Позицията на президента Румен Радев за Венецуела май има ефекта на ядрен взрив в политическо блато. От дълбИните на българската медийна мизерия изпълзяха всякакви митологични създания и екземпляри, за да напомнят за своето съществуване и да пуснат политически мехури, пълни със зловоние и мелодраматична любов към правителството. Времената са странни и подли и вероятно трябва да разглеждаме това като естествено проявление на апокалиптичния пейзаж, в който са се превърнали обществените дебати у нас.
Въпреки това е забавно да проследим част от медийните реакции като за целите на този текст ще се интересуваме единствено от анализаторските мозъчни експлозии и ще заобиколим партийните мнения, които могат да бъдат обект на отделно психиатрично изследване. Ако правим класация, то първенецът в нея е абсолютно безспорен. Това е Веселин Желев, който буквално ден след като стана ясно, че между правителството и президента има напрежение, изгря на медийни небосклон със статия в "КлубЗет", озаглавена лозунгарски: "Свалете Радев". Същият текст със скоростта на светлината беше пуснат в ПИК с още по-патосното заглавие: "Свалете Радев. Импийчмънт сега" и го отбелязваме, защото такова кръвосмешение между умните и красивите и тяхната конкуренция наблюдаваме толкова рядко, че е грехота да не го споменем. Яркото политическо единодушие се крепи върху тезата на Желев, че Радев е провокатор, който "тества прага на търпение на управляващите, на обществото и на международните партньори на страната ни". След това в стил, който смесва параконституционния анализ и откровеното хейтърство, се допълва, че държавният глава отдалечава България от ЕС и водещите партньорски страни в НАТО. Желев с убедеността на талибан казва, че Радев е "прокремълски провокатор", който изземва правомощия на правителството и заради това трябва моментално да бъде импийчнат. Той (президентът) се солидаризирал с "антиевропейската опозиция в парламента" и престъпил червената линия за една достойна европейска демокрация. Пропускам някои от твърденията, но мисля, че съвестно и коректно съм предал позицията на автора.
Текстът може да бъде анализиран предълго, но смущаващото в него е фанатичното убеждение на "журналиста", че президентската институция може и трябва да бъде единствено изпълнител на външнополитическата линия на правителството. Това е не само подло твърдение, то е антиконституционно. Защото Радев няма правомощията да обърне политическия курс на кабинета, но никъде не е казано, че трябва да бъде безпристрастен политически воайор, който да си наляга парцалите и да не взима отношение по болезнените международни въпроси. ГЕРБ обаче твърдо дълго съществуваха в политическа аномалия, която им беше дала под аренда всички власти в държавата и сега просто не могат да се примирят с различното мнение. А Радев не прави нищо повече от това да бъде именно президент на България, който настоява и изисква страната да се съобразява със собствените си интереси, а да не поляга като държанка пред геополитическото статукво. Това е римейк на стара ситуация. Всички, които не са се събудили за политиката вчера, си спомнят, че точно същата беше ситуацията пред България и през 2003 година, преди инвазията в Ирак. Тогава проповедниците на голямото единодушие също настояваха страната ни да приеме окупацията на арабската страна и то на базата на доказателства, които по-късно се оказаха абсолютен фалшификат. Тогавашния президент Георги Първанов (в пика на своята кариера и политически смисъл) обяви, че войната, която предстои, не е неговата война и днес позицията му изглежда като взрив на здравомислие и отчитане на националните интереси. Медийната мътилка обаче не търпеше това - пералнята на мозъци беше включена на бързи обороти и средностатистическият българин бе атакуван с твърдения, че страната ни е задължена да се включи в батальоните на демокрацията, да бъде в челните редици на "Нова Европа", защото ще извлече икономически и политически дивиденти. Днес можем да четем тези лъжи като тъжна ирония, а и не е необходимо да виждаме в бъдещето, за да знаем, че само след няколко години, когато пушилката стихне, блатото улегне и истината изплува на бял свят, за да кажем, че две трети от днешните твърдения за Венецуела ще се окажат тотална и хибридна лъжа. Разликата е, че през 2003 година Франция и Германия имаха истински лидери, които знаеха как да се противопоставят, а днес двете страни са овладяни от угоднически върхушки, които отказват да видят истинската ситуация. Но и днес България има истински президент, а това се оказва проблем, защото нарушава утопичния пейзаж на съгласието, насочено пряко срещу всеки български гражданин.
