Симеон скочи от коня като през рамо подаде юздата на притичалия телохранител и с широка крачка се отправи към кея, където го очакваше малка група мъже облечени в широки сини ленени ризи и панталони до коленете. С приближаването му те се поклониха, а някой свалиха и шапките си, пак от същия плат.

Като стигна на няколко метра от тях Симеон се спря, за да може да вижда всички и поздрави:

Добър ден, майстори, помози вам Бог!

Добър ден, Ваше Величество!

-Това ли са корпусите на първите десет кораба ?- и той посочи люлеещите се на вълните мощни корпуси.

- Да, Ваше Величество! – това са усъвършенствувани образци на римските триери, с които Рим разбива флота на Картаген и прекъсва снабдяването на войските на Ханибал с нови сили и оръжие. –говореше най -старият от групата генуезки корабостроители Джовани.

 

 

- Хм, Ханибал ли? И това е било началото на края на този велик пълководец. – каза по-скоро на себе си , отколкото на групата Симеон и замълча. За втори път след десет години му говореха за Ханибал. Първияг път беше в онази августовска нощ, когато армията му в стремителната атака разгроми остатъците от силите на прославения срещу араби и перси Лъв Фока, по чудо отървал кожата при Ахелой, и стоеше пред вратите на объркания и уплашен Константинопол и чакаше неговата заповед да разтерзае града. Но той заповяда да се върнат. И тогава кавханът Теодор му каза:” Симеоне, ти повтаряш грешката на Ханибал след Кана. Ти можеш да побеждаваш, но не можеш да се възползваш от победата.” Симеон знаеше тази грешка на великия картагенец, който ако беше сломил Рим нямаше да има империята и тази нейна част - Византия. Но сега беше друго. На другия ден след Ахелой беше Успението на Божията майка – Пресветата Дева Мария и той Симеон не искаше като варварин да разрушава града на Константин, който е наложил вярата на Спасителя над империята и е променил историята. Тогава той не каза това на храбрия и умен Теодор.

Симеон мълчеше , а генуезките корабостроители и телохранителите, сред които и верния зад гърба му Преслав чакаха.

- Царю, тези триери ще имат и платна, което ще ги направи по- маневрени и бързи. Зад носовата кърма ще сложим огнемети на гръцки огън. – говореше един друг от по-възрастните генуезци, чиито дълги бели коси лекия брис разпръсваше по лицето му.

-Добре, -каза Симеон- но тези сили са недостатъчни да притиснат гърците до стените на Константинопол, трябват ни още сили. Може би да поканим варягите на Олег. Преди ние да почнем битките той е идвал там. Преди него тук се е явявал и нашия братовчед от Волга - Алмус Селки.

-Ваше Величество , трябва да се опрем на надеждни съюзници, както при Ахелой- в разговора се беше включил Преслав, който до тогава мълчеше- от тези най- надеждни са варягите. Разбирайте русичите.

- Добре Преслав , сгласен съм и вероятно още другия месец трябва да изпратим наши хора на разговори в Киев. Там е Оля, но трябва до убедим Олег и неговите дружинници. ( Симеон не предполагаше, че съвсем скоро щяха да изпратят хора за Олга, за да се прости тя с него)...

- Така е, царю, маврите са ненадеждни. И досега не е ясно как се провали делегацията ни и бяха заловени нашите пратетици. – към групата отзад се беше приближил стария побелял богатир Димитър.

Симеон особено държеше на този стар несломим боец с нарязано от рани лиц, които като червени нишки разделяха късата му бяла брада.

-Да, трябват ни надеждни съюзници, защото от всякъде коварни съседи подкпувани от византийците ни нанасят удари. Ето какво направиха коварните хървати с кавханът Теодор и Мармаис предната седмица. Те винаги бяха от дясната ми страна, а от лявата Димитре бяхте вие с Преслав. Някога след първата война с Византия аз се заклех,че за десет годнини ще поставя на колене тази империя. А минаха почти 34. –

- Да, Царю, помня оная нощ, когато яздехме следвани от армията към Стран.джа- в разговора се включи отново Преслав. ( Тази нощ почти след 1100 годнини щеше да се яви в съня на преродената душа на Преслав в автора на този текст- б.авт.)

-Сега това вече ще го направя ! – гласът на Симеон звучеше като клетва.

В този миг слънцето, което залязваше на запад зад билата на Стара проби и освети стройната фигура на царя, който в черното си наметало с червени и златни ширити с дългите си посребрени коси и брада приличаше на някой библейски пророк.

В настъпилата тишина, в която се чуваше шумът на усилващия се бриз и плясъкът на вълните в скалите прозвуча гласът на Джовани:

-Царю, от разговори с умни и образовани ромеи и гърци трабва да ви кажа, че вие за тези три десетилетия царуване сте нанесли смъртоносни рани на PAXBYZANTIKA и сте положили основите на PAXSLAVIKA с езика, църквата и азбуката си.

-Да, майсторе, това съм го чувал и от папски легати и франкски мисионери- Симеон леко се усмхна и като погледна на север попита: А нашите моряци нали са там при Каварна, при бурните скали?

- Да царю, подготвят ги наши добри капитани заедно с трима иберийци. – отговори Джовани.

- Добре беше да ги видим и тях , но времето няма да ни позволи днес– каза Симеон и посочи небето на север.

В този миг вятърът от североизток се усили, а от появилия се тъмен градоносен облак се разнесе глухо буботене и мълнии удариха развълнуваната морска стихия.

-Ваше Величество, идва ураган. – казвайки това с тревожен глас старият Димитър посочи на изток, където до хоризонта черна вълна облаци заливаше небето и пълзеше над кипящото от мълниите море.

Лицето на Симеон беше станало напрегнато и той без да поглежда към Димитър каза:

- Ти, Димитре с Ханко, отляво, Преслав и Стан, отдясно! Тръгваме! – В следващия момент той посегна и поел поводите на възбудения черен жребец от Преслав ловко за своите шестдесет и две години се метна на седлото. Почувствал ездача си жребецът се обърна на запад и мощно забил копитата си в рохкавата земя на хълма се понесе нагоре. Четиримата телохранители плътно го последваха.

