Провинциалната самооценка на българското общество е следствие от провинциализирания прочит на нашата история и култура. Трябва да повдигнем похлупака на "турското робство",
казва Харалан Александров в интервю за ДВ.
В средата на април Дойче Веле публикува интервю със социалния антрополог Харалан Александров за фактите и митовете около темата за "турското робство".То предизвика разгорещен дебат. В ново интервю за Дойче Веле Харалан Александров анализира реакциите на читателите.
Защо метафората за "турското робство" продължава да предизвиква и до днес неимоверно силен и крайно противоречив отзвук сред българите, както стана ясно от последния ни разговор?
Харалан Александров: Честно казано, бях изненадан от силния отзвук на този разговор, в който казваме неща, които поне за мен са банални и самоочевидни. Стана ми интересно и използвах случая, за да се срещна с част от хората, които се бяха развълнували до степен да ми се обадят и да поискат да говорят с мен. Първото, което установих, е, че са развълнувани не толкова от самото интервю, колкото от развихрилия се след него дебат. Изглежда, че такъв дебат отдавна е трябвало да се състои, но дълго е бил отлаган - навярно поради несъзнаван страх от буйните страсти, които ще отключи. Радвам се, че макар и неволно дадох повод за неговото начало и се надявам той да продължи, макар и не с такава ожесточеност. Второто, и по-важно откритие, е, че в съчетание с "турско" думата "робство" добива особен смисъл за огромна част от съвременните българи, който отива далеч отвъд метафората. Макар да знаят, че нашите предци са били свободни поданици на султана, те настояват, че турското робство е реалност в един по-широк смисъл, който включва грабежите и беззаконията по време на войни, отвличанията на жени и деца, жестокостите при потушавне на бунтове и въстания, кърджалийските зулуми и пр. Накратко, "турско робство" е нещо като универсално понятие за страданията на българите през този период, и не само. Това семантично отместване е видимо в производната дума "поробител", която означава завоевател, а не робовладелец. Установих също така, че привързаността към турското робство не предполага лошо отношение към турците като общност, и слава Богу! Значи турците са си турци, робите са си роби, но турското робство е нещо трето, подобно на молекулите, които имат напълно различни свойства от съставящите ги атоми. Това е успокояващо откритие, което обаче повдига въпроса за особените свойства на тази смислова молекула, наречена "турско робство".
И какви са тези особени свойства?
Харалан Александров: За да ги изучим, е необходимо по-задълбочено изследване, но мога да предложа няколко работни хипотези. Първата хипотеза е, че турското робство е нещо повече от метафора, то представлява архаична мисловна парадигма, която затваря и провинциализира дискурса върху този период от нашата история. Конструктът "турско робство" има свойството да генерализира и опростява историческия опит и да го организира в кохерентен разказ. Това е голямо удобство, защото улеснява мисленето за тази епоха, като я слага под общ знаменател. Недостатъкът е, че блокира възможността за критична рефлексия върху случилото се през тези пет столетия от нашата история. Пленителният разказ за робството спестява на колективното въображение необходимостта да разграничава отделните периоди и исторически актьори в рамките на тази епоха. Проверете и ще видите, че не се прави особена разлика между завоевателя Лала Шахин от 14 век, отцепника Осман Пазвантоглу от 18 век и реформатора Мидхат паша от втората половина на 19 век - всички попадат в графата "поробители" въпреки различния контекст и противоположните им политически цели. Наличието на прецизни изследваня не променя ситуацията. Просто задълбоченото историческо познание остава затворено в академичната общност и слабо влияе върху масовото съзнание. Изглежда умовете не са подготвени да приемат и осмислят онези факти, които противоречат на големия национален разказ, осветен от традицията и подпечатан от авторитета на държавата.
На какво се дължи устойчивостта на тази митологема в българската култура извън политическата пропаганда?
