Съвсем в духа на особено модерните напоследък теории на конспирациите може да се зададе въпрос защо турският външен министър Чавушоолу си позволи да се намеси във вътрешните дела в България с изказването си в Такирдаа за приемането в Народното събрания на закона за вероизповеданията. Дали това „говори много лошо за него като дипломат и като политик“, както някои у нас определиха това нашумяло и предизвикало негативна реакция в българското общество изказване, на което се е реагирало адекватно? Било просто част от вътрешно национална агитация в полза на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, ПСР, в район, където традиционно се гласува за опозиционната кемалистка Народно-републиканска партия, НРП.
Сигурно, ама не съвсем. Защото турската дипломация не само е с вековни традиции и не допуска да се забрави за последователност и приемственост, но по-често действа със сигнали и търси задкулисни пътища, включително чрез т.н. лица за влияние, за постигане на свои интереси. Историята е красноречива в това отношение. За тези, които я познават задълбочено, не само нашата, но и турската. Ами ако Чавушоолу някак между другото е подал топка на премиера ни, за да се изяви отново като играч на международното поле, особено по отношение на Турция, с чийто президент поддържа, както се смята, приятелки отношения? Нима управляващите в Анкара не знаят, че Тракия, която /за наше историческо съжаление/ няма как да изневери на убеждението, че нейните хора са сред опозиционната НРП? Та дори раздаваните пакети храна в деня на местните избори на 31 март в Текирдаа не решиха резултатите в полза на управляващата ПСР. Нима не се знае, че дори по отношение на кюрдите, от чиито амбиции за автономия или някакво държавно образование всеки турски държавник не може дори да спи, се води особена политика за приобщаване. Емблематичен пример в това отношение е, че дори шефът на МИТ, Хакан Фидан, и дори самият Чавушоолу са кюрди по произход. Няколко наистина засягащи наши вътрешни дела изречения няма как да променят картината, пък и това не се случва за първи път. Сега обаче реакцията бе забавена, но все пак в рамките за засегната страна и със съответната загрижена физиономия се поиска извинение. Кой си е въобразявал, че ще има такова, след като Ердоган дори на Путин се извини с половин уста и то за свален руски самолет СУ-24 по турско-сирийската граница? Впрочем така и не се разбра кой е наредил и защо е приел, че това е полезно за Анкара в дадения момент. Но за съюзниците явно е било от значение. Само дето обърна погледите на Ердоган на Изток или поне едното му око. Но след реакцията на София с привикването на турския посланик в МВнР, последвала изказването на Чавушоолу за закона за вероизповеданията, повечето наблюдатели у нас приветстваха първата по рода си постъпка във връзка с такива турски „вмешателства“. Без да се припомня, че служебното правителство преди последните парламентарни избори си позволи да изпрати обратно в родината им някои турски дипломати, също за „първи път“. Това бе последвано от връщането на търсени от Анкара т.н. гюленисти в Турция. Но тези дни законът за вероизповеданията бе приет с клаузи за продължаване на практиката за получаване на средства от чужди държави и това навежда на мисълта, че Дианетът, пряко подчинен на турския президент с бюджет над 2 млрд, ще продължи практиката да превежда финансови потоци към Главното мюфтийство. Това се приема за нормално и подходящо, не предизвиква опасения за националната сигурност. Може, ама не е много сигурно. Важното е, че топката бе отиграна и се прие, че думите на външния ни министър, че е имало обаждане, ама то не е повлияло, бяха приети за „смела и отговорна външна политика“. Някой да е сигурен, че предстоящото посещение на същия Чавушоолу в София ще бъде отменено поради явно „вмешателство“ във вътрешната ни политика? Ако местните избори в Турция от 31 март бяха приети за тест за Ердоган и неговата политика, това посещение на Чавушоолу дали не е тест за нашата външна политика? Или за експертния й капацитет? Турция е не само голям съсед, с амбиции и регионална роля, но и традиционно труден партньор в преговори за решаване на съществуващи проблеми между двете страни. Не е достатъчно само да се говори за съществуването на „5-та колона“ на Анкара в София и да се визират дадени партии или личности. Не е достатъчно само да се определят нашите граждани с турски произход, както е прието да се казва, че имат афинитет към съседите. Не само не отговаря на истината, но е и контра продуктивно. Каквито са и непрекъснато излъчваните турски сериали, предназначени за друг електорат, но и с цел влияние след турчеещи се зад граница. Турция си търси наистина своето място сред геополитическите играчи, има своите икономически проблеми, които костваха кметските места в големи градове като Анкара, Истанбул или Измир /традиционно верен на НРП/, но все пак Ердоган успя да увеличи на практика % на неговата ПСР и от 42.5% постигнати на предишен избор днес отчита 44.5% т.е. консервативните турци, онези от Анадола и вътрешна Турция, му остават повече от верни. А те са повече, каквото и друго да внушават, от светски настроените и гледащи на Запад турски граждани. Поне на този етап. Внимателни задълбочени анализи предполагат и внимателни реакции при такива осъдителни изявления, каквито си позволи Чавушоолу в Такирдаа и то за наша сметка. Външната ни политика се нуждае от многовариантност и отчитане на ветровете, които духат в геополитиката. Няма време за излишно хабене на енергия на парче и политика пост-фактум.. Нуждаем се от лобита зад граница, които да осигуряват не васална политика, а своего рода полза за наши интереси. Един вид и за София предстои тест, а той не е само европейски избори. Вижте как кюрдите в Турция де-факто загубиха от подкрепата си за опозицията в Егейска Турция и турска Тракия /постигнати 4.22% на тези местни избори/ и имат свои кметове само в „техните райони“ в Югоизточна Турция. Днес с постигнатите % те няма как да се класират за Меджлиса /парламента/, където са сега, защото бяха преминали 10% бариера. Въпреки, че и лидерът им Селяхатин Демирташ е в затвор в Одрин. Срещу което и опозицията в Турция не е много словоохотлива, но търси контакти с него при необходимост за нанасяне да удар върху управляващите. В това отношение нормално е да се постави и въпрос кой има сметка от промяна на управлението в Анкара и кога това да стане? Също тест за нашите геополитически пристрастия. А вътрешните дела на Турция, включително свързани с икономика, валутна криза, безработица и намалена покупателна способност или резултати от избори са си вътрешни дела и ние можем само да информираме за тях. Взимането на страна не е целесъобразна политика. В това отношение и Анкара не би трябвало да прекрачва нашите „червени линии“. Ние дали сме ги информирали за тях? Особено за мюсюлманското вероизповедание. Ето това би трябвало да се получи, ако все пак Чавушоолу ни гостува. Само с прегръдки и целувки няма да стане. Въпреки че това е част от дипломацията. Ако не се преиграва. Другото остава за задкулисни действия и политики, които обикновено са с цел постигане на определени интереси. По принцип национални. Дано.
