Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън. Завършва психология и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1988 г. е асистент в СУ, през 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. – доктор на психологическите науки. От 2000 г. е професор по социална, етническа и политическа психология. Чете лекции и по психология на религиите и екзистенциална психология. Ръководи катедра “Социална, организационна, клинична и педагогическа психология” към Философския факултет на СУ. Публикувал е 9 книги, автор е на много научни и публицистични студии и статии.

“Защо не ни трябват НАТО и ЕС? Защото ние не можем до ден днешен да осъзнаем, че това са чужди тела в нашата цивилизационна матрица. Тя е съвършено различна.”

– Проф. Георгиев, на 4 февруари в Пловдив бе представена книгата ви “Критическата психология на българската история”, след като преди два месеца бе премиерата й в София. За какво става дума в нея?

– На представянето в Пловдив присъстваха и двама от моите рецензенти – проф. Иво Христов и проф. Андрей Пантев. Това е продължение на един опит да актуализирам стара психологическа традиция в познанието, която изхожда от регулативните функции на общностни структури, създадени някъде далеч в миналото. Формулирах тази парадигма “Критическата психология”. През 2017 г. заедно с мои последователи и докторанти публикувахме колективната монография “Творческите предизвикателства” на критическата психология. Колкото и нескромно да звучи, явно става дума за появата на българска школа на критическата психология, на моята школа. Днес в нея участват представители на Албания и Сърбия, а към нея има интерес и от колеги от други страни – от Великобритания, Германия и най-вече от Русия. Преди 2 години бе публикувана от Руския институт за стратегически изследвания книгата “Критическая психология, политики и истории”.

Най-общо самата критическа психология обхваща етно-психология, политическа психология и психологията на историята. Проследява формирани далеч в миналото общностни, екзистенциални, политически, ако щете, и културни представи, които през цялото съществуване на българския народ регулират мисленето и поведението ни, включително и на т.нар. политически елити.

– Как тези пластове от миналото влияят на битието и съзнанието ни като народ днес?

– Ситуацията не се различава особено от предходни периоди, особено от последните 140 години. За съжаление се възвърнаха регулативните функции на драматичната българска цел през вековното съществуване, а именно биологично оцеляване. През социализма това бе позабравено, поне биологичното оцеляване беше осигурено. Тогава се реши и един друг въпрос, който идва от вменената ни колективна психика – богомилска социална визия. А именно, че българинът предпочита равенството в бедността, отколкото неравенството в богатството. Разбира се, не можем да говорим за истинска бедност, защото по онова време имаше и апартамент, и къща на село, и кола, колкото и да чакаш за нея, но все пак говорим за осигурено битие и най-вече за усещане за равенство. Има и неща, които остават като константа в политическите нагласи – и по време на т.нар. Трето царство България търси външен гарант в лицето на Германия, след това и в Съветския съюз, който трябваше да отговаря за нас.

– Кой е гарантът ни днес?

– Сега отговорността за държавата ни е прехвърлена на САЩ, НАТО и ЕС. В книгата си изреждам общо 7 прехода, през които сме минали от ситуирането на Дунавска България досега, но последните 3 от тях препотвърждават дълбоко вкоренения васалитет у нас. Прехвърлили сме отговорността за държавата на други, те правят с нея каквото си искат, но пък за сметка на това гарантират съществуването на т.нар. политически елити. Тази опека им осигурява възможността да правят каквито си искат безобразия у нас.

Разбира се, в днешната ситуация има нещо фундаментално различно – непомерната демографска катастрофа, която в миналото не е съществувала. Над 2,5 млн. души ги няма, защото търсят препитанието си в чужбина, т.е. там решават проблема с биологичното оцеляване. Важна е и типичната българска представа за отчуждението от държавата – друг да се грижи за нея, аз да оцелявам поединично. Може да бера ягоди, да мия чинии, но важното е да оцелея. И най-парадоксалното е, че през последните 10 години Европа гарантира тази катастрофа. Защото идеологическата мантра за свободно движение на стоки, хора и капитали в ЕС подпомогна обезкръвяването ни като нация. Аз ги оправдавам хората, наистина тук не се живее. Но не ги оправдавам от тази гледна точка: остани тук, вдигни революция, пребори се за свободата си, за хляба си. Това за съжаление е много далеч от българските представи.