В следващия момент стихията ги връхлетя в гръб. Вода като стена с ледени топки покри целия бряг. Генуезките майстори корабостроители и българските работници се бяха сврели под дървените навеси, наметнали платнища и черги, за да се спасят от ледената градушка. Някои от работниците се кръстеха и шепнеха молитви.Никой не смееше да мисли това добра или лоша поличба беше за тях и за царя.

А Симеон обаче мислеше. Той винаги мислеше, когато беше буден, а в сънищата си промисляше това, което беше станало или трябваше да стане на другия ден или след време като събитие. Конят му следваше инстинктивно волята на ездача и се носеше в галоп по вече разкаляния земен път. На няколко метра вдясно и вляво телохранителите го следваха. Мълчаха. И така беше ясно, че трябва да стигнат по-скоро в столицата, защото ледените мокри дрехи не носеха нищо добро...

Ето я най-после скалата на Мадара. Симеон само хвърли поглед към релефа на конника, по който течаха потоци вода от върха. А там долу трябваше да бъдат Тервел – Алаша , синът на основателя Испор ( Исперих), а също прадядо му Крум.

Ето я и Тича. Разляла се и само бързото течение на талвега показваше къде е коритото. Нямаше никакъв мост. Без колебание Симеон насочи Баян там, където реката беше най-плитка. Четиримата го последваха. Само след мигове те спряха пред портите на двореца. Веднага отвориха. От двореца тичаха слугите. Сега вече ездачите се оставиха да ги свалят от седлата, защото дрехите и наметалата им бяха станали десетократно по-тежки от ледения дъжд и кал. Едва сега Симеон почувства огромната умора, която му напомни за миг за онази августовска вечер преди десет години след жестоката сеч целия ден при Ахелой. Тогава той беше просто уморен, но сега беше друго. Тялото му беше простинало и започна да го тресе. Слугата Свилен почувства това и още по-плътно го загъна в дебелото одеяло от овчи кожи и го поведе в двореца. Тук каминине в двата ъгъла на голямата зала горяха с пълна сила. Двама млади мъже , запретали ръкавите на белите си ленени ризи наливаха гореща вода в облицованата в керамичнони плочи вана.Свилен го поведе натам. В този миг из зад завесата, която отделяше входа в спалнята от вътрешността на двореца влезе съпругата му. Въпреки своите вече 50 години тя беше запазила стройната си фигура, а из под червената копринена забрадка се подаваха черните й смолисти коси , които очертаваха още по- силно овала на бялото й леко продългавто лице, характерно за най- красивите представители на расата й . Всъщност арменците и българите бяха от една и съща етническа протогрупа на външните на Персия (Иран) народи, които от II в. взаимодействаха на Кавказ.

Съпругата му беше от древния царски род на Аршакидите, управлявали много векове Персийската империя. Цялата й осанка и гласа й говореха за нейната мъдрост.

Симеон много пъти в детството си и по-късно в моментите, когато миклеше за баща си и майка си се питаше какво беше накарало баща му да се свърже с тази арменска династия и да вземе майка му Мария, а с нея да доведе в двореца и брат й , неговия вуйчо Георги Сурсувул, който по-късно щеше да му доведе неговата Анахид след смъртта на неговата Мария, която му остави първородния му син Михаил . Може би си казваше думата вярата на баща му в библейската легенда, че Ной сле потопа спрял кораба си ковчег до планината Арарат, където според друга легенда се родил Хайка, който е родил самите арменци като народ. А може би тук бяха повлияли обърканите вери на баща му или това, че арменците първи бяха приели християнстввото и това му даваше допълнително увереност в избора, който беше направил в годината преди да се роди, той Симеон.

-Съпруже, беше ли необходимо да ходите днес до Евксинопонт?- попита без упрек царицата- Тежък и дълъг път при променливо време... Дано не се разболееш!

-Дано, -повтори замислен Симеон – но на мен беше необходимо и на България. Трябваше по- рано да го направя..- при тези думи Свилен почувства, че тялото на царя се разтресе и той като погледна към царицата тихо помоли:

- Царице, той трепери, втриса го, нека го затоплим!

Царицата знаеше, че за двадесетте години служба у Симеон като главен сред слугите Свилен не просто чувствоше тялото на царя каго свое и в този смисъл беше не просто слуга и даже санитар, а лекар, който по-добре от лекар чувстваше всичко, и затова като прекръсти Симеон тя мълчешком с ръка на устните си се оттегли...

Изкъпаха Симеон и след като го завиха с дебелите топли завивки Свилен седна край широкото легло на специално изработеното от самия него дървено трикрако столче. Лоши предчувствия заляха душата му и той тихо шепнеше молитви за любимия повече от баща цар...

Грохналият от умора и отпуснат от топлата баня Симеон бързо потъна в тежък сън,, но не беше минал и половин час и тялото му се разтресе в силна кашлица, съпроводена с конвулсия. Още не утихнали конвулсиите и кашлицата Свилен извика знахаря на двореца и бързо му нареди да се заемат със санитаря и да подготвят ленени кърпи натопени с оцет и да донесат свежа свинска мас и пергаментови листа. Това беше направено бързо. Усилиха огъня в камините, а санитарят и знахарят намазаха гърдите на Симеон с мас, после го облепиха с пергаментните листове, които притисноха с топлата конопена риза и пак го завиха с дебелите одеала от мечи кожи. Няколко пъти знахаряг разтриваше ръцете и лицето на Симеон с натопената в оцет ленена кърпа. След тези обезболяващи и успокоянащи процедури Симеон се поуспокои и отново потъна в тежък сън, който беше прекъсван от остри хрипове и разтърсваща кашлица. Тади нощ Свилен, знахарят и другите не мигнаха и тяколко пъти сменяха пергаментите листове и намокрените ризи на Симеон...

