И така страстите отминаха като срока на годност на свинско филе. Изпариха се във въздуха като аристократичния аромат на сьомга. Разнесоха се като аромат на луксозно вино в кошмара на тежък махмурлук. Заради това ми се струва, че именно сега е времето да кажем няколко думи за скандалния пърформанс на художничката Ода Жон, за голямото плюскане, което оскверни залите на Националната художествена галерия. Няма да навлизаме в критически дълбини за самата „културна“ проява. Българската публика днес има нужда от различни отговори. А и как да кажеш нещо възвишено за една дребнобуржоазна баналност, плоска като клише и нищонеозначаваща като реч на Цветан Цветанов.

Заради това в този текст ще се опитаме да погледнем в дълбочина върху медийното осветляване на събитието, защото именно през него ще открием повече универсални истини отколкото е приятно да се поемат наведнъж. Ние обаче си дължим този хладен анализ, защото всичко останало ще ни паркира постоянно в задънената улица на върховното епигонство и класическата снобария.

„24 часа“, верни на своята природа първи да се впишат в космополитното арт-опиянение, защото трябва да покажем, че душата ни е широка като пиаца пред парижки стриптийз клуб, излезе със заглавие: „Ода Жон – художничката, която Париж боготвори, а в България оплюха, преди да я познават“.  Трудно е да се пресъздаде текст,  пълен с въздишки и сладострастни стенания, но истината е, че заглавието казва всичко. В статията се счита за недопустимо, направо за престъпно, абе супер селско и провинциално България да има различно мнение от това на Париж. В Париж обожават Ода Жон (доказателства не са приведени, но ще приемем думите на доверие), значи и ние трябва да слюноотделяме възторжено пред нея и да сънуваме тревожните й бедра като акт на истинско изкуство.

Няма как да подминем и анонса за изложба, сътворен от въображението и душевността на кураторката в НХГ Надежда Джакова. Хващам произволен цитат, който ще ви даде неподражаема представа за смисъла: „Със стил, който препраща към старите майстори, сюрреализма и немския експресионизъм, художничката създава свят, неподчинен на условности, отвъд рационалното, навлизайки дълбоко в подсъзнанието“.

В началото си помислих, че сънувам. Изпаднах в класически морфичен резонанс и дори се настроих религиозно. Защото само дни преди да се разрази бурята около „Голямото преяждане“ приключих една книга със смешни статии от Умберто Еко, издадена у нас със заглавието „Как се пътува със сьомга“. Там можете да откриете уникален текст „Как се представя изложбен каталог“. Той е могъща гавра с тези патетични, безсмислени представяния на художници, осъществени през кух и високопарен език, който не означава абсолютно нищо. Ето ви един пример от Еко: „В картините на Прошутини перцепцията на формите не е никога инертно адекватна на усещането. Художникът ни учи, че възприятието не е нищо друго освен интерпретация и труд, а преминаването от усетеното към възприетото е действие, практика, присъствие-в-света, като конструкция на Abschattungen, умишлено врязани „засенчвания“ в самата плът на нещото-в-себе-си“. Е, не е ли същото и в представянето на Ода Жон. През този арт новговор дори най-големият боклук, дори откровената гавра или пълната безсмислица би могла да бъде възвисена до „акт на изкуство“, ако цитираме министъра на културата Боил Банов.

Проблемът обаче идва от самия пърформанс. Тъпченето с филе може да мине за проява на творчески дух, но то трябва да бъде поставено в много ясен контекст. Не всяко преяждане е експлозия на креативност. Не всяка изпита чаша вино ни намеква за екзистенциалния детерминизъм на живота. И липсата на такива пластове си проличава в мига, в който тръгнем да търсим позитивните интрепретации на пиар-акцията на Ода Жон. Ще се абстрахираме от хейтърството. В името на издирването на някаква истина, тук наистина ще се опитаме да открием изцяло позитивните анализи, защото през тях най-добре ще можем да идентифицираме безумието на българската епигонска среда.

На първо място трябва да отбележим изкуствоведските възторзи на и.д. шефката на НХГ Яра Бубнова, която даде пространно интервю пред културния флагман на „Америка за България“ „Площад Славейков“. Тъкмо си бях взел пуканки, за да чета тежки и дълбинни анализи, когато установих, че в този разговор ще се говори за всичко друго, но не и за изкуство.  Ако не знаех, че това е дискусия с Бубнова, можех да се объркам, че по случайност съм отворил интервю за „24 kitchen“. Защото още от самото начало и.д. шефката като знак за културното достойнство на пърформанса отбелязва, че Ода Жон е вегетарианка. Тоест свинското филе е протестен знак, кулинарен бунт, разбирате ли. След това разговорът се плъзва в плоскост, която откровено изненадва.  Бубнова споделя, че част от гостите са били вегани. „които са били смаяни от пърформанса и, грубо казано, са останали гладни“. Трагидията е просто неописуема, но тя по никакъв начин не приключва тук. Следва философско обсъждане за това дали карфиолът по масите е бил храна, която е достойна за вегани. Бубнова веднага репликира: „Както ми каза един швейцарец, той пощипвал гроздето и вероятно карфиола, не знам дали е прието да се яде суров“. Пощипващият гроздето швейцарец! Каква шокираща метафора за културния хаос на съвременността. Оказва се обаче, че имало още пластове в тази картина. Великата изкуствоведка твърди и друго: „Естествено е всички гости да си направят асоциация с причастието, където от Христовото тяло се яде – но, разбира се, с това абсолютно усещане на проявлението на сексуалното желание да владееш като изяждаш…“. Разтърсващо!

