1917-а, Петербург. Стар декабрист лежи, внучката му гледа през прозореца.
– Женя, какво става? Какъв е този шум навън?
– Революция, дядо!
– Така ли? А кои са? Какво искат? За какво се борят? – вълнува се старият революционер.
– Болшевики, дядо! Искат равенство! Борят се да няма богати!
– Странно! И ние едно време се борехме за равенство, но искахме да няма бедни…

Когато болшевиките преобръщат социалното устройство с главата надолу, този анекдот се превръща в самата реалност. Банките са национализирани, частната търговия е забранена, а върху търговците е ударено позорното клеймо „спекуланти“. През декември 1917 г. Ленин вече публично призовава за „борба на живот и смърт срещу богатите“. Заможните семейства са принудени да споделят жилищата си с бедните и често дори се местят в стаята на прислугата. По улиците някогашните аристократи метат тротоарите или продават кибрит, за да свържат някак двата края.

В това време политическата милиция в лицето на Чрезвичайната комисия взема заложници, докато не си платят данъците. Сетне и направо пристъпва към екзекуцията им, за да не създават излишни проблеми. Прословутият Ф. Е. Дзержински дори обяснява: „ЧК не е разследваща комисия, съд или трибунал. Тя е бойна структура на вътрешния фронт на гражданската война. Тя не съди, а нанася удари. Не прощава, а разрушава.“ И наистина, постепенно царската съдебна система изчезва и на нейно място се появяват болшевишките народни съдилища, където селските тълпи се захващат да измислят закони…

Сто години по-късно мечтата на чекистите е на път да се осъществи в целия си блясък. При това не в Русия, където на 20 декември все още се отбелязва Денят на чекиста, а в една членка на ЕС, чиито управляващи се кълнат в ценностите на демокрацията и принципите на пазарната икономика. Дотолкова искрено, види се, че чак внесоха проект, в който се предлага проверките за конфискация да могат да продължават… вечно.

Разбира се, целта на мероприятието е повече от прозрачна -проверяваните да живеят в непрестанен ужас, че всеки момент вездесъщата КПКОНПИ ще запорира имуществото им. Отгоре на всичко проектът беше внесен от председателя на парламентарната правна комисия Данаил Кирилов само дни след тълкувателното решение на ВКС, че няма как да има процедура по гражданска конфискация, ако проверяваният е оправдан или разследването срещу него е прекратено.

Излизайки с мотива за „необяснимото богатство“, правните мислители от ГЕРБ не просто настояха за подобен абсурд, ами по същество възродиха идеите на Феликс Едмундович за бойната структура, която не прощава, а разрушава. И даже нещо повече, доколкото в ръцете на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество ще бъде концентрирана такава власт, каквато някогашните чекисти не са и сънували.

В превод това ще рече, че срещу всеки може да започне процес по конфискация, стига прокуратурата да му повдигне някакво обвинение. Същевременно се допуска широк кръг от възможни престъпления, но и да не бъдете осъден, тормозът ще продължи, тъй като проверките на КПКОНПИ няма да са обвързани с конкретни срокове. Точно обратното – вие оставате заподозрян, докато някой ужким се опитва да доказва вината ви, така че да ви държи „на каишка“ пет, десет, двайсет години, а защо не и до края на живота ви. Което, впрочем, е чудесно средство за разправа с политически противници и изобщо с несъгласните и недоволните от методите на управление, чийто болшевишки привкус става все по-натрапчив.
Ако идеята се осъществи, не би трябвало да има съмнение, че институционалната машина за репресии (по „Капитал“) ще заработи на пълни обороти. На практика с нея се задраскват и изхвърлят в кошчето няколко основополагащи правни принципа накуп, като се започне от презумпцията за невиновност, мине се през защитата на частната собственост и се стигне до давността. За сметка на това обаче явно ще се действа на принципа, формулиран от Георги Димитров през януари 1945 г.: „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля!“. Неслучайно с тази прословута негова заръка от Москва до ръководството на Българска работническа партия (комунисти) в София започват процесите на Народния съд, върху който е оказвана пряка политическа намеса. „Народните“ съдии и обвинители са предлагани от съответните комитети на Отечествения фронт, а присъдите на централните състави са решавани директно от Политбюро на БРП (к), неизменно включвайки и конфискация на имуществото. Така новата власт се сдобива и със сериозен ресурс, смачквайки икономически и финансово по-предприемчивите и успелите, защото „процесите трябва да послужат за тяхното превъзпитание“, както диктува Димитров от Москва.