Дворецът осъмна в тревога. Всички обслужващи царя и семейството му ходеха и вършеха задълженията си силно угрижени, жените тихо плачеха. Свилен изпрати гонци на север към степта на малка Скития, при старата столица Плиска, и на юг към поляните на Балкана да търсят народни знахари. Към обяд пред двореца доведоха десетина такива. Дремналият едва половин час Свилен задно с главния знахар на двореца ги изслушваше и остави само един, който носеше сух и пресен зверобой за чай. Повярва на стареца като гледаше розовите му бузи, макар че беше минал 80-те. Бързо направиха чай и дадоха на Симеон. В ранния следобяд царят се пробуди и повика с ръка Свилен и попита дали са пратили за Олга в Киев. Казаха му,че това е направено още сноши. Симеон поклати глава и нареди привечер да съберат просветителите от школата в Преслав, а ако е в състояние вечерта да доведат тримата му сина – Петър, Иван и Вениамин...

То ли от грижите, то ли от въздействието на зверобоя с неговите антсептични свойства кашлицата и температурата на Симеон понамаляха. Той на два пъти се пробуждаше и питаше има ли някой, който да чака. Привечер дойдоха патриархът, братовчед му Теодор Доксов, епископ Константин, Йосиф, Лаврентий, Григорий и Марко. Зад тях стоеше и презвитерът Козма. Той знаеше, че не е любимец на Симеон и затова не се пъхаше отпред.

Симеон ги повика по-близо до леглото и след като изслуша техните загрижени за здравето му слова и пожелания да оздравее бързо им каза :

- Приятели, мои най- близки другари от фалангата на бойците на духа, както виждате извиках вас, а не командващите частите на армията ни, защото през всичките тези години бях убеден, че именно вие сте авангарда ... – Симеон се задъха и задави в дълбока кашлица, придружена със свистене в гърдите му - и вие добре вършехте вашата работа . Благодарности!

Групата от възрастни мъже с наметала и раса се спогледаха тревожно. Какво беше това?Симеон се прощанаше с тях или ще им зададе нова задача, нова цел?

- Царю, -пръв заговори най-близкия по кръв и дух Теодор Доксов – ние направихме нещо, защото ти ни водеше. Ти беше с нас равен и пръв, ти беше и си Черноризец Храбър!Никой от не би могъл да каже по-добре от тебе “Сказание за буквите.””Кирилицата” е твое дело. Ние го реализирахме, но ти ни показа, че трябва да го направим и показа как. Старият Климент призна, че е мислил много там в Долната земя, за която казват, че е била някога Македония на Александър, но не е имал смелостта ти и правилното решение. А ти го направи. Това беше и ще бъде завинаги една от твоите най-важни победи над византинизма. Ти продължи и довърши делото на нашия учител Кирил – КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ, а това е велика победа!- завърши братовчед му.

-Тудоре, брате, благодаря ти!Дано е така! – Симеон слушаше внимателно и се вглеждаше в лицата на своите духовни другари.

- Така е и така ще бъде докато има човечество!- каза епископ Котстантин.

-Дано!, -отново повтори Симеон не толкова за присъстващите, а за себе си, защото гласът и взорът му бяха отправени в бъдещето- дано повече славяни поемат от нас нашия дух, нашите букви и слово . Идват сложни времена. Ще има и други империи освен сегашните...

- Ще бъде Симеоне, ще бъде брате , царю наш велики! – казвайки това напред от групата излезе Йоан държейки в ръцете си една голяма книга в кожени корици- Ето, ние успяхме да завършим тази кънига,която ти ни поръча и я нарекохме “Симеонов изборник”. Тук са всички творби, които ти препоръча и твоето СКАЗАНИЕ ЗА БУКВИТЕ. – и като пристъпи още по -близо до леглото на царя Йоан се наведе целуна протегната му ръка и остави книгата на малката масичка до леглото. И тук всички видяха как буквите на книгата изписани на кирилица покрити със злато засияха с ярки отблясъци от светлината на донесените от слугите свещници.

В този момент в спалнята на царя влязоха трима млади мъже наметнати с леки ленени наметала в зелен цвят. Те пристъпиха бавно към групата просветители. Някои от тези се обърнаха и даже отстъпиха малко встрани, за да минат те по-напред. Това бяха тримата сина на Симеон – Петър, Иван и Вениамин. Нямаше го Михаил – първородния му син, който той беше изпратил да управлява крепоста на р. Брегалница, до манастира, където някога философът Константин в дълъг разговор беше успял да убеди княза Борис да се откаже от езичеството и официално да приеме християнството в неговия православен ортодоксален прочит. Никой не беше питал дали са изпратили гонци до Долната земя за Михаил. Сам Симеон не беше казал нищо, а само попита за княгиня Олга н Киев.

Повечето от групата просветители обичаха синовете на Симеон и им се усмихнаха приветливо. Само лицето на презвитера Козма се изкриви в нещо като усмивка, която повече приличаше на хищно озъбване. В отговор най-младия Вениамин изгледа презвитера с откровена ирония и презрение.

Симеон видя синовете си и даже забеляза реак;ията на Вениамин и онези, които го гледаха видаха как по измъченото му от болестта лице премина лека тръпка на сдържана радост. Той се опита да се понадигне,но нов бурен пристъп на остра кашлица, от която гърдите му кънтяха го задави и той се отпусна на възглавниците. Като отмести от пътя си брат си Петър и епископа Константин към леглото бързо се приближи Иван. Той се наведе, а после коленичи и след като целуна ръката на баща си я задържа и дълго се всушваше в пулса му. Другите мълчаха. В един момент малко успокоен Симеон каза:

-Утре ще продължим, а сега нека остана с момчетата. Вие с тях ще работите. “Един се ражда и живее, и добре дда живее умира и друг се ражда. Нека този родеиният да помни и почита паметта на онз,който го е родил. ” беше написал на една колона дядо, прадядо Омур таг. Бил е мъдър старец...