Харалан Александров: На това, че е втъкана в родовата и семейна памет, която я прави близка по особен начин. Това е всъщност втората хипотеза. Историческите митове се поддържат и възпроизвеждат тъкмо чрез избирателно припомняне на епизоди от родовата история. Доста от хората, с които говорих, изтъкват като аргумент в подкрепа на турското робство разкази на техни предци за турските насилия. Тези разкази се отличават с общи сюжетни мотиви и рядко са закрепени към конкретни исторически събития, което е характерно за фолклорното мислене. Не казвам, че тези спомени не се базират на реални събития, а че заемат особено, привилегировано място в родовата памет. Тази памет е строго избирателна: онези събития и случки, които пасват добре в общата картина, биват акцентирани и валидизирани чрез различни наративни стратегии, а други се изтласкват и забравят. Има и такива, които са табу. Давам пример: в предишното интервю споменах между другото историята за българина, който си купува чернокожа робиня и се жени за нея. Оказа се, че тази история е подразнила някои от читателите не по-малко от проблематизирането на идеологемите за турското робство и за безкористната любов на Русия, нашата дежурна освободителка. Причината е, че този сюжет никак не се вписва в разказа за бедните поробени българи, които стенат под османски гнет. Нещо повече - нарушва архаичното табу върху междурасовата връзка, която в примитивното племенно съзнание се отъждествява с кръвосмешение. И тук проблемът не е, че нашата култура е неосъзнато расистка, а че подобен сюжет няма място в утвърдения разказ за епохата. Всъщност това е една красива история за любов и освобождение, която завършва с хепиенд. Нека припомня, че подобен хепиенд е немислим по същото време в юга на САЩ, където, за разлика от османската империя, робството е масова практика.
Как си обяснявате, че 140 години след Освобождението на България травмите от преживяното продължават да тревожат новите поколения?
Харалан Александров: Това е третата хипотеза - за капсулираната травма. Изглежда в писхологически план представата за турското робство функционира като символично вместилище на травматичния опит на много поколения. Явно общността не успява да преработи този опит и да се освободи от него, и затова го капсулира в културната си памет и го пренася в суров, архаичен вид от поколение на поколение. Травматичната капсула затваря в концетриран вид само част от историческия опит и затова нейното съдържание се различава съществено от обективната истина за епохата. Колективният травматичен опит резонира особено силно в индивидуалния психичен свят на някои хора поради собствените им нелекувани травми. Те преживяват болезнено разчупването на капсулата - ефекът е като при отлепването на марля от незараснала рана. Когато бъдат конфронтирани с историческата истина, те се чувстват разстроени, наранени и гневни, сякаш върху тях е упражнено насилие. Това са симптоми, типични за дълбоко травмирани хора. Ако такива хора преобладават в една общност, декапсулирането на колективната травма може да има опустошителен ефект върху индивидуалната и групова психика.
Това откритие повдига методологически и етични въпроси: как в травматична култура историческата истина да бъде въведена по щадящ начин, който няма да предизвика страдание, яростно отхвърляне и вторично затваряне. В това отношение може да е от полза опитът на други общности - например на Германия, където процесът на преработване на травмите от нацизма, а в източните провинции и от комунизма, продължава няколоко поколения и поглъща огромен интелектуален и морален ресурс.
Колко време ще е необходимо, за да извървим този път?
Харалан Александров: Зависи кога ще започнем. Добре е да започнем веднага, ако искаме да се избавим от тягостното внушение, че сме вечно прецакани, недооценени и употребени, което ни обезсилва като общност и спъва развитието ни. Провинциалната ни самооценка е следствие от провинциализирания прочит на нашата история и култура, невъзможността тя да бъде видяна като част от разгръщането на голямата европейска цивилизация. Да вземем Чипровското въстание от 1688, което историческият канон разказва като изолиран епизод от героичната борба на българския народ срещу османския поробител. Този прочит не е неверен, но е непълен. Защото мобилизацията на българската католическа общност е резултат от политиката на Римската Конгрегация за пропаганда на вярата в контекста на Контрареформацията. Католическото въстание е смазано от полковете на размирния граф Имре Тьокьоли, лидер на унгарската протестантска опозиция срещу Хабсбургите и тактически съюзник на техните заклети врагове - османските султани и френските Бурбони. В този смисъл трагичните събития в България от 1688 могат да се разглеждат като епизод от голямата драма на европейския 17 век - религиозните и династични конфликти между католици и протестанти, които разкъсват и прекрояват християнския свят. Но ако искаме да видим собствената си история и култура в глобална перспектива, се налага да повдигнем похлупака на турското робство и да надникнем изпод него към широкия свят. Той не е чак толкова страшен.