– Защо според вас от българина не става революционер?

– Защото именно това центриране около индивидуалните стратегии за оцеляване носи със себе си и непомерния български страх, който се препредава от поколение на поколение.

– Нали сме много храбри?

– О, храбри! Дайте да си говорим сериозно. България никога не постига сама своята политическа свобода, в нито една историческа ситуация. Както казва Чърчил: “Без победа няма оцеляване”. Има и друг проблем, който е оставил отпечатък върху етнопсихологията ни и до днес – по време на т.нар. Второ българско царство, през различните периоди до идването на Османската империя всъщност съществуват множество български държавици. Този детайл – ужасяващият ни сепаратизъм, съм го дефинирал като “Третото ритуално българско самоубийство”.

– Какво би ни събудило, за да преодолеем тези исторически натрупвания?

– Подобни нагласи не могат току-така да бъдат преодолени, трябва да минат няколко поколения, които евентуално да превъзмогнат регулативните функции на тези представи. Повтарям в последните години постоянно: България трябва да стане самостоятелна, независима и свободна държава, която да не членува в никакви военни и външнополитически съюзи – нито в НАТО, нито в ЕС. Защото знаете ли какво ще стане, като се разпаднат НАТО и ЕС? Следващият политически елит ще търси начин да се включи в Евразийския съюз като отрече предходната историческа ситуация. Ето това е българската работа. Защо не ни трябват НАТО и ЕС? Защото ние не можем до ден днешен да осъзнаем, че това са чужди тела в нашата цивилизационна матрица. Тя е съвършено различна. Имаме три фундаментални постижения в историята ни, с които обаче не се гордеем.

– Кои са те?

– Първото е писмеността – кирилицата, която всъщност си е българица, и произтичащото от нея православие. С тези два цивилизационни инструмента всъщност правим други страни – страни, и други народи – народи. Но наред с това и до ден днешен отричаме богомилското движение, а всъщност богомилската социална визия в определен смисъл е предтеча на европейския утопичен социализъм. Отричаме и уникалната философско-религиозна концепция на учителя Петър Дънов, която е третото фундаментално постижение. А с паневритмията, която е част от тази концепция, можехме да има собствена философска школа, подобна на азиатските. Ние не мислим за тези неща, не можем да разберем кои сме, защо сме и т.н.

– Възможно ли е това излизане от НАТО и ЕС, за което говорите, да стане безболезнено, имайки предвид сегашния опит на Великобритания с Брекзит?

– Със сигурност няма да е безболезнено, механизмите са тежки. Но, съгласете се, никой не си е представял, че ще се разпадне Римската империя, или пък Третият райх, или пък, че съветската система ще се сгромоляса. Но тъй като днес времето тече изключително бързо, може би в рамките на моя живот ще видя как се сгромолясва и поредната империя.

– Накъде върви ЕС?

– На никъде, защото той не може да бъде адекватен на една друга фундаментална общностна и културна представа. Тоест ЕС, замислен като единна европейска държава, е невъзможен. А иначе все още е жива онази идея за Европа на нациите и на националните държави. Но не знам как ще се случи – да се премахнат политическите структури в Брюксел и да останат икономическите. Защото международната олигархия всъщност е тази, която бива обслужвана от огромния бюрократичен апарат в Брюксел. И трудно самият този апарат ще може да се раздели с политическите структури на ЕС, защото няма да има от какво да съществува.

– Може ли България наистина да е независима в така описаната картина?