За първи път тази вечер Симеон внимателно заговори за смъртта и този факт веднага премина като незрима тънка мълния през ума и сърцата на присъстващите и те бавно тръгнаха към изхода, а тримата му сина инстинктивно застанаха плътно един до друг. Опасността пред бъдещето без могъщите ум и воля на баща им ги плашеше.

Той ги гледаше . Те приближиха и опряни в леглото му наведоха глави.И тримата носеха едни или други черти на лицето и фигурата на баща си. Вероягно те бяха най- силно изразени при най-младия Вениамин и най-малко в първия Петър.

Именно с него започва разговора Симеон.

-Петре, ти си най-образования от братята ти, но не си най-войнствения и тъй като по силата на традицията и правото ти ще поемеш короната, гледай , направи всичко да запазиш , да съхраниш България! Сине, по- малко слушай стария Сурсувул. Те, арменците винаги са търсели решението на своята държава в рамките на някоя империя. Засега в Персия. Ние, българите имаме друга определена от Бога мисия – да обединим славянските племена. Аз се опитах и направих важни стъпки, но не всичко, което исках се получи. Действах сам с временни съюзи. Лошото е, че ние българите сме разкъсани на много части - на Волга, на Кавказ и тук, и къде ли не. Добре,че дядо ни Крум е присъединил Долната земя на Ахрида, където е погребан дядо ви Борис и където служи по-големия ви брат Михаил. Ако всички бяха тръгнали с Исперих тук щяхме да бъдем на Балкана една мощна държава и отдавна да сме прекършили Византия.Ние имаме мъдрост и сила повече от тях. България е на опасен кръстопът, но това е райска земя. Исперих дълго е правел избора, но тази земя е и на ключова позиция и за изтока, и за зпапада, и за юга и севера.

-Да, така е татко! – каза тихо Петър- удивен, че и тежко болен баща му мисли за бъдещето на България. .

- Бояне, - Симеон се обърна към най-младия Вениамин – зная, ти искаш да възродиш духа, вярата на дедите ни като го облечеш в новата вяра на народа ни. Как го наричате това не е най-важното, но важното е, че вярата ти трябва да бъде силна, да вдъхновява към смелост и победи. Бълтария има нужда от такава вяра, която да води народа ни. Минаха няколко века откакто предците ни дойдоха тук на Дунав и Балкана, но едва баща ми, вашия дедо Борис успя да направи от разните народи един народ чрез православната вяра и езика, но ред славянски племена са поели отровата на елините, а други правят свои държави и постоянно искат да мерят сили с нас. Това ще създава проблеми на България.

А ти Иване, който се показа като отличен воин при Ахелой, когато водения от теб Авангард се заби като копие в центъра на ромеските редици и ти разстрои, а после при Валдхерна ги шокира с внезапния щурм към Лъв Фока, но беше ранен. Ти вече премина тридесетте и може би, именно ти трябва да поемеш ролята на духовен закрилник на народа ни, защото освен меча владееш меча на вярата ти, – Симеон се беше обърнал към втория син Иван- но тябва да отидеш под МУсАла, това е острието на нашя мощен щит – нашите планини. Само дядо ни, прадядо ни Крум се възползва с пълна сила от този щит и разгроми Византия и пи от кратуната на Никифора наздравица за победата при Върбишсия проход. Там, в подножието на Рила, ние с дядо ви Борик съградихме малък манасгир. Първо там ще отидеш и ще търсиш място за голяма обител. А ти, Боян, - Симеон пак се обърна към Вениамин – почни от Константинопол, това е сега Йерусалима на православието. Само от там само ние, приели духа на Христос, а не гръцките му патриарси можем да се преборим с римо-католицизма на Запада.Няма да бъде леко. Тази битка върви вече вевове и сигурно ще продъжи векове. Но аз искам вие да бъдете воини на Духа и Светлината Господня, на Правдата...- при тези думи тялото на Симеон се разтресе в нова кашлица. Синовете му леко отсъпиха и почти в един глас промълвиха:

-Ще бъдем, татко!...

Симеон отново се задъха и гърдите му се разтресоха в дълбока кашлица. Свилен притича с влажна натопена с оцет кърпа и когато царя се поуспокои му подаде едно бардуче с чай от зверобой, чубрица, маточина и други билки. ДокатоСимеон отпиваше няколко глътки му собщиха, че току-що е пристигнала княгиня Олга от Киев с десетгодишния си син Светослав. Симеон само каза:

-Утре, ако има угре...

Всички чуха думите му, които ги прерязаха.

Дългата и тежка нощ отново беше борба на Свилен и знахаря и всички в двореца...

Утрото не даваше никакни надежди.

Когато за втори път Симеон се надигна измъчен, но поуспокоен Свилен го чуха да казва:

Нека дойдат Олга и царевича...на Русь ....

Те вероятно чакаха в съседното помещение и след няколко минути влязоха.

Олга се оказа висока слаба млада жена на около 35 години. Беше в дълга бяла ленена рокля и наметната с красив многоцветен копринен шал. Русите й дълги коси падаха свободно на раменете й. Царевичът Светослав беше висок за своите десет години хлапак, пристегнат през пояса с червен колан, на който се държеше къс меч в кожен калъф. В лицето удивително приличаше на майка си и на дядо си Владимир Расате. Симеон го виждаше за първи път, но тези прилики явно му харесваха, все българска кръв и семето на баща му Борис.

Още с влизането Олга се отправи към леглото на Симеон, кръстейки се и като падна на колене взе протегнатата й ръка, целуна я и се разтресе в плач. Светослав, който с влизането в спалнята се оглеждаше притича и я вдигна. Симеон протегна и на него ръка. Царевичът я пое и се поклони.

-Чичо, през целия път до България аз се молех на Господа наш Исус Христос да оздравееш. След смъртта на баща ми, а после и на Игор сина на Рюрик остана ти нашата опора. Добре, че верния му Олег е постоянно до мен и той възпита сина ми на воински чест и способности.

