Като всеки популист начело на държава, мъчеща се да бъде социална, и Макрон се плаши от протести, и той иска да задоволи капризите на улицата, за да не клатят разни субекти лодката на администрацията му, защото така в нея влиза вода, мокри краката, а това е досадно. Затова Макрон в понеделник се обърна към нацията и обяви неголям пакет от предимно финансови мерки, с които се надява „да превърне гнева в шанс“.

У нас побързаха (слава Богу, не всички анализатори) да нарекат тези мерки „закъсняла либерализация“ и „неолиберални ходове“. Нищо подобно. Напротив, либерализация беше отмяната на данък богатство с цел да се привлекат английски капитали във Франция след Брекзит, а това да обещаваш, че ще увеличиш заплатите и ще намалиш данъците е чист популизъм, защото на практика означава да увеличиш разходите като намалиш приходите, което е абсурд. Но такава е съдбата на плахите политици в съвременния свят ­– както беше го казал Мартин Табаков: който сее популизъм, жъне протести.

Но да оставим анализите на международниците, били те с икономически, политически, че дори и с културен профил. С интерес ще следим какво ще ни кажат, какви нови подробности ще извадят, как ще обяснят ежедневно натрупващите се събития, но докато правим това, никой не може да ни спре да поразсъждаваме и за по-дълбоките причини. Струва ми се, че има поне три големи исторически обстоятелства, които тежат като воденични камъни на шията на Франция и ѝ пречат да взима нужните решения.

Комплексите от наследството на Римската империя

Римската империя е най-великото политическо образувание в познатата човешка история и затова всеки иска да го броят за неин наследник и приемник – всички (дори и албанците) развяват орли, всички издигат триумфални арки, всички имат сенатори, пощи, легии и легиони, всички строят виадукти. Законите на Съединените щати се коват в Капитолия, а пък Русия просто си е „Третият Рим“.

Наследници на Римската империя в средновековна Европа са галите и германците или, най-общо казано – Франкската империя (откъдето и името „Франция“) и Свещената Римска империя (първият Райх). В ново време това са французите (макар че франките са германци) и самите германци, минали оттогава до днес през още два Райха. И ако се вгледаме в Европейския съюз от по-високо, ще видим, че действително той се състои в ядрото си от Франция и Германия, толкова обсебени една от друга, че на Великобритания чак ѝ става обидно и иска да отплува към Америка.

Всяка от двете могъщи държави – и Франция, и Германия – каквото и да говори, не може да прави политика, без да се съобразява с другата и е така от незапомнени времена. Ето го първия воденичен камък на шията на Франция. Вторият са

Революциите

Сякаш всички са се съгласили да ги приемат за френски патент, макар според историческия материализъм (а и не само според него) първата буржоазна революция в света е гражданската война на Кромуел в Англия. Французите са тези, които излизат със сопи на улицата в битка за свобода и справедливост, те строят барикади, те са Гаврошовците, които се зъбят на тирана и гилотинират кралете си. Те изобретиха нацията и родината (Allons enfants de la Patrie!), те въведоха и съвременната република, нищо че я прекопираха отново от римската, макар и само формално, защото римската република беше аристократична, а не демократична. Най-сетне французите бяха тези, които измислиха Просвещението, за да детронират Бог и да поставят на негово място гордия човешки Разум. Сторили всичко това, французите с основание гледат на себе си като на модни диктатори не само в областта на облеклото и другите финтифлюшки, но и на политиката, философията, литературата и изящните изкуства.

