Хубавото на това да си отглеждаш партийна телевизия е, че не можеш да се оплачеш от цензура, преиначаване на думи или "развален телефон". Можеш всекидневно да плетеш пръсти и да диплиш мъдрости в ефира й, можеш да споделяш най-съкровените си въжделения и невчесани мисли, можеш и просто да пуснеш черен бланк с надпис "Телевизията спря, питайте правителството защо", без да бъдеш апострофиран, критикуван или подлаган на кръстосан разпит с уточняващи въпроси.

• Колко му е да обвиниш в меркантилизъм майки на деца с увреждания....

Там му е проблемът на Валери Симеонов, прекалено добра партийна журналистика си е отгледал. Толкова старателно СКАТ отразява всяка дума и запетайка на лидера си, че не си позволи дори едно неволно потрепване или спонтанна реакция на изненада, когато в ефира й Симеонов наруга протестиращите майки на деца с увреждания:

"Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство и грижа... използваха ги по най-безсъвестния начин като инструмент за постигане на техните чисто материални цели".

Колко му е да обвиниш в меркантилизъм жени, които се грижат за своите деца-инвалиди с по 230 лв. социална помощ след навършване на пълнолетие, често - без подкрепата на втория родител и без възможност да започнат нормална работа?

Не бихме си помислили да даваме акъл на 63-годишен мъж с ампутирана емпатия и неспособност за уважение към правото на всеки български гражданин да защитава своя легитимен интерес. Жалко е да имаш претенции, че си носител на патриотичните ценности, а да вървиш напред с простофилски патос срещу собствените си избиратели. Жалко е, но е факт.

По-жалкото е, че в неспособността да се погледне отстрани с трезв поглед Валери Симеонов саботира малкото си смислени послания по най-абсурдния възможен начин - а критиките му по част от Закона за хората с увреждания не са лишени от смисъл.

Например: Всеки работодател с повече от 50 служители ще бъде задължен да попълва специална квота за работници с трайни увреждания, под заплахата от глоба в размер на 1000-10000 лв. и месечна "компенсационна вноска" от 168 лв. за всяко непопълнено място.

"Компенсационната вноска" не е такса, доколкото таксата е доброволно заплащане за предоставена услуга, при това - без сумата й да надвишава разхода по предоставянето на услугата. "Вноската" на работодателите не е нищо повече от нов тип данък.

Събраните пари от този данък обаче няма да влизат целево в общественото осигуряване за инвалидни пенсии или в хазните на местните власти за подобряване на градската инфраструктура в помощ на хората с увреждания - ще влизат в бюджета на Главната инспекция по труда.

Системата, която е допуснала повече от 712 000 българи да се освидетелстват като лица с трайно намалена работоспособност (над 50%), сега ще следи кой кого трудоустройва и дали договорите не се прекратяват преди изтичането на 3-годишния задължителен законов срок. Вместо държавата да стимулира фирмите чрез програми за данъчни облекчения за наемане на хора с увреждания, законът залага на добрата стара чиновническа практика "разходите се увеличават, за да оправдаят приходите".

Този дебат - напълно основателен и важен - няма да се проведе.

Не само защото окончателно се изчерпа доверието към Валери Симеонов като предполагаем "властови авторитет", вицепремиер по икономическата политика и демографията. Просто много по-лесно е публиката да потъне във възмущение заради поредната груба каруцарска проява в Министерски съвет, вместо да мисли за дявола в детайлите на новата социална реформа.

Валери Симеонов не е единственият участник в Тристранния съвет с болезнена копролалия*. Да дадем заслужената почит и на председателя на КТ "Подкрепа" Димитър Манолов, който неотдавна посъветва протестиращите майки да "престанат да разхождат тия нещастни деца по улиците", защото поведението им било "срамно" и "безчовечно".

Естествено, далеч по-човечно е да навреш родителите на болни деца обратно по панелките им. По-цивилизовано е да ги оставиш да се справят с живота си без гък и на спуснати щори, за да не смущават лекия сън на правителството.

Жалко е, че на всеки 6 месеца се налага да си напомняме елементарни правила за поведение в общественото пространство. След всеки пореден опит границата на търпимост към подобни изблици става все по-еластична, а вместо да се търсят решения на проблеми, се създават проблеми за решаване.

* Копролалия - болезнено, понякога непреодолимо импулсивно влечение към цинична и нецензурна реч без всякакъв повод