В дни като днешния си мисля как съвременниците мислим за своето време като за особено драматичен период. Ние хората имаме качеството да драматизираме, дори свръхдраматизираме своята епоха, късайки нишката с времето, в което са живели тези преди нас.

Каквото и да си мислим за днешния ден, България е преминавала през много по-драматични и важни периоди от днешния. Моменти на исторически избор. Моменти на храбра лудост. Години на войни, в които майки са погребвали децата си, жени съпрузите си и деца бащите си.

Тогава, в тези времена, "аз" се е превръщало в "ние". Защото изправени, пред съдбоносни събития, ние сме се обединявали с мисъл за другия.

Историята ни учи, че това "ние" е най-ценното, което може да има един народ. Няма ли го, няма и народ. Има единици - гневни, уморени и мърморещи песимисти, които дори и боклука през терасата са готови да си хвърлят, защото извън прага на панелката е другостта.

Там е улицата, чуждото. Няма "ние", има "аз" и целия свят, е срещу мен.  Направете си експеримент - колко често чувате "аз" и колко по-рядко "ние". Това е мерилото за истинската драматичност на едно време.

Аз, който все чакам някой да ме оправи.

Аз, който говоря за българските герои, но меря патриотизма си с привързаността си към чужди държави.

Аз, който излизам като самоубиец по пътищата.

Аз, който на улицата си трайкам, но у фейса мачкам.

Аз, който си хвърлям фаса на тротоара, но се възмущавам, че чужденец с жаба в ръка беснее над бащино ми огнище.

Аз, който знам всеки ход на Тръмп и Путин отвънка.

Психическо разстройство някакво. Егоизъм ли е? Не само. Мързел ли е? Не само. Оправдание ли е? Не само.

Така е удобно. Няма "ние". Има аз. Знам го аз тоя - кога аз съм бръмчел по центъра, тоя ходеше с едно яке... И баща му знам. И сестра му. Аз съм тарикат, къде ще се обединявам с балъците.

Като се замислиш върху тези неща, и си даваш сметка колко време губим в глупости и как си минава живота. И в него няма нито героизъм, нито някаква кауза, нито стремеж да дадем някакъв личен пример. Има безсмислено живуркане и "аз, аз, аз", без мечти. Защото само в това "ние" могат да живеят мечтите.

Имало моменти, когато България е била страна на самотните герои.

Единици, готови с шут в ребрата да събудят смирените. Като думите на Бенковски във Вазовата епопея - "Ставайте, робове! АЗ не ща ярем". Произнесени след като "Левски бе угаснал преди три години". Тогава и значението на "аз" е било друго.

Но има и моменти, в които това "аз" се е превръщало в "ние" като защитата на Съединението. Балканските войни и световните войни. Това "ние" е водило в битка българската армия дори и далеч от родината.

Това "ние" е вдигало държавата, когато тя е била най-разрушена и разграбена.

Това "ние" е убивало отчаянието. И това "ние" е най-ценното, което някога сме имали и ще имаме.

Но дали изобщо мислим върху това?