- Тук ли е Олег?- попита Симеон.

-Да, тук е, разбрах за твоите планове и той е готов да тръгне с теб, само да оздравееш!- давейки се в сълзите си отговори Олга.

- А, дъще, ще приемат ли русичите хрисгиянството?- отново попига Симеон

- Русичите са храбър народ, като нашите славяни преди покръстването от дядо Борис, но още не са готови. Трябва мъж да ги поведе. Готвя Светослав, но той е много упорит, носи характера на баща ми, на дядо си Владимир Расате.

В това време царевичът, който продължаваше да разглежда помещението видя книгата със златните букви на кожената подвързия до главата на Симеон и без да се колебае протегна ръка и като я взе попита:

-Това твоя книга ли е?Мама все ми говори, че ти освен да владееш меча си написал много книги...

- Не, тази книга са я събрали моите другари от школата в Преслав, но там има и едно мое творение за буквите ни, за кирилицата.

-А за българите писал ли си? Че те сега говорят на разни езици,имат разни вери и са пръснати на Волга и Кавказ и тук на Дунав. Преди векове те са се разделили, заради хазарите и са сгрешили много. Аз ще накажа хазарите и ще събера българите. Това ти обещавам, защото дядо ти си велик българин и аз искам да бъда като теб. – завърши задъхано Светослав.

- Добре, момчето ми! Но трябва да го направите заедно с чичото ти Петър – каза Симеон.

- Ще видим, - каза неопределено Свегослав и допълни - а ти оздравявай, чакат ни дела.

Симеон се усмихна и в същия миг гърдите му се разтресоха от тежка кашлица и заедно с хриповете всичи присъстващи в спалнята видяха как по брадата му потече кръв. Свилен и знахарят, които стяха в далечния ъгъл притичаха и като го повдигнаха започнаха да го бършат с тънки кърпи. Тялото на Симеон се разтресе в конвулсии и след няколко мига той вдигна нагоре дясната си ръка с отправен към небето показалец и издъхна. Притича царицата стенейки, следвана от синовете му с дълбоко покрусени лица. Дворецът сякаш беше поразен от гръм.... А някъде там на юг на брега на Босфора земетресение разлюля столицата Константинопол и в императорската градина на Валдхерна изпопадаха всички статуи и бюстове., но за Роман Лакапин беше важно, че сред тях беше строшен и този на Симеон Български –най-страшния непримирим враг на Византия. Беше 27 май 927 година по християнското летоизчисление...

Престарелияг Георгий Сурсувул, в качеството на съуправител на Симеон се разпореди да се свика на другия ден Коронния съвет от най-знатните боляри и командири на армията за утвърждаване на новия цар Петър и организиране на погребението и известяване на народа за смъртта на Симеон...

Болярите и войводите членове на Коронния съвет без всякакви обсъждания утвърдиха Петър за цар на българите и ромеите, така както беше определил титулировката сам Симеон. Временно за кавхан беше потвърдена волята на Симеон за Преслав като най-образования негов телохранител бил редом с него всичките 34 години на върха на държавата. Повече време отне въпроса как да се организира поклонениего и къде да бъде погребан Симеон. Въпросът се реши, когато в обсъжданията се включи стария минал 80-те библиотекар и писар на двореца Добротица, който каза:

-Царят Симеон добре знаеше историята на българите и на нашата държава тук на Дунав и Балкана. Той се гордееше особено не само с Испериха, но и с неговия син кан Тервел –Алаша, с дядо си Крум, с Омуртага и баща си княз Борис. Всички те, с изключение на блажено почившия в манастира на Брегалница свети Борис – Михаил са погребани в Мадара, в подножието на конника, изрязан в скалата през 704 година от новото легоизчисление. Великият ни владетел имаше особено отношение към скалата с конника и към Мадара. За него те бяха свещени и наверно той е мислил и за своята кончина. Нека дадем мир на духа му и там в подножието положим тялото му.

- Да, мир на тялото му, но не на духа му! Вие чувате ли се какво казвате? Всяко подтискане на духа на Симеон Велики ще води към гибел България. Неговият дух я възправи. Този дух ще въздигне и други славянски народи на север. Аз вярвам в това!- този глас стресна слушащите стария библиотекар боляри и войводи и те се обърнаха към станалия прав трети син на Симеон Вениамин, който удивително им напомни царя на младини и който почти всички в двореца наричаха Боян.

След няколко минути тихи разговори помежду си всички членове на Коронния съвет решиха тялото на Симеон в мраморен саркофаг да бъде изложено в златната кръстокуполна царска цръква три дни , след което четвъртия ден сугринта да бъде погребан в приготвена каменна гробница в подножието на скалата с конника в Мадара. Тогава ще тръгнат и вестоносците в четирите посоки на голямата Симеонова държава –на изток до Днепър , на север до южните склонове на Карпатите, на запад до Тиса, а на юг до Бяло и Егейско морета...

Три дни населението на Плиска и Преслав и околните села и крепости влизаха в Кръстокуполната златна църква и тихо шепнйки молитви примесени с плач и хлипане гледаха своя обичен цар, някои целуваха саркофага и кръстейки се излизаха със свити сърца и тревожни мисли и предчувствия...

На четвъртия ден положиха саркофага на скована от борови дъски платформа, която теглеха четири мощни черни жребци и процесията потегли към Мадара. Отстрани на платформата яздеха четиримата телохранители на Симеон и двамата му сина – Иван и Вениамин. Процесията след платформата се водеше от младия цар Петър, до който вървеше патриархът вдигнал златен кръст с две черни ленти. След тях вървяха митрополитите на десетте епархии, следвани от десетте комити/ воеводи. Следваха знатните боляри, командващите родовете войски и войници. В края на колоната, която се получи вървяха стотици граждани от двете столици...