Георги Коритаров пък, в своето медийно турне тези дни, обяви, че всеки "има правото да бъде недалновиден" в коментар на позицията на Румен Радев. Когато в такъв горещ дебат вкарваме подобен термин, тогава определено трябва да се запитаме какво означава далновидност? През 2012 година тогавашният външен министър Николай Младенов също реши, че е далновидно да свикаме среща на сирийската опозиция в България. Това е събитие, за което днес виновно се мълчи, но тогава ни се рекламираше с идеята, че България се превръща в геополитически фактор, който ще има думата в бъдещото устройство на Сирия. Само че тази "далновидност" гръмна като граната в лицата ни, защото страната ни не постигна абсолютно нищо със своите действия. Оказа се, че Асад има достатъчно подкрепа, за да се задържи на власт, а 7 години по-късно въпросът за неговото оттегляне вече дори не се поставя даже и дежурно. Прибързаните действия на България обаче, увлечени от такава богоподобна далновидност, още дълго ще стоят като петно в пресилената ни дипломатическа активност и показват на практика какво се случва, когато действаме с мисълта, че точно този път не може да не сме уловили вълната и ще се наредим в редичката на победителите, които се борят за парче от тортата.
Чудех се дали трябва в такъв текст да поставяме и мнението на Огнян Минчев, но реших, че няма да го подминаваме с лека ръка. В неговия свят президентът защитавал интересите на Русия и заради това бил вреден. Когато защитата на реален български интерес (нека да се въздържаме от прибързани действия) ти се струва като действие в защита на Русия, значи трябва да се прегледаш. Защото това означава, че и позицията на ООН е прорурска. Защото това означава, че и действията на страните от ЕС, които не подкрепят самоназначилия се венецуелски президент, също са проруски. Козът "Русия" може да има ефектна страна и да изглежда бляскав и непоклатим, но злоупотребата с него си е откровено геополитическо комарджийство. И по същество какво общо може да има с демокрацията защитата на човек, за когото никой не е гласувал и за когото никой не знае каква е реалната му подкрепа в собствената му страна. Демокрацията е ценност, но само когато нейните принципи се спазват стриктно, а не когато се превръща в геополитически продукт за натикване в гърлата на несъгласни държави. А и е странно как така хора, които вероятно още имат проблем да намерят Венецуела на картата, изведнъж така се загрижиха за нейния народ. Ако ще сме принципни поддръжници на демокрацията, нека да искаме и и настояваме монархията в Саудитска Арабия да понесе отговорност за зверското разчленяване на журналист-дисидент. Много избирателна е загрижеността за състоянието в света и това винаги е знак за опасност и морално двуличие.
Нека да подминаваме и "любимия" ми сайт "Фактор“, който повтаря всичко казано дотук, но със свои собствени думи. Радев не подкрепил Мадуро, той подкрепил Путин в подкрепата му за Мадуро. Ехааа, такъв геополитически коан даже и прегладнял дзен-будист не може да сътвори. Тези хора дори не могат да си представят поне за миг, поне за една минута, че България може да има собствено мнение, че страната ни може да има гръбнак, да формулира собствена позиция, която поне малко да демонстрира наличието на суверинитет.
Илиян Василев пък се раздал откъм поетично мислене. Той настоява неговата аудитория да си представи Радев като Мадуро - хората бесни, а президентът им раздава оръжие и громи империалистите. Опасявам се, че в реалността, която всички останали обитаваме, ситуацията е съвършено различна. Президентът е глас на здравия разум, който настоява политиката да се прави по правила, а не по стихиен слугинаж, но това е твърде сложна конструкция, за да може да бъде осмислена от трубадурите на единодушието. Защото това е проблемът на днешните ни "евроатлантически" анализатори - те носят в сърцето си конгресите на ГЕРБ, където няма различни мнения, където дискусията е табуизирана и където всяко различно мнение се тълкува като форма на организирана престъпност. Но България днес е в друга ситуация. Тъпите аналогии с 4 февруари просто не работят.
Венецуела има свещеното право сама да избира своя президент и сама да решава съдбата на своя петрол и ресурси. Да прикриваме тази цинична борба с пазари с трафаретните клишета за демокрация и свободен избор е част от разпадащия се стар свят, който се гърчи и отказва да разбере, че климатът вече е друг. Но днес има повод за оптимизъм. През 2003 година абсолютно същите хора звучаха като проповедници на върховния морал.
Днес вече си личи, че са карикатури.
Ами яко е, мама му стара.