– Ами трябва да опитаме. В онази прекрасна книга на Кен Киси “Полет над кукувиче гнездо” главният герой Макмърфи се опита да вдигне каменния блок. Не успя, но индианецът вдигна блока, счупи вратата и лудите излязоха свободни на улицата. Защо да не пробваме един път?

– Говорите за политически елити. Може ли да изброите поне петима български политици, които са елитни?

– Много е дискусионно какво значи елитни политици, защото това всъщност е невъзможно да бъде дефинирано. Иначе прави добро впечатление, че БСП като партия и Корнелия Нинова като неин лидер бяха първите политически субекти, които остро възразиха и отхвърлиха Истанбулската конвенция и Пакта за емигрантите. Това е едно изключително постижение и изглежда е пътят към запазване на собственото ни достойнство, а не като магарета с вързани очи да се подчиняваме на онова, което ни се спуска. В известен смисъл бих подкрепил донякъде и намеренията и позициите на президента Румен Радев. Но след публичния му отчет за двете години от мандата му, той наистина няма връщане назад. Бяха преодолени доста линии, оттук нататък трябва още по-сериозно да вършиш онова, което си започнал. Що се отнася до партийния субект, за който толкова се говори и спекулира, Радев трябва да внимава много, защото българинът винаги е имал инструментално отношение към властта. Тоест тя се разглежда като най-сигурния начин за биологичното оцеляване, за индивидуалното и семейно-родовото благоденствие. Маса народ ще се опита да се вмести в такава бъдеща партия единствено заради властови позиции. Така е поне от 140 години насам.

Партийният модел у нас е в очевиден крах. В този смисъл има нужда от такъв проект, но ако е също толкова проамерикански или склонен сляпо да изпълнява указанията на Брюксел, не виждам особена разлика. Ще се смени тази мафия, за да дойдат други, които са същите послушковци. Е, има ли смисъл от това?!

– Много хора смятат, че Ахмед Доган е най-големият политик на прехода.

– Въпреки че преди 10 години се скарахме, за мен Доган си остава една от основните политически фигури. Не за друго, това историята някога ще му го признае, а защото чрез него и чрез ДПС всъщност беше преодоляна възможността за възникване на етнически конфликт след 1989 г. А такива условия имаше. Реално Доган и ДПС категорично отхвърлиха всякаква възможност за реванш. Ето ти партия, реализирай се в политиката, в икономиката, но никакъв реванш. Мирът за съжаление у нас не може да бъде оценен, а последиците от войната ги сърбат всички.

– А Бойко Борисов влиза ли в тази компания на държавници?

– Кратко и ясно – той е еманация на българската простотия, облечена във власт. Повече от това не искам да коментирам.

– Виждате ли потенциал в т.нар. милениали – тоест сегашните ви студенти, да променят колелото на историята ни?

– Изключително тежък въпрос. Веднага казвам, че ние – преподавателите по психология в Софийския университет, сме галеници на съдбата, защото дълги години тази специалност е № 1 като търсене и фактически обираме каймака от средното образование. Студентите ни са изключителни, знаят по няколко езика, четат много, интересуват се. Понеже преподавам в ІV курс и в магистърските програми, това, за което ги моля непрекъснато, е да си останат в България, да не емигрират. А дали имат качества за политици – за тях това все още е твърде далечно нещо. Не виждам някой с такива нагласи засега.

– Може би са отвратени?

– Да, безспорно.

– А допускате ли, че поне малка част от българите в чужбина, особено тези, които са с позиции, биха се върнали у нас?

– По-скоро ми се струва, че не. Мога да дам личен пример. Братовчед ми и съпругата му вече сигурно близо 20 години са в Канада. Реализирани са, двете им дечица се родиха там. Да, говорят български, но напоследък почти не идват у нас. Друг свят, друг начин на живот. Мисля, че огромната част от тези над 2.5 млн. емигранти вече са загубени за страната ни.