Е, надали походът на дивото правосъдие ще добие чак такива размери, но е факт, че се прави крачка тъкмо в тази посока. Тезата за отнемане на имущество дори ако притежателят му е оправдан от съда, е сама по себе си отрицание на правосъдието, а развиването й от председателя на КПКОНПИ, градирало в синхрон с внасянето на проект от страна на управляващото мнозинство, издава смущаващ манталитет. Като добавим към офанзивата и натискът върху председателя на ВКС, чиято гражданска колегия имаше неблагоразумието да прояви несъгласие с втрещяващото хрумване, работата става зловеща. А припомним ли си медийните нечистотии, които се изляха върху Лозан Панов, последвани от призовка да се яви на разпит в същата КПКОНПИ по започналата срещу него проверка, аналогиите с ЧК и „народните комитети“ никак даже няма да изглеждат пресилени.
Съвсем логично, накрая и съдийската колегия на Висшия съдебен съвет задейства така жадуваната процедура по отстраняването на Панов, предавайки го на Инспектората на ВСС, който трябва да установи дали е накърнил независимостта на съдебната власт или… да. При това, забележете, с проверка на решение на апелативния спецсъд, каквато шефът на ВКС има правото да разпореди, и най-вече проверка, установила нарушение на закона от страна на въпросния апелативен спецсъд! Потресаващ парадокс, който обаче свидетелства за състоянието на съдебната ни система, та на човек му идва да възкликне като онази възрастна селянка, видяла за пръв път камила в Московския зоопарк: „О, божичко, вижте какво са направили болшевиките на този кон“…

Близко до ума е, че има пряка връзка между напъхването на правосъдието в уродливия костюм на извънредното законодателство и предстоящите избори за Европейски парламент и преди всичко за местна власт. По този начин над държавата се налага тотален контрол, така че изборът пред всеки бизнесмен, да речем, ще е или да „подкрепи“ когото трябва, или да си има сериозни неприятности с „проверяващите органи“. Тъй като те винаги могат да открият нещо нередно, ако ще и да си изряден, далеч по-здравословно е да се снишаваш и да слушкаш, че даже чат-пат да манифестираш срещу опозицията, вместо да предизвикваш гнева на Железния Феликс. И нямам предвид само шефа на КПКОНПИ, който иначе си позволява да заплашва народните представители, указвайки им как да гласуват с подхвърляния от рода: „По това ще разберем кой има от какво да се притеснява и ще си направим извода“ и „Всички трябва да покажат кой застава зад нас, зад гражданската конфискация и борбата с корупцията”. Доколкото Пламен Георгиев говори за „нас“, т.е. от името на управляващите, той само свежда предупреждението да имаме предвид какво ни чака, ако решим нещо да се мръщим и мрънкаме в знак на несъгласие с меко казано авторитарния стил на управление. Ще те смачкамЕ, казва той, и сочи – ето, и шефът на ВКС не е недосегаем, и народните представители не са защитени. Кютай си и трепери, да не видиш зор, защото здравата ръка е и дълга. „Тя не съди, а нанася удари“, в резултат на което можем да те изкараме не само престъпник с „необяснимо богатство“, а направо двугърба камила…
„Сега е моментът за национализация, държавата да изземе нетрудовите доходи на буржоазията. Народът трябва да стане собственик на фабрики и юзини, мелници и молове, яхти и банки. Да се изготви петилетен план, който да изпълним за четири години“. Такива смешки се родиха още през март 2010 г., когато се роди хрумването за данък „лукс“, а премиерът Борисов обяви: „Пипаме големите заплати, големите имоти, за да може по време на криза солидарно да понесем тежестта“. За малко да си помислим, че наближава 9 септември, пък той бил предвиден да се случи осем години по-късно. И, за съжаление, не като шега, а като съвсем реална заплаха за натиск, рекет и разправа. Защото намерението е точно такова, повтарям, не и въздаването на справедливост за незаконно забогателите, каквото е невъзможно с погазването на правото.
Ей, като стана дума за смешки и преди да са започнали да арестуват за вицове, да ви разкажа друг анекдот от 1917-а:

Търговецът Яков паднал в реката, а не можел да плува. Двама чекисти чули виковете му за помощ и дотичали, но щом видели, че е спекулант, отказали да го извадят.
-Помогнете ми, не мога да плувам! – дерял се Яков с цяло гърло.
-Ами тогава ще се удавиш! – хилели се чекистите.
Не щеш ли, спекулантът се провикнал със сетните си сили:
-Долу Ленин! Долу Владимир Илич!
И вече нямало как – чекистите се хвърлили, за да го… арестуват.
Та понякога едно „Долу Ленин!“ може да ви свърши работа, това искам да кажа. Номерът обаче е да знаете кога да извикате, а ми се струва, че този момент е не след като, а преди цялата държава да падне в реката. Много, много преди някой да се e поставил над съд и закони. Над всякакви правила и принципи, по милиционерски грубо, разпореждайки се не просто с жилището ви, а с вашия живот. Ако не друго, да извикаш „Долу Ленин!“, поне е форма на себеуважение, нали така?