Към обяд, когато слънцето застана на средата на небето и Скалата на Мадара прибра сенките си колоната стигна в подножието на конника. Телохранителите по команда на Преслав свалиха саркофага и го положиха до изкопаната и облицивана с гранит гробница. Патриархът и митрополитите запяха химни в прослава на Господа и Симеон –царят на България, приживе признат от много държавни глави за велик. След края на литургията телохранителиге положиха внимателно саркофага в гробницата. Тогава патриархът покани младия цар Петър и братята му първи да хвърлят по шепа пръст. Когато над гроба се образува малък хълм патриархът нареди да се сложи само един малък гранитен кръст , след което всичко беше затрупано с цветя и клони. Симеон минаваше във вечността и се сливаше със земята и природата на БЪЛГАРИЯ.Така той беше пожелал при изповедта си ден преди кончината си...

Княгиня Олга заедно със сина си Светслав и охраната водена от верния Олег тръгнаха веднага на изток след тримата вестоносци, които носеха българския щандарт с две черни ленти и една хоругва с изображение на свети Борис – Михаил Покръстител. След четири десетилетия княз Светослав, когато българската държава беше отслабнала, се върна отново в Преслав каго съюзник на Византия за кратко, воден от своята идея, след като беше ликвидирал Хазария да обедини българските държави в нова Велика България,която той да управлява.При новото си идване в Преслав той щеше да вземе впечатлилата го книга “Симеонов сборник” и тя да се разпространява в Киевска Русь като “Светославов изборник” .Княгиня Олга, верна на завета към чичо си щеше да възпита внука си Владимир ( Володимир), наречен на нейния баща Владимир Расате и да го подготви да приеме православното християнство, а с него и писмеността и словото българо-славянско...

Постепенно множеството се топеше и накрая пред тази могила стояха само двамата сина на Симеон – Иван и Вениамин с наведени глави, а по лицата и младите им бради течеха като потоци сълзите им. Когато съвсем утихна шума от хората и конете, които се връщаха Иван и Вениамин като пробудили се от сън тръснаха глави, погледнаха към отрупаната с дървета и цветя могила, погледнаха релефа на конника на скалата и като се прегърнаха си казаха:

-Да, вървим брате да вършим това, което баща ни завеща.!...

После братята свалиха ленените роби и всички атрибути на царски синове, облякоха конопените роби, препасаха мечовете и като си направиха по една здрава сопа от близката букова гора тръгнаха по пътя на запад. Едва след ранния следобяд те стигнаха до едно малко селце, където над хълмовете пасяха стада овце и кози. Тук край едно кладенче спряха да починат и хапнат от ръжения хляб, който носеха в торбите си. Забеляза ги стар побелял сато сняг овчар и дойде при тях и като приседна на един камък поздрави:.

Добър ден, помози Бог момчета, да ви е сладко!

-Помози Бог, дядо, благодарстваме! Твое ли е това добро стадо?

- На селото е , аз го пазя денем, а нощем идват момчетата ми, защото има много вълци – отговори стареца и се вгледа в мечовете им и в двете черни ленти на гърдите им и продължи- а вие момчета откъде държите? Не сте тукашни и защо носите тези черни ленти?

- Да, дядо идем от далеко и далече отиваме. А черните ленти са защото загубихме скъп човек, най- скъпия ни, нашия баща!

- Съчувствам ви, деца!Един се ражда и живее и умира, и друг се ражда, това е живота.

- А ти дядо и синовете ти как живеете?

- Ами, той нашия живот е труден , постоянно работа , орем, сеем, жънем ръжта и ечемика, гледаме животни от ранна пролет до късна есен , зиме се затваряме в землянките с добитъка. По-имотните имат каменни къщи и навеси. Но откак на престола се възкачи цар Симеон животът стана по-лек. Пак работа и грижи, ама по- малки данъци. От една къща една крина зърно , една ока мед, десет яйца и една кокошка на господаря. При тоя цар Симеон народът заживя добре. Колко лета?Над тридесет колко помня. Той води много войни, синовете ми ходиха, но народът живееше добре. Неговият баща цар Борис ни даде вярата, а той ни даде достойнството и буквите на словото ни. Внуците ми сега четат Божието слово с помощта на неговите букви.

- Не дядо, буквите ги даде на народа ни Константин философ, а царят Симеон само ги направи достъпни за всеки българин, за всеки славянин. – каза Иван.

В този момент от сгушеното в долината селце зазвуча дълъг и протяжен камбанен звън. Иван и Вениамин разбраха, че тук бяха минали вестителите на тъжната новина, но без да знае това старецът също го разбра и като се изправи започна да се кръсти и да повтаря:

-Господи, помилвай душата му, прегърни го Господи!

Иван и Вениамин също станаха и кръстейки се казаха:

-Сега дядо разбра ли, кой е починал?Царят наш, Симеон велики, нашияг баща!

И без да му бяха казали старецът беше разбрал и със свито от мъка лице заплака като малко дете. После падна на колене пред братята и започна да гали кожените им гамаши. Те смутени го вдигнаха и Вениамин ву каза:

- Стани, дядо, ти си българин, ти си свободен човек! Нали ти сам каза,че царят Симеон ни е дал достойнството на българи. Той беше велик българин, нека и ние бъдем достойни за него. Ние тръгваме, че ни чака дълъг път, а ти разказвай на синовете и внуците си, а те на своите синове и внуци, за да има България во веки веков!

Но едва бяха направили няколко крачки и старецът, който развълнуван бъркаше в торбичката си им викна:

-Чакайте синове, чакайте момци!

Те се обърнаха и спряха, а той като внимателно стъпваше по тревата им подаде една голяма буца сирене, увито в кърпа.

-Ето вземете момчета , защото видях че само хляб хапнахте. Това сирене са го правили снахите ми. Много е вкусно. За да си спомняте и за мен, дядо ви Станой. Сполай вам, сбогом!

-Ще помним дядо, благодарство!Сбогом!

