"Европа на две скорости може да счупи ЕС", предупреди тези дни премиерът Борисов. Той обаче няма право да се оплаква. Защото България сама се постави в периферията на ЕС.

Ето няколко примера само от последните дни:

„Европа на две скорости може да счупи ЕС", каза тези дни българският премиер пред съпартийците си от ЕНП. Думите му звучат като предупреждение, продиктувано от загриженост за общото европейско бъдеще. Зад тях обаче се крие едно оплакване - че някой иска да остави България на „втора скорост", отреждайки ѝ място в периферията на Съюза. Крие се и едно лошо предчувствие - че се задава краят на ЕС в днешния му вид на щедър и не много придирчив донор.

Метафори и реалности

Всъщност „двете (че и повече) скорости" са реалност в ЕС още преди покрай серията кризи (икономическа, Гърция, еврото, Брекзит, миграцията) да се появи и да се утвърди едноименната метафора. В дебата за бъдещото развитие на Съюза тя обозначи виждането, че кризите могат да бъдат преодолени чрез по-бърза, по-тясна и по-дълбока интеграция. Разбира се, скоростта и степента на интеграция са въпрос и на обективни възможности и процеси. Но в много голяма степен зависят от желанието и волята на политиците в отделните страни за реформи и промяна.

Метафората за „счупването" на ЕС е все още само заплаха, която обаче бързо може да се превърне в реалност. Но причина за „счупването" няма да бъдат онези, които искат „Европа на две скорости", а разрастващата се група от страни, които потъпкват принципи и ценности като върховенството на закона, разделението на властите, независимото правосъдие, работещите в общ интерес институции, свободата на словото. Така те рушат самата основа на ЕС.

Ето няколко примера само от последните дни, които показват къде е България в координатната система на европейските скорости и принципи.

Забатачени, подменени и провалени реформи

Откакто е член на ЕС, страната неизменно държи първенството по замърсяване на въздуха. След куп предупреждения, през 2015 година ЕК заведе дело в Съда на ЕС за систематично неспазване на нормите. През следващите две години нищо не се промени, а страната бе осъдена да намали запрашването. Но година и половина по-късно промяна още няма. Миналата седмица ЕК даде последна отсрочка от два месеца, преди да се обърне отново към съда и да последват финансови санкции. Същия ден дойдоха и предупреждения за предстоящи нови съдебни процедури заради продължаващи с години нарушения на други европейски правила.

Разбира се, в това отношение България не е сама, нито тези конкретни директиви са най-важното на света. Но тук и най-важните реформи (включително онези, от които зависи по-бързото придвижване на страната към социалните и икономическите стандарти на ЕС) са забатачени по същия начин. Или съзнателно подменени и провалени. Като съдебната реформа например.

Върховенството на закона

Девет години, след като тържествено бе провъзгласено като „начало на борбата срещу организираната престъпност, корупцията и срастването на организираната престъпност с държавния апарат", прословутото дело „Октопод", послужило многократно за отчитане на „напредък" пред Брюксел, миналата седмица приключи безславно с оправдателна присъда. Оказа се, че или главата на „октопода" е невинна (тоест, била е набедена), или системата не е способна да докаже вината ѝ. Което в края на краищата е все едно, защото всички гръмки обвинения обикновено свършват по същия безславен начин.

В последните седмици системно заобикаляната от реформите прокуратура отново влезе във фаза на хиперактивност. Най-напред крупни бизнесмени, някои от които отдавна известни с безобразията си, изведнъж се сдобиха с куп обвинения и влязоха в ареста. После в Агенцията за българите в чужбина внезапно бе разкрита престъпна група, която продавала българско гражданство. Сигналите и медийните публикации за това се трупаха от години, но никой не им обръщаше внимание. После вкупом бе поискан имунитетът на шестима депутати. За някои от тях мотивите са претоплени стари обвинения, за други - изсмукани от пръстите съчинения. Както казаха от самата прокуратура, имало някои „хипотези", които „не можем да ги твърдим с убеденост".

Едва ли някой се съмнява, че и тези истории ще приключат безславно, също като делото „Октопод". Опитът съвсем еднозначно сочи, че цел и движещ мотив на безброй подобни акции не са върховенството на закона и борбата срещу корупцията, а: имитация и отчитане на дейност за пред ЕС (в случая в навечерието на поредния мониторингов доклад), политически натиск и разчистване на сметки, злепоставяне, тормоз и репресия срещу опоненти.

"Независимите" институции

В България институциите, които би трябвало да работят независимо и в общ интерес, са смачкани или направо превзети, за да обслужват частни интереси. Примерът от последните дни е с Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Заради конфликт с прокуратурата то бе напълно блокирано и вече две години не контролира нищо. След като миналата седмица станаха известни номинациите за нови членове на Бюрото (сред които и човек с медийното прозвище "лейтенанта на Пеевски"), е повече от сигурно, че то ще продължи да прави същото. Със съгласието и активното съучастие на всички парламентарни партии.

Свободата на словото

Когато влизаше в ЕС, България беше на 36-то място в класацията на „Репортери без граници" за свобода на пресата. Днес е на 111-а позиция сред 180 държави и категорично държи последното място в ЕС. Една от причините за това бе посочена миналата седмица от „Репортери без граници" (една от най-уважаваните медийни организации в света): "Всяка опозиционна медия, дръзнала да критикува правителството в България или проправителствени олигарси, е подложена на атаки". Организацията протестира по повод атаките срещу издателя на една от малкото подобни медии. "Понякога олигарсите използват таблоиди, новинарски сайтове и телевизионни канали, за да очернят опозиционните медии. Понякога властите прибягват до юридически тормоз, за да заглушат гласовете на независимите медии. Незабавно трябва да се прекратят постоянният контрол, атаките и конфискациите, целящи да попречат на тези медии да работят", заявява организацията и призовава ЕК да проучи действията на българското правораздаване срещу независими медии.

И правораздаването, и управляващите, и тяхната опозиция не харесват „Репортери без граници". Но очевидно нямат нищо против неизброимия рояк от медийни подобия, контролирани от Пеевски, които славословят властта и громят опонентите ѝ.

Изводите

Разбира се, в отношението си към принципите и ценностите на ЕС България не е сама. В сравнение с някои лидери, открито хулиганстващи в това отношение, българският премиер изглежда даже съвсем прилично.

Той обаче няма от какво и от кого да се оплаква. България сама се е поставила във „втората скорост" и в периферията на ЕС. Защото в някои отношения се движи прекалено бавно, а в други буксува на място или направо се е забързала назад.

В същото време предчувствието на българския премиер е напълно оправдано - ЕС в днешния си вид наистина може скоро да се „счупи". И тогава няма да е възможно да се ползваш от европейската солидарност и едновременно да претендираш за свободата да правиш каквото си искаш.