Комунизмът днес не е утопия, а символ на най-страшно зло съществувало на планетата. Според най-отявлените му противници то все още е живо у нас и в Русия (не е ясно защо не споменават Китай).
Никой не би се поставил в ролята на адвокат на Сталин, нито на Хитлер. Но и Чърчил по същото време уморява от глад милиони индийци с правотата отредена му от сънародника му Чембърлейн – расов теоретик, признат за пророк както в Британия, така и в Райха.

Всички тези властници са разигравали играта на своето време – брутална, кръвопролитна и отговорно организирана. Новият добре съгласуван със съюзниците ни прочит на историята ни говори за кръвожадността на Сталин и комунистите, но премълчава безумните убийства на милиони германци в края на войната извършено под вещото ръководство на Айзенхауер и Чърчил (бомбардировките на Берлин, Лайпциг, Дрезден и Хамбург две години по-рано), да не споменаваме употребата на ядрено оръжие срещу японците.

Печати „Народна милиция“ по краката на протестиращи момичета на 9 септември 2013 г. Акцията осмива БСП, а се отнася за събития от 50-те години на миналия век. Изглежда забавен хепънинг, но е откъснат от времето и е в посока на постоянно повтарящ се антикомунизъм, което не можа да разшири социалната база на протеста от лятото на 2013 г. Снимка: Булфото

Днес се премълчава наличието на лагери (все пак несмъртоносни като тези на фашистка Германия) в демокрацията САЩ, където са въдворявани стотици хиляди японци и германци, някои от които граждани на страната на свободата от няколко поколения. Такова е било времето ще кажат помъдрелите. Вероятно.

Също така, подобно е било на изток и запад, и след края на войната. Сталин продължава с репресиите, продължават и тези в родната ни страна, където хиляди хора намират смъртта си. Но на Запад също не стоят с ръце в джобовете. Франция, Белгия, Холандия, Италия са разкъсвани от вендета към властимащите по време на окупацията, и към симпатизиралите им – просто разчистване на сметки.

Статус на страницата на Реформаторския блок във Фейсбук, в който Божидар Лукарски, лидер на СДС и един от лидерите на блока, беше написал, че Стамболийски е „зверски убит от комунистите“. След подигравки на читатели, статусът беше редактиран.

Макартизмът в САЩ се бори с интелигенцията по същия начин. Периодът е толкова срамен, че за него не ще намерите нито ред в „American Spirit” на Кларънс Стийг, книга, която смело критикува избиването на индианците или Ку-клукс-клан.

У нас терорът не спира за миг след Освобождението. С кръв се разчистват всички политически сметки. Годините след Септемврийското въстание са изпълнени с толкова убийства, че в един момент се възприема нормално да изчезне този или онзи, без значение на политическите му убеждения. Застраховани са единствено селските луди и тези, които навели глави над земята, работят незаемащи никаква конкретна позиция.

Ето какво пише всепризнатият литературен анализатор, бъдещ нобелов лаурят Иво Андрич в есето си „Положението в България“:

„България като не може да бъде друга, си печели славата на страна, която по ежедневно случващите се в нея ужаси, засрамва бунтовно Мексико и надхвърля всичко, което някога се е виждало и чувало на Балканите… тази страна се е настървила така, че не може да прогледне от кръв, нито да се свести. Правителството на Ал. Цанков дошло на власт чрез преврат е могло да се задържи на власт само чрез терор. При него политическите убийстава престават да бъдат изключителни събития, тревожещи обществеността. Този зловещо прост начин за разправа с политическите противници е употребяван и от властта и от преследваната от нея опозиция. Никой и никъде не е застрахован от фанатизираните и платени убийци“ (Май 1926 г.).

Комунистите дошли на власт след т. нар. революция са насъбрали 20 години вдъхновение и опит за отмъщаване и „гилотината“ им започва да работи с пълна сила, избивайки понякога (също както във Френската революция) дори собствените си деца. Какво да говорим за хилядите невинни-миролюбиво несъгласни – в крайна сметка тези главорези просто продължават традицията.

Времето тече и настъпват промени. Репресиите от двете страни на желязната завеса намаляват с началото на 50-те и започва времето на непреките войни – Корея, Виетнам, Афганистан. Тогава гражданите на страните от блока изпитват онова позабравено чувство на спокойствие, така характерно и за нас днес, когато гледаме репортажи за кървави кланета в Африка и Близкия изток, докато предъвкваме вечерята, поливана с вино.

Пример за патологичен антикомунизъм – Александър Йорданов се радва на победата на Германия на световното по футбол над Бразилия, като обяснява победата с това, че потомствената комунистка Дилма Русев и комунистите управлявали Бразилия, затова загубили.

Трябва да признаем, че у нас господстващият комунизъм през 70-те и 80-те притежава съвсем различен облик от този на кървавия терор при идването на власт. Това, че за мнозина онова време преди 1989 г. остава единствено черно зло, е просто мерило за собственото им ограничение.

Ако се съди по главозамайващата загуба на социални придобивки, морални ценности и национална идентичност, вероятно времето на социализма е било по-подходящо за характера на българите, също както днес се оказа, че управлението на Кадафи и Садам Хюсеин е било по-добро за „недораслите“ им народи от алтернативата на внесената демокрация.

Споменаването на такива факти вероятно е особено тежко за някои професионални демократи, чието основно занимание е да разсейват фокуса на общественото мнение от чудовищните несправедливости на деня към несвързани логично обвинения към миналото. Един убеден демократ, какъвто е Стефан Цанев, честно признава провала на очакванията си със „Съжалявам, че доживях свободата, че не умрях с мечтата си за свобода!“

Комунизмът си отиде! Докато такива господа продължават вече 30 години да го обвиняват за всичко, през управлението на страната преминаха купища мошеници, които я превърнаха в разграден двор.

Докато оприличавате Путин на Хитлер, а Русия на Третия райх, България се превърна в дойна марионетка. Време е да оставим миналото в покой. Да се връщаме към него само, за да го анализираме и да потърсим в в него добри практики, които са съществували. Защото само за заслепени обвинители на комунизма, днес всичко е по-хубаво.

Време е да спрем с емоционалната употреба на думата комунизъм. Трябва да я използваме също така леко и рядко като феодализъм, например.

Препоръчително е за някои обвинители на комунизма да посещават психолог, който да се грижи за вътрешния им мир на хора, някога носили с гордост в ръка червената книжка, а днес терзаещи се от омраза.