Може да се каже, че темата на седмицата са поредните протести, макар че на мен не са ми особено интересни като протести. Като PR кампания – да; като организирани мероприятия – също; като политическа акция – дума да няма! Но не и като протести. Протестът е спонтанно гражданско действие по конкретен повод, изблик едва ли не на отчаяние, на безизходица. Кое е в нашия случай отчаянието, къде е безизходицата? Кой е конкретният повод, за който се протестира, какви са исканията?
Признавам, че не успявам да се ориентирам докрай. Имам чувството, че се протестира срещу всичко, включително срещу атмосферното налягане и влажността на въздуха, само и само да покажем в какъв пъкъл се е превърнал животът ни. Протестира се за оставката на Симеонов. Протестират жени, които преди протестираха за пари и промени в законите и когато ги получиха, сега са обидени и протестират за друго. Хайде, да речем, че това прилича на някакъв протест с конкретни искания.
Протестират и срещу високите цени на горивата. Тези цени и в своя пик през миналия месец бяха по-ниски в сравнение с периоди без протести с два пъти по-ниска средна заплата в сравнение със сега. Протестите обаче продължават с водещото участие на съмнителни лица. Но, хайде, да речем, че и това прилича на протест с някакви конкретни искания, макар че защо се протестира срещу държавата, която сравнително слабо влияе върху цените на горивата – това не е ясно (всъщност съвсем ясно е, за което ще стане дума по-нататък). Със същото основание би могло да се протестира и срещу цената на луканката.
Протестира се срещу корупцията. Тук нещата стават по-абстрактни. След като се съгласяваме, че всеки протест има два компонента – възмущение и искания, – то тук след като първият е налице, вторият остава малко мъгляв. Да, възмущаваме се от корупцията, протестираме срещу нея, но какво конкретно искаме да се случи, за да спрем да протестираме и да обявим, че протестът ни или е победил, или не е? Кои са исканията на този протест, при какви условия той би бил успешен? Когато някой излезе пред Министерски съвет с мегафон в ръка и извика: „Българи! От утре корупция вече няма да има!“, тогава ли?
Протестира се срещу стандарта на живот. Със същия успех може да се протестира и срещу средната продължителност на живота. По данни на Продоволствената и селскостопанската организация на ООН в началото на 21 век в една страна, да речем като Конго, 62% от населението гладува. Как не са се сетили да протестират! А забележете, че гладът далеч не е такова отвлечено понятие като „стандарта на живот“, а е доста по-осезателен. Какво трябва да се случи, за да победи протестът срещу стандарта на живот: да минат 5-6 години и независимата статистика да отчете промяната? Да, стандартът на живот е нещо важно и всички трябва да сме загрижени за повишаването му, но едва ли протестът е най-адекватният жанр за постигане на целите.
Протестира се и срещу системата или както го наричат протестиращите в Хасково – „пълна промяна на начина на управление“. Ето тези искания са ми най-умилителни. Каква е в момента системата, кой е начинът на управление? В нашия случай, както и по цял свят, това е националната държава, тази, за която се бориха Левски и строителите на съвременна България. Същата национална държава, дето щяха да я правят социална, ама нещо не им се получи. „Начинът на управление“ в тази суверенна национална държава с едно леко прекъсване между 1944 и 1989 се нарича „либерална демокрация с многопартийна парламентарна система и разделение на властите“. Тази система ли ще помитаме? Този „начин на управление“ ли ще променяме? Като я пометем с коя друга система ще я заместим? Какъв „начин на управление“ ще установим на мястото на сегашния – хаганат, в който държавният глава е същевременно върховен съдия и върховен жрец? Който иска това и протестира за него, нека изрази ясно мисълта си, за да знаят всички за какво се бори. Но всеки знае, че като „пометем системата“ и „съборим статуквото“, в най-добрия случай нещата ще опрат до предсрочни избори, на които вероятно (без да е съвсем сигурно) опозицията ще смени управляващите и на свой ред ще стане управление. Обаче опозицията от някоя друга „система“ ли идва? БСП и ДПС някакво друго „статукво“ ли представляват?
