Ако е истина, че Адът съществува, сигурно е вярно и твърдението, че дяволите са оставили казана с българите на самообслужване. В смисъл, че вместо да се морят с топенето им в катрана, те са доверили тази мисия на самите тях. И не са се излъгали в очакванията си.

Не само в тези на нас, „обикновените“ хора (да се топим взаимно, си ни е национална традиция), но и на „богоизбраните“, сиреч на политиците.

Предпоследният път, когато те си направиха кал един на друг, беше по повод българската кандидатура за генерален секретар на ООН. Широко разпространено беше мнението, че трябва да е жена, да е от Източна Европа и да е добре позната сред държавите - членки на организацията.

Здравият разум подсказваше, че и на трите условия отговаряше личността на Ирина Бокова. Веднага обаче се размърдаха соросоидните НПО-та, енергично подкрепени от тогавашния външен министър (впрочем и той от тяхното змийско кълбо). И чрез доноси извадиха друга кандидатура.

Резултатът? Ами много ясен. Вероятно в ООН са си рекли – бе, щом българите не могат да се спазарят помежду си, що ли ни трябва „на баир лозе“? И си избраха мъж и западняк. А ние изпуснахме златен шанс поне да опитаме наш сънародник да оглави световната организация.

Поредният (засега само де) политически гаф сътвори в края на миналата седмица другарката Нинова. Тя демонстративно отказа да оглави делегацията на БСП за конгреса на Партията на европейските социалисти (ПЕС) в столицата на Португалия.

Обяснението за отсъствието ѝ от Лисабон - че така изразявала несъгласието си с положителната позиция на ПЕС по Истанбулската конвенция, е смешно, ако не и направо тъжно. Ами като си против, няма по-високо място от конгресната трибуна – качи се, аргументирай се, пък ако може, убеди и делегатите от другите европейски социалдемократически и социалистически партии в правотата си. А не просто да се фръцнеш, както вече ти стана навик в българския парламент...

А истината май пак е в синдрома на „българския казан в Ада“. Станишев беше преизбран за трети мандат като председател на ПЕС, но без гласа на неговия национален лидер.

И въобще, в един по-широк аспект, досегашният престой на другарката Нинова начело на БСП може да се раздели на два етапа – до предсрочните парламентарни избори от миналата година и след това.

Вярно е, че в първия етап, откакто я оглави, тя успя и да посъживи духа на социалистите, силно оклюмали след краха на управлението на Орешарски. Успя и да си припише като личен принос победата на Радев в президентските избори. Което впрочем беше дълбока неистина. И тя пролича още през март 2017 г., когато вече виждащата се като бъдещ премиер Нинова претърпя дълбоко разочарование.

И БСП навлезе във втория етап от управлението на другарката. БСП постепенно се превърна в креслива до истерия, но все по-неефективна опозиция. Която търси шумни, но безсмислени ефекти. Която се присламчва към всеки протест или протестче, независимо кой го организира и какво точно иска. Която си играе в парламента на нещо като „тука има, тука нема“, демек днес сме вътре, утре – не. И т.н.

Засега резултатът е повече от плачевен. Колкото и упорито да послъгват някои добре платени социолози, тя така и не успява да скъси електоралната си дистанция с ГЕРБ. Колкото и да размахва своята „Визия за България“, посланията ѝ също трудно достигат до съзнанието на масовия избирател.

Впрочем след малко повече от месец на социалистите им предстои конгрес. И разни „недобронамерени“ люде все по-често шушукат, че това „ходене сред народа“ целѝ не толкова разясняването ѝ, колкото да агитира членската маса в полза на преизбирането на Нинова за председател на партията. И че „случайно“ от агитацията са изключени всички членове на т.нар. „вътрешнопартийна опозиция“, а работата е поверена само на „послушковци“.

Е, ще стане. Партийният апарат си знае урока. Пък и според „новия икономически механизъм“ в БСП заплатите на апаратчиците са пряко обвързани с това, кой колко гласове за „шефката“ ще докара...

А на хоризонта вече висят и изборите за европарламент. Следователно – и реденето на листите за иначе доходните евродепутатски местенца.

Ами направо не ми стига въображението да предвидя размаха на кървавата битка, която ще се развихри. Още по-бедно ми е то, ако се опитам да си представя как ще се разгори „българският казан“, макар и този път в чисто вътрешнопартиен план.

Знам само едно – че дори и с цената на загуба в изборите Нинова няма да озапти амбициите си да е „номер едно“. Все тая - дали на власт или пък (утешително) като самообявила се за „лидер на парламентарната опозиция“.