Какво е да си правозащитник в България?
Нямам себе си ни най-малко за такъв. Защото си признавам, че не успявам да защитя ефективно никого и нищо, колкото и да опитвам. И себе си дори не мога да защитя от агресията, бидейки превръщан в подсъдим от агресори, опитващи се да ми затворят устата.
Привърши през септември (доколкото съм информиран неофициално) 4-та поредна проверка на съответните служби във връзка с анонимни заплахи с убийство срещу автора на тези редове. Главният подбудител по последния случай е установен и случаят е предаден на прокуратурата. Какво ли ще произтече (и) този път – пак ли ще ме информират от прокуратурата, че призивът да ми бъде рязана главата, фотографирана и публикувана във фейсбук е просто упражняване на свободното слово, както предишният път при подобна заплаха и при установяването на няколко лица, стоящи зад заплахите?
Все пак “взимам думата” като носител две награди, присъдени от Българския хелзински комитет в категорията “Човек на годината” за правозащитна дейност. Ценното за мен в тях е, че и двете са по преценка на неизвестни за самия мен граждани, участвали в гласуването. Не журито – с риск да обидя достойните му членове – а именно мнозинството граждани ме направиха през 2009 г. най-много номинирания за наградата, а на следващата 2010 г. и Човек на годината.
Зададеният в първото изречение на текста въпрос е риторичен в държава, в която МВР крие близо месец побой над чернокож от озверяла по очевидно расистки подбуди тълпа. И вместо държавата да се заеме със случая, след като вече е “разкрит”, с това се нагърбва БХК, охулван систематично, превърнат по руски образец в мишена на “праведен патриотичен” гняв. Кой да защити самия БХК от системната му демонизиране от страна на медии и политици?
Поводът за тези риторични въпроси не е само изплувалият от полицейското затъмнение побой над тъмнокожия британец Леон Кофи, нападнат заради цвета на кожата си и пребит до безсъзнание от нашистки младежи под самия (гнусливо запушен спрямо вонята на неонацизъм) нос на МВР буквално пред официалния вход на министерството. Макар случаят да е толкова символичен в това отношение, че направо служи за емблема на прословутата, изпитана от хиляди български граждани “апатия” на българската полиция, която гледа да не си създава проблеми с някакви си “дребни” престъпници по “дребни” поводи, оставяйки впечатлението у всички, че по-скоро споделя мотивите на неразкритите по тази причина нарушители на закона.
Замислете се защо Европейският парламент стана вчера на крака и аплодира задочното награждаване на затворения вече 4-та година в руски затвор по скалъпено обвинение украински режисьор Олег Сенцов. Наистина ли някой вярва, че стотици европейски депутати с най-различни политически възгледи са се наговорили да присъдят точно на този човек наградата “Андрей Сахаров” просто за да уязвят Кремъл и лично Путин? Който смята така, трябва да знае, че наградата се присъжда системно на борци и срещу диктаторски режими от много години насам и Русия не беше абонирана досега за този позорен етикет. Но си го изпроси.
Жертвите на руския режим отдавна са се сдобили със съмнителната световна слава да бъдат разпознаваеми по цялото земно кълбо. Образите на измъчения от полония Литвиненко или на избегналия като по чудо смъртта от новичока Скрипал не стават за “светци”. Били са агенти в Русия и това ги прави трудни за “канонизиране”. Но Политковская, Немцов, Магнитски наистина са се превърнали в мъченици, на които самите руснаци би трябвало да палят свещ, защото измиват мръсотията от лицето на матушката, смятана и преди (т.нар. революция), и сега за “тюрма на народите”.
От българския народ, обаче, благодарение на русофилската пропаганда и държавното покровителство над това отровителство, се изисква да почитат св. Путин, а не някакъв си Немцов, разстрелян направо ритуално пред прозорците на руския президент в Москва. Във Вашингтон прекръстиха цял булевард на името на Немцов. И то не какъв да е, а онзи, на който се намира руското посолство.
У нас руското посолство се намира в столицата ни на булевард, който носи името на най-щедро подкупвания от Русия български политик Драган Цанков, за когото архивните документи говорят с доказателства за продажната му спрямо България и в полза на руския имперски интерес дейност. И понеже това ни е “малко”, вътрешният министър Младен Маринов вече обещава да бъдат задържани и разпитвани от полицията български граждани от “рискова” група, дори само защото се заглеждат по съветската светиня, осветявана нощно време като най-висш по своето значение топографски знак в центъра на София.
И никой, освен “група граждани” от рисковата група на възмутените от стилизираното от камък и желязо съветско насилие над истината, стърчащо над главите ни, не се възмущава от този факт.
Не само няма да я “стигнем Америка”, но както се вижда, все повече се отдалечаваме от нея и от демократичните общества, които са запазили при всичките перипетии на надигащия глава егоистичен национализъм сетивата си за добро и зло.
Не по-малко интересно е в българския контекст да се отбележи, че наградата за Сенцов е предложена от Европейската народна партия, същата, в която така самохвално членува и нашата управляваща ГЕРБ, хипнотизирана от “очарованието” на Кремъл и лично от самодържеца в него Путин, пред когото собственикът на партията Борисов раболепничи, унижавайки България, извинявайки му се очи в очи, че не се стараем достатъчно, за да му се харесаме.
В страни, в които на правозащитната дейност се гледа с презрение не само от тълпата и подмазващите й се медии, но и от призваните да осъществяват върховенството на закона институции, не очаквайте тържество на справедливостта. Нали всички с оплакват от липса на такава и открояват отсъствието й като главен обществен проблем?
Въпросът е наистина фундаментален. Той показва фундаментално неразбиране на причинно-следствената връзка. Защото констатацията за липсата на справедливост е вярна, но причината е в нас. Или във вас, които прочетохте този текст с традиционното за вас презрение.
От ivo.bg
