Миналата неделя за мен и за нашия екип беше едно от най-незабравимите и емоционални предавания в шестгодишната история на "120 минути".
Благодарим ви за писмата, за съобщенията, които получихме oт цялата страна и от чужбина с оценка за нашия труд.
В рамките на три часа имахме възможността да проследим на живо литургията на папа Франциск от центъра на София, което за нас беше и професионално предизвикателство и чисто човешка радост, която се случва веднъж в живота.
На следващия ден пък бяхме в Раковски. Оттогава цяла седмица си мисля за една част от проповедта на папата, която силно ме разтърси.
Става дума за психологията на гроба, която "оцветява всичко с примирение и ни кара да се отдадем на утешителното чувство на самосъжалението, което, като молец, разяжда нашата надежда". Всъщност тези думи описват как когато вярата в една общност се изпарява, хората потъват в дребнавост.
А нашата дребнавост често се изразява в страх от контакта със света около нас.
Ние не разбираме света, а на света не му пука особено затова. Наред с всички забавни конспиративни теории, с недоумение наблюдавах как бяха подстрекавани страховете на хората, че папата "идвал, за да ни накара да приемаме бежанци".
Доста странен момент за подобна мисъл. Защото се намираме във време, в което бежанският натиск към Европа намаля над 10 пъти в сравнение със ситуацията преди три години.
През последната година, бежанците влизаха предимно през Испания. Но както каза Франциск в Скопие: "Ние свикнахме да ядем твърдия хляб на дезинформацията и се превръщаме в затворници на отхвърлянето, на етикетите и презрението".
Истинският християнин не мрази. Добрият човек не мрази.
Вярата в Господ не е равна на вярата в Светия синод или в една или друга личност. Вярата е нещо доста по-лично. Между другото, много обвинения се изсипаха срещу българските митрополити, но никога не трябва да забравяме, че и Светият синод е колективен орган на хора с различно мнение. През седмицата чухме и двама митрополити, чийто думи също прозвучаха обединяващо и смирено.
Те намекнаха, че са имали различна позиция за посещението на папата, но в крайна сметка са се съобразили с мнозинството. Всеки може да направи своите изводи, но ако сме истински вярващи, можем ли да ги съдим? И изобщо трябва ли да съдим и назидаваме някого?
Замислете се, в България прозвучаха толкова човешки и хубави думи, че на мен лично много ми се иска да запомним тях. Думите на папа Франциск към децата в Раковски, призива му към съпрузите никога да не завършват деня с война. Призива му към младите да си говорят по-често с възрастните хора, които са пазителите на нашите корени и нашата вяра.
Чухме и видяхме толкова много хубави неща.
Получихме толкова много храна за размисъл, примирение и помирение. И като се замислим, колко рядко ни се случва това, спомените и доброто усещане стават още по-силни. Как на този фон да съдиш, да заклеймяваш, да се ядосваш? Не е нужно.
Нека веднъж останем с усещането, че се е случило нещо хубаво, нещо човешко, нещо достъпно. Да, случи се и се случи пред очите ни. Важно е чрез тези преживявания да си направим изводите за нашия собствен живот. Без конспирации, разделения, фили, фоби и спорове, в които да си "мерим" вярата.
Понякога има чисто човешки емоции и радости, които трябва да изживеем без песимизъм и подозрителност. Като нормални хора.