Иван и Вениамин ускориха крачките си, защото виждаха, че все по-често към снишаващото се зад хълмовете на запад слънце пълзяха сиви облаци. Дали идваше буря или обикновен летен дъжд те трябваше да намерят някъде подслон. Колко време бяха бързали те нямаха представа, когато в настъпващата здрачина по пътя, отстрани обграден от мощни дъбове дочуха тропот на коне и в следващия момент бяха застигнати от тримата вестоносци тръгнали на запад, следвани от група други конници. Успяха навреме да се отдръпнат от пътя, но от групата конници ги познаха и един от тях извка:

-Ваши Височества, елате с нас! Водим няколко резервни коня. – след което този конник, който беше войводата на комитата с център г. Търнов се разпореди да дадат оседлани два коня на двамата царски сина. После пак се обърна към князете и каза- отиваме в Търнов, тази вечер и утре сте мои гости..

Сега вече конниците препускаха, за да изпреварят облаците и дъжда. Въпреки това вече по тъмно дъждът ги застигна. Беше спокоен летен топъл дъжд и макар и измокрени конниците в полунощ влязоха в крепостта. Тук там блещукаха светлини по хълмовете ,които създаваха илюзията, че небето, което се беше прояснило със своите хиляди звезди се е сляло със земята и на пътниците, особено на Иван и Вениамин им се струваше, че те яздат по небесния покров. Невероятно, но това за кой ли път ги връщаше към завета на баща им и огромността на делото, което тябваше да извършат...

След поредната стража пред вратите на двореца на войводата Асен той с темохранителите и двамата царски сина де изкачиха в двореца на малкия хълм плато, което сле няколко века щеше да влезе в историята на България и балканските държави като Царевец... Посрещаха ги на светлината на факли. След като свалиха мокрите горни наметала и роби войводата Асен покани князете на вечеря с неговото семейство. Прислужваха триете дъщери на войводата -Мария, Тамара и Елена, които и на светлината на газеничетата и лоените свещи впечатлиха братята със своята красота. Вениамин не можеше да откъсне поглед от Елена, която определено се вълнуваше и все не успяваше да налее от гъстото червено вино в бокалите без да го разлее. Войводата се усмихваше щастлив, но Иван леко ядосан бутна по-младия си брат и тихо му каза:

По-малко зяпай и не забравяй кои сме и сме гости!..

След вечерята ги отведоха в две малки каменни стаи и ги оставиха да почиват.

Уморен от пътя и преживяното през покледните дни Иван бързо заспа.Този дом удивително му приличаше на гнездо на хълма. На няколко пъти през нощта той чуваше зад завесите от съседната стая тих шум и приглушени гласове, но бързо пак заспиваше...

Сутринта отпочинали братята бяха изведени на пътя, който водеше към Сердика като заредиха торбите им със създърма и топъл ръжен хляб.Призлужаваха ги три бойци от личната гвардия но стария Асен...

След по-малко от две столетия от това гнездо на войводата стария Асен щяха да излязат и вдигнат на бунт против византийското робство братята Асеневци – Петър и Асен, последвани от по-малкия Кало Йоан и да положат основите на второто българско царство, записвайки златни страници в неговата история. За да поведат недоверчивите българи братята обявяват: 1. че св. ДМИТРИЙ СОЛУНСКИ им се явил и ги повел , и,2. че са наследници на ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ...

Когато излязоха от крепостта и поеха пътя по-възрастния воин се обърна към Иван и Веииамин:

-Ваши височества, аз съм Георги, а това са моите синове – Севар и Йоан. Аз служа на царя , вашия баща от 893 г.,и съм участвал във всичките му воини. Най-силно ме вълнуват спомените от първата му война и от Ахелой преди десет години. Вашият баща пое от вашия дядо и укрепи три големи неща – вярата ни, словото и силата на меча. Той ни направи всички българи и когото и да попитате днеска той ще ви каже,че се гордее,че е българин.

- Доколкото зная от хрониките най-трудна за нас е била първата война с маджарите, – каза Иван- там в армията е имало българи, мизи, авари,славяни. Как се разбирахте?

-Това е било при дядо ви цар Борис. При баща ви нямаше славяни, авари, българи, защото всички бяхме българи. Мечът и делото на България ни направиха всички българи с една вяра и едно име и слово!Ето моите синове и двамата умеят са четат с буквите на баща ви.

Неусетно вече към обяд петимата конника стигнаха до разклона, където на север към Плевна и Дунав водеше тесен път, а друг такъв към Сердика на запад. Трябваше да се разделят и Георги със синовете си да върне конете, а князете да продължат към Сердика пеша. Така се бяха договорили още в Търнов.

-Добре Георги, аз ще запомня, че ти един български воин цени високо делото но баща ни за нашата православна вяра и нашето славяно-българско слово!- каза Иван.

-Да, вярата, да, словото, но те трябва да се пазят, затова да не забравяме меча! Ако една държава не може да се защити и словото й и вярата й ще бъдат поругани! Това беше главното в делото на баща ни. Така че Георги , ако искаме да бъдем българи и да има България да не забравяме тези три оръжия! – каза Вениамин и като слезе от коня и подаде поводите на единия от синовете на Георги му подаде ръка, а после добави – Сбогом братя!

Иван силно развълнуван също се сбогува с войника Георги и синовете му и последва за Вениамин...

Тази нощ те преспаха в една голяма пещера в надвисналите над Искъра скали. Събуди го блеене на агнета и падане на камъни пред входа на пещерата. Скочиха и хванали мечовете зачакаха. Иван даже леко надникна навън и видя как малко стадо диви овци –муфлони се опитваше да се откъсне от глутница вълци.

- Диви овчици с малките, как да им помогнем Бояне? – каза Иван и се обърна към брат си и беше поразен от видяното. Боян беше навил конопената роба на главата и раменете си и с хищно отворена усга се хвърли към изхода, точно когато покрай входа на пещерата им премина подплашеното стадо от няколко диви овчици с малките им следвани от мъжкаря един видимо стар овен муфлон, а на метри от тях се носеше по тясната каменна пътечка пречейки си глутншца вълци. Боян приклекна и държейки меча в дясната си ръка нададе някакъв невероятен див вой. Вълците спряха като оглушени и в следващия миг скимтейки и с подвити опашки се юрнаха назад. Иван беше слушал за магическите способности на Боян , но никога не беше го виждал и чувал. Сега той се увери в това и беше поразен от невероятното преобразяване на брат си...