Коя държава е най-социална? Франция! Коя държава е най-културна? Франция! Коя държава е най-изящна? Франция! Кои жени са най-красиви? Французойките! Кои хора имат право да са най-щастливи? Французите, защото французите са измислили всичко, което днес съставлява модерната дефиниция за щастие. И ако някой посмее да им го отнеме, кой ще излезе на барикадите? Пак французите. Ето този начин на историческо, политическо и социално самоосъзнаване е вторият воденичен камък, който, увиснал на шията ѝ, пречи на Франция да провежда полезните за себе си политики. Третият камък е

Постколониалният комплекс

Над 40 съвременни суверенни държави някога са били френски колонии. Ако моята родина беше принудена да се откаже от такива територии, сигурно и аз щях да съм твърде кисел. След Втората световна война Франция започва упорито да се стреми към създаването на нещо, което да замести колониалната империя не толкова на политическата карта на света, колкото в сърцата на французите, нещо, над което гордо да се вее знамето с надпис „свобода, равенство, братство“. Така още през 1946 се създава Френският съюз с цел да обедини бившите колонии. Той съществува до 1958, когато в съответствие с промени в конституцията се трансформира в познатата и днес Френска общност, но тя никога няма да заживее с политическата пълнота на колониалната империя.

Французите решиха, че ако не могат да са политическа империя, ще бъдат духовна такава. Решиха, че мисията им е да държат бившите си колонии близо до себе си, като ги облъчват със своята висококачествена култура. За тази цел си направиха дори специални радио и телевизия. Всякакви жители на бившите колонии бяха обявени за добре дошли в Родината-майка, поради което към днешна дата в нея живеят техните многочислени внуци. Има цели квартали с хора, които не са нито гали, нито франки по произход, но ревностно пазят традициите на дедите си. От Родината-майка приемлива за себе си намират единствено социалната ѝ система, а за всичко останало се придържат към своята етническа, религиозна и културна чистота. Вижте атентатора от Страсбург, който се прочу в началото на седмицата с това, че изпозастреля сума ти хора на коледен базар, а после го убиха и него.

Независимо от това дали е радикализиран терорист или обикновен апаш (въпреки опита на Ислямска държава да го пише свой актив), той не е имигрант, родил се е баш на границата между Франкското кралство и Свещената Римска империя, където по река Рейн минава и днес границата между Франция и Германия. И докато умниците умуват коя от тези две страни е по-автентичен приемник на духа и традициите на Римската империя, този младеж пролива галска и германска кръв, вдъхновен (поне така се твърди) от думите на книга, писана от арабски пророк горе-долу по времето, когато българите се появяват на границата на зрялата православна Византийска империя. Ето това е европейският прочит на събитието, а не: „ама те това, те онова, на тях такава им е културата, те са чувствителни, ние носим историческа вина пред тях“ и други подобни „коректни“ констатации.

Чувството за „вина“ към обитателите на бившите колонии, зад което се крие империализъм от нов вид, стремеж за замяна на политическата империя с духовна и културна, е третият воденичен камък.

И с тези три камъка на шията Франция продължава да дава тон на другите държави в Европейския съюз. Нека. Тя не е уникална. Всеки си носи някакъв камък на врата. Нашият например е късното ни вписване в историята поради принадлежността ни към Османската империя, годините на социализма, през които докато другите правеха Европейския съюз, ние членувахме в СИВ и Варшавския договор, както и беднотията в годините на прехода. Другите сигурно си имат и те своите камъни. Но има един общ за всички и той е особено тежък. Това е убеждението, че човекът трябва да получава преди да дава, да потребява преди да произвежда. Какво обеща Макрон? Увеличение на заплатите и намаляване на данъците. Откъде бе, джанъм, ще получаваш повече, когато произвеждаш по-малко? Ще вземеш от богатите? Да, те са някаква друга порода същества, които живеят в пещери, пълни с пари и там парите никога не свършват. Въпросът е да намерим чалъм да им ги вземем. Ама четете малко повече Лафонтен бе, дами и господа! И той, дето се вика, е културен французин. Четете за кокошката със златните яйца: тя не е безсмъртна и не снася post mortem. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Демонстрация против еднополовите бракове във Франция през 2013. Жени, облечени като Мариана (символа на републиката), държат Наполеоновия граждански кодекс, създаден на основата на римското право.