Младите няма как да знаят какво е агитпропчик. Съчетание между агитатор и пропагандист, думата се отнасяше за функционер, чиято задача беше да убеждава трудещите се да отдават всичките си сили и способности за успехите на социализма.
На младите обаче рано или късно ще им се наложи да прогледнат как съвременните агитпропчици шлифоват мозъците им. Един от тях се самообяви за смелчага, който пръв се решил да каже истината за американските изтребители. Тези самолети по същество били дар от Вашингтон, защото благодарение на правителството на САЩ България имала приход от 1,5 милиарда, може би в левове, от износ на оръжие.
Това не било подкуп в баналния смисъл, а подарък, направен по елегантен начин. Страната ни не можела да си позволи да бъде неблагодарна, пък и изборът на друг, а не на американски изтребител, щял да бъде акт, приличащ на обявяване на война на Щатите.
Тези разсъждения са не на някой неук гражданин, а на цял главен редактор. На когото явно САЩ му се привиждат като бос на борческа групировка, присвоил си със сила правото да решава на кого от кого какво кога къде за колко да се продава. И от кого какво да се отнеме, както и кой да бъде поступан или ликвидиран. Големия брат му изглежда като нашенски политик, който разпределя порциите, само че в световен мащаб. За този възглед свободният пазар, с който толкова ни примамваха, несъмнено е празна дума. А ако пазарът е дирижиран и дори под диктат, очевидно няма как да се говори и за свободни медии, но нашия човек това сякаш не го вълнува. Той се е вторачил в този милиард и половина и по агитпроповски настоява да се отблагодарим на Щатите за благоволението да ни отстъпят къшейче от хляба, като употребим придобитата сума за техните изтребители. Като че ли не му минава през ума, че този подарък всъщност е платен. Защото на каквато сума са продажбите ни, на такава ще бъдат и покупките ни. Отделно от това, горната граница за разходите за изтребителите в конкурса е не 1,5, а 1,8 милиарда, която при великодушното вдигане на рамката от страна на парламента вчера сигурно ще надхвърли два. Та колкото и да е бос във финансите който и да е автор, трябва все пак да си даде сметка, че не само си плащаме подаръка, но и далеч надскачаме неговата цена.
Още по-странно е, че човек, който толкова години е въртял вестник, не прави разлика между приход и печалба. Приходът ни от износа на оръжие може и да е 1,5 милиарда. Същевременно сме изразходвали значителни средства за суровини, материали, амортизации, заплати, осигуровки и т.н. Ако нормата на печалбата в този бизнес е около 20 на сто, след като сме разплатили всичко, са ни останали 300 милиона. Това е печалбата, и то преди данъчното облагане. Ето как срещу армаган от 300 милиона ще трябва да похарчим над два милиарда. Такава е политиката на платените подаръци, от която някои толкова се възторгват.
Неслучайно у нас само 8% подкрепят Щатите, а 55% не одобряват тяхната политика. Това го чета не в някой руски сайт, а в "Дойче веле" от 22 ноември м.г. И никак не злорадствам. През 1972 г. поетът Стефан Цанев се възмущаваше от бездарниците, които пишат "скучно" за партията и комунизма. Защото "да пишеш скучно за партията - значи да пишеш срещу партията". Навярно сега пък Вашингтон се дразни от несръчните хвалебствия. Но ако за него разпределянето на порциите наистина е по-важно от авторитета, най-вероятно не се трогва от безсилието на съвременните агитпропчици. Дори и когато подкрепата за политиката му няма повече накъде да пада.
