обрат настъпва с появата на буржоазията, която измисля детето-цар: самотно като Алиса, все по-дълго подготвящо се в училище за живота, обсипвано с внимание, играчки, родителски амбиции. Бедните продължават да раждат по много, а преподобният Малтус дори създава теория по този повод – причина за бедността било прекомерното им размножаване.

Да имаш едно-две деца постепенно става норма за развитите общества; наричат го демографски преход. Развива се и семейното планиране. По-важното е, че от ресурс детето се превръща в задължение. Наместо да го използваш за работа в работилницата от теб се иска да го храниш, да отговаряш за белите му. Детето сякаш се дематериализира – то е идеалната проекция на родителите и дълг към нацията. В една по-цинична перспектива то става луксозна добавка към стандарта на живот. Постепенно започва да се говори за права на детето. И религиите препоръчват грижа за най-малките, но най-вече за своите.

Пръв опит да се формулират универсалните права на детето  е Женевската декларация от 1924, последвана от редица документи, по които обикновено е страна и България. На непълнолетните се гарантира физическа защита, достойно човешко развитие, здравна грижа, образование, право на връзка с двамата родители и т. н. И ето ви нов проблем: Много хора продължават да считат, че породените от тях деца са си тяхна собственост – съответно, че могат да ги експлоатират, да ги карат да просят, да ги продават в брак. Аргументът, разбира се, е традицията – мен са ме млатили и станах човек, ще млатя и аз.

Защо Стратегията беше обругана и после оттеглена?

Тук стигаме до нашата Стратегия за детето, предложена за обсъждане, обругана и накрая оттеглена предизборно от г-н Борисов. Първият аспект към скандала е чисто политически. Организаторите му постъпиха така, както беше при Истанбулската конвенция, когато „социален пол“ беше преведено от и за  невежи хора като „трети пол“ и му беше дадено художественото прозвище „джендър“. Не знам дали го направиха същите хора, но от семиотична гледна точка операцията „от-мухата-слон“ беше сходна: координирането на грижите за деца в риск от държавните институции беше представено като коварен план за отнемане на децата от родителите им.

Друг вид мобилизация ще нарека суверенистка. Там са и новоизлюпените консерватори, които по странен начин комбинират православието с националното ДНК, застрашено от проклетия Запад. Там са и неолибералите, които мразят публичните политики във всичките им проявления. „Как ще ми се меси държавата“, каза един баща, „ами ние в семейството сме си държава, ще решаваме сами какво да правим.“ В тази посока биха могли да се очакват суверенни решения като отказ от ваксини, бойкот на училището и домашно образование, пушене на трева, алтернативна медицина, неплащане на данъци и много други.

Класовият характер на съпротивата беше друг любопитен момент. Сред тези разтревожени родители аз не видях роми, които женят рано децата си, психопати, които ги държат заключени в мазето, пияници, които ги пребиват. Защо на един нормално-статистически родител му хрумва, че тъкмо неговото/нейно дете ще вземат норвежките викинги? Нямам отговор. Всъщност за огромната част от българските родители е очевидно, че не бива да мъчим децата си и можехме да проведем един спокоен разговор докъде приемаме насилието като форма на наказание и откъде нататък то трябва да се криминализира; да разграничим шамара от телесните увреждания, нормалното сгълчаване - от системното унижаване на детето, което води до травми.

Един необичаен отговор

Проверете тази хипотеза и в други сфери. Готови ли сме да поемем вина за расистките закони от 1940 година и съучастието в изтреблението на 12 хиляди евреи? Не, винаги говорим с охота за това, че сме спасили останалите, които сме се готвили да убием. Табуизираме золумите на Българската армия от времето на Балканските войни, концентрираме се върху геройствата...

Е, същият рефлекс буди и Стратегията за детето. „Да обвинявате мен, дето толкова се грижа за детето си, че с нещо го тормозя, че може да съм изпушил в някакъв момент и да съм го цапардосал зад врата?! Да искате да размишлявам върху поведението си, да се променям?“ В основата е пак този пусти култ към биологията. Както каза психологът Иван Игов: „Мислим, че ни е дадено отвътре да бъдем родители, че няма нужда а се учим“. Вярно, в родителството има много инстинкт. Само че ние отдавна не живеем в природата, а в цивилизацията.

Дали тази Стратегия е най-добрата - не знам, нека я дискутират специалистите. Но абсурдистката реакция срещу нея означава, че трябва сериозно да се замислим защо отказваме да се вглеждаме в себе си, защо принципно се инатим срещу всяка идея за развитие на обществото ни.

За да проработи тази глупост, намислен беше и съответният „стори телинг“ - разказът за българката в Норвегия, на която бяха взели детето преди време. А май Норвежкият фонд финансирал тази стратегия? Случайност? Не мисля! Норвежците значи се канят да отвличат нашите деца и да ги правят гей-еничари. Защо са им притрябвали точно нашите? Защото са бели, гласи расисткото обяснение. Една по-разбираема реакция ще нарека бюрократична алергия. Документът е доста скучен, впрочем едва ли много от протестиращите са го чели докрай. Трябва ли ни сега цяла стратегия за едни очевидни неща като достъп до образование и здравеопазване – губят си времето с глупости! Прибавяте темата за проклетите грантове, които съответни чиновници (а не дай боже и НПО-та!) вероятно са взели и алергията се обръща в уртикария. Аз не знам дали има грантове в случая, но у нас винаги, когато в духовната сфера някой е получил заплащане, цялата духовност отива на кино. Ботев не е взимал хонорари, нали така? Защо разговорът премина в истерични крясъци? Моят отговор може да ви учуди. Българската култура не умее да борави с чувството за вина. Вземете реакцията около споменатата Истанбулска конвенция. Отвъд политическите манипулации и лъжите една голяма част от нашите съграждани бяха искрено възмутени, че ги обвиняват в мачистко отношение към нежния пол: „Аз толкова се грижа за нея, те ще ме обвиняват, че съм я поплеснал два пъти!“, и обратно – от гледна точка на  жената - „те ще ме обвиняват, че търпя!“