Но нека не търсим причините за протеста в тази посока. В тази посока бихме могли да търсим причините за някой истински протест, какъвто наблюдаваното от години у нас едноименно зрелище не е. Нашето зрелище е от съвсем друго естество, за което говорят професионално изработените и никак не евтини на вид агитационни материали, организацията, логистиката (автомобили, автобуси, палатки), в крайна сметка истинските цели на мероприятието, които не са особено трудни за разгадаване – ако Валери Симеонов подаде оставка, кое от двете неща ще се случи: ще изчезне обидата от сърцата на оскърбените майки или ще се разклати правителството? И кое от двете според вас е истинската цел на „протеста“? Мисля, че истината е очевидна за всекиго, независимо дали ще го наречете гербер, комунист, фашист или каквото там е драго на сърцето ви.
Достатъчно е даже да споменем само факта, че като възпламенител на последните „протести“ послужи онази реч на президента, в която той щедро оплю оглавяваната и представлявана от самия него държава и заклейми властта като такава, сякаш неговата институция е част от нещо друго, а не от властта. И сякаш никой не се научи, че при всички правителства след 1989 втората година на мандата изглежда точно така и затова през нея кабинетите или се ремонтират, или падат. Така е, защото това е срокът, за който наивният оптимизъм се превръща в реализъм, а спечелилите последните избори се превръщат от поредните спасители в познатите грабители. Поне в очите и сърцата на публиката. И сега да се крещи патетично „Народът най-сетне се пробуди!“ е или твърде глупаво, или твърде непочтено.
Целият този цирк е възможен единствено в условията на истинска демокрация. Порокът на демокрацията е изборът. Понеже е готова да изслуша всяко мнение и понеже всеки има право да въстане в защита на своя интерес, демокрацията разделя хората на лагери, на партии. И така, неусетно, те започват да търсят само това, което ги разделя, но не и онова, което ги обединява. И това е неспасяемо, каквото и да говорят речовитите оратори. Това е обратната страна на медала, това е ужасната страна на демокрацията и тя е толкова по-ужасна, колкото по-прекрасна е прекрасната ѝ страна. Свободата е избор, а изборът разделя. Трябва голямо сърце и непоклатим морал, за да не се превърне разделението в омраза.
Трудността идва оттам, че в нашия грешен свят доброто и злото са смесени. Няма градове, в които живеят само добри хора, и други градове, където живеят само зли. Няма явление, няма процес, няма събитие или постъпка, които да са изцяло добри или изцяло зли. Така и протестите: те гонят справедлива кауза и в същото време кроят козни – ако го нямаше първото, и второто би било невъзможно. Човекът е този, който трябва да раздели доброто от злото и затова са му необходими две неща: здрав разум и чиста душа, за да ги разпознае; силна и свободна воля, за да избере доброто. А кое е доброто? Онова, което е в съзвучие със съвестта и с естествения нравствен закон. Също и онова, което не търси личното, а общото благо, защото обича другия поне колкото себе си. А също така и онова, което търси Истината и Любовта и ги обича повече от себе си. Лесно е да го кажеш, трудно е да го живееш. Затова и „системата“ е такава, каквато е, затова и „статуквото“ е такова, каквото е. И колкото да крещим по улиците, че искаме да ги променим и „пометем“, никога няма да го направим, защото те са част от нас, те са наше продължение и адекватно изражение на нашата същност. Ако искаме наистина да протестираме, нека първо опитаме да протестираме срещу себе си. И да бъдем непреклонни: да протестираме дотогава, докато сами не изпълним собствените си изисквания. Тогава – току-виж! – се оправил и стандартът на живот. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. „СЕГА“