Проблемът в тази интерпретация е, че тя е толкова универсална, че може да се приложи към всеки запой в кръчма. Всяко хранене е асоциация с причастието. Тоест Ода Жон по никакъв начин не открива нещо ново. Пред нас е един изтъркан образ при това вкаран в класически дребнобуржоазен контекст, който го прави смешен, а не проникновен. Навремето немските дадаисти в своята политическо-културна програма бяха записали като основна точка изискването за „публично хранене на телата“. В техния светоглед обаче това означаваше нещо различно. Там се настояваше храненето да бъде освободено от своя консуматорски дух, да се превърне в яростен антикапиталистически акт, да бъде освободено от своята комерсиална стойност и да се превърне във вид освобождение от условностите. Тук е точно обратното и заради това изборът на Националната художествена галерия не е случаен. Пред нас се осъществява едно опиянение от консуматорството. Това е идеологическо обслужване на един псевдокултурен елит, който с наслаждение се отдава на всеки ритуал, помагащ му да се освободи от най-доседното за него – неговата национална обремененост. С други думи, пред нас нямаме протест или брутална акция, имаме буквална картина на опиянения от консуматорство еснаф. И заради това Ода Жон не сваля маски. Тя съучаства на този прехранен елит. Акцията е контрапротестна и заради това скандална.  И за да допълним картината. Ако пърформансът целеше автентичен скандал, то видеата от него нямаше да бъдат свалени в мига, в който обществената буря се разрази. Бунтовното изкуство би настоявало за своята истина с цената на всичко. Само че пред нас стои художничка, която е минала покрай скандалното. Ода Жон искаше реклама, но начинът, по който я получи, не беше удовлетворителен за нея. Тя искаше да бъде призната за класик, а не за революционер. Ето защо контекстът на плюскането не само беше сбъркан, той беше идеологически погрешен.

Тук е добре да кажем и няколко думи за самата артистка. Михаела Дановска, прочула се с псевдонима Ода Жон, всъщност е дълбоко непозната в България, дори и в средите, които днес я разнасят като  попбогиня на пърформанса. Заради това претенциите, че е популярна са смешни. Тя е толкова популярна, ама така известна, че през 2009 година българската секция на „Дойче веле“ пише статия за нея, където през цялото време я нарича Ода Яуене (очевидно авторът така и не е разбрал как да прочете точно втората част от псевдонима й). Недоразуменията покрай нея обаче съвсем не спират дотук. През 2016 година отново има текст за нея – там вече я наричат Ода Джун. И трябваше да се осъществи голямото плюскане в НХГ, за да може българската преса да научи истинското произнасяне на нейното творческо аз. Досадните биографични подробности вече станаха ясни на всички. Младата и красива българка се жени за 35 години по-възрастен от нея немски художник. Човекът се отдава на семеен живот с такова наслаждение, че го спипват в оргия с кокаин и 9 проститутки. През 2007 година той умира и пред нея се открива един важен въпрос – как да излезе от сянката на съпруга си. Не мисля, че Ода Жон е успяла да реши този въпрос и акцията в НХГ го доказва. Тя искаше лаври на класик, а се сдоби с неисканата скандалност на бунтар, презиран от собствения си народ. И вече никакво „навлизане дълбоко в подсъзнанието“ не може да я изведе от тази територия. Заради това имам тежко усещане, че българската публика скоро няма да чуе отново нещо за Ода Жон. О, медиите ще продължат да ни я рекламират като калоричен културен хамбургер, но тя искаше културно сияние, а получи политически скандал.  Вместо светска слава тя се набърка в дълбоките води на много неизказани неща за българската култура. Между другото – месеци преди пърформанса, за Ода Жон пишеха основно женските лъскави списания. Пред нас имаме творец, който искаше славата на чалга-певица, а се удави в непогрешимия народен инстинкт за фалшиви стойности и подмени.

Политическото изкуство е най-висшата  форма на изкуство, но това е минно поле с много възможности за преждевременна смърт. И ако обърнем този разговор към неговата тъмна и неприятна политическа страна, то трябва да попитаме - всеки, който си плати, ли може да употребява НХГ за своите собствени цели? Ами ако утре някой иска да направи порно-пърформанс? Пак ли ще му разрешим с идеята, че човекът с парите винаги е прав? Има стойности в нашата национална култура, които не подлежат на търговска сделка? Именно от отговора на този въпрос Министерството на културата бяга като протестър от колективно хоро на зимен площад. Държавата стана съучастник в опита на една съмнителна художничка да си гради имидж. И заради това основният въпрос е – кой е фокусът на българската култура. Как ще се развива тя? Ще бъде употребявана за заиграването с 500 души на жълтите павета, които са готови да възвеличават сладострастно всеки културен мошеник, стига той да се е откъснал от своите национални корени и да им дава оргазмичната представа, че и те могат да постигнат нещо подобно или ще подкрепя наистина стойностни неща? Българската култура днес е в капан, от който не може да се измъкне. Тя отчаяно се опитва  да произведе някакво общоевропейско ГМО, което да бъде припознато като явление от световна или поне континентална величина, отказвайки да признае, че в света вървят основно самобитните ни и в крайна сметка чисто български прояви. Това е самоубийствен опит за кастрация на националния дух и съм наясно колко е обезценена тази фраза, но големите истини рядко ни се разкриват по оригинален начин. Кустурица не стана известен, защото се опита да избяга от националните си корени, а се прочу с обратното – той заложи на своята самобитност и проби в тежкия и трудноподвижен свят на световната култура. Ние обаче все стигаме до някаква форма на одажон и колкото и да се опиянаваме, че това е „акт на изкуство“, истината е, че това е акт на безкрайна простотия.

Имитативен колапс на интелекта. 

Одажон до пълна кома.