Целият ден те вървяха, спирайки за малко да се напият вода от някое изворче с кристално чиста и студена вода и да хапнат от ръжения хляб и създърмата. Нощуваха в една колиба край голям лозов масив на изхода от полето –долина на Сердика.

Тръгнаха рано и макар и доста изморени от дългия път до тук вървяха бързо и в ранния слеобяд прекосиха хълм, зад който започваше долината на Тракия, прорязана от пълноводния Хеброс.Няколко километра по на запад на север се беше отправил Искър, който ги беше извел в долината на Сердика. Тук братята решиха да се разделят. Вениамин да тръгне на изток следвайки Хеброс, а Иван да се отправи на югозапад към изворите на Хеброс и Искър, за да стигне в подножието на планината с най-високия връх на Балканите, който той щеше да нарече МУсАла.

Гледайки към хоризонта , където трябваше да се отправят братята се прегърнаха здраво по мъжки и си пожелаха да са здрави и да изпълнят бащиния си завет. По лицата и младите им мустаци и бради течаха малки порои сълзи. ...И тръгнаха към бъдещето, за да влязат в легендите...

Иван тръгна уверено на ютозапад, където куполът на планината със забития в небето връх запълваше целия му хоризонт. По земни пътища и каменисти пътеки той вече при светлната на огромна червена луна успя да се приближи в подножието й. Вече когато силно уморен започна да се вглежда къде да пренощува видя встрани от пътя на една поляна голям огън, с насядали около него хора. Вероятно бяха овчари, защото кучетата им се вдигнаха и с лай се отправиха насреща му. Държейк сопата си готова Иван тихо им заговори. И за удивление на наскачалите овчари пред този неочакван среднощен пътник кучетата им спряха да лаят, а някои даже заскимтяха като при среща на стопанин.

Като приближи Иван се поклони и каза:

-Добра вечер труженици Божи!

- Добра да е страннико! Откъде идеш и на къде държиш път? Сядай, че ноща е дълга , пък и да починеш!- отвърнаха овчарите и му направиха място до огъня.

- Отдалеко ида и тук някъде трябва да спра. Има ли наблизо село Скрино? Там би трябвало да има манастир. Затам съм се запътил. – каза Иван и зачака.

Овчарите поговориха по между си и един от тях, вероягно най-възрастния му отговори.

-Има, това е малко по- на запад. Това е малко село, от пет къщи. Манастирът е там до сами планината ни. Помня,когато бях малък, че когато го вдигнаха идваха цар Борис и князът Симеон. Имаше няколко монаси, но сега няма никой. Утре ще ти покажем посоката.

- Благодарства, добри хора!,а знаете ли как се нарича този връх – и Иан посочи върхът забит н тъмното небе сред звездите, към който плуваше голямата червена луна.

Пак след кратко обсъждане най-възрастният овчар каза:

Няма име, викаме му върхо...

Това е и така ще бъде во веки докато има България – МУсАлА!

каза Иван и като се прекръсти прекръсти и върха.

- Мусала – повториха овчарите и се вгледаха в този странен среднощен пътник, а най-възрастния попита:

А ти кой си? И защо знаеш и питаш за Скрино и манастира?

-Аз съм монах. Търся единение за духа. Представител съм на небесния владика. Когато му дойде времето ще разберете кой съм тук в земните дела!

Повече въпроси нямаше и като си казаха, че трябва да дремнат, за да имат сили за другия ден, се отпуснаха в обятията на съня.. Някои вече заспивайки си повтаряха: МУсАлА...

Сутринта като се сбогува с овчарите, които му казаха, че са от село Рила Иван се отправи към манасгира над с. Скрино...

Малко преди слънцето да застане в центъра на небесната шир Иван намери манастира , който представляваше няколко постройки и параклис обхванати от всички страни от храсти и буйни треви. Тук там се виждаха каменни кръстове на починалите монаси. Пееха и цвърчаха птички, а един язовец едва не го спъна, бързащ нанякъде. Тази запустялост не хареса на Иван, не му хареса ии в помещенията и параклиса.Колко години щеше да живее тук Иван не си представи, но потърси сечива, за да приведе в някакъв ред стаята, където щеше да прекара зимата и параклиса...

Дните му се занизаха в работа по привеждане в порядък тази обител, събиране на торски плодове и гъби за храна, някои от които той сушеше за зимата. Понякога слизаше до бързата малка река и хващаше по някоя пъстърва. В някои дни при него идваха овчари от Скрино, а и от по-далече привлечени от странния монах отшелник, който им разказваше Евангелията и гръцкия Катехизис, показваше им целебните билки за едни или други болести, как да се лекуват от ухапвания от отровни змии. Някои от овчарите му донасяха сирене и извара. Хранеше се повече с горски плодове, но слагаше в една малка студена пещера и нещо за зимата. С наближаването й някои овчари като го гледаха с неизменната конопена роба му дадоха дебели кожуси. Даже зимата, когато зафучаха бесните ветрове, от които гората стенеше и огромни преспи сняг затрупваха поляните и пътеките няколко пъти идваха да го видят неговите приятели овчари пленени от неговите знания, мъдрост и воля...

Един ден през лятото на втората година дойдоха, водени от неговете приятели овчари няколко аристократи със слугите си от двореца във Велики Преслав. Те му разказаха, че след смъртта на баща му Петър по съвет на престарелия Сурсувул се оженил за внучката на Роман Лакапин като условие за подписания след това 40 годишен мирен договор. Но заедно с малката арменка двореца във Велики Преслав се напълнил с арменски лакеи и съветници, но не от рода на Аршакидите, а от плебейския род на дръндария на флота Роман Лакапин. Това много разстрои Иван, който с дългата си брада и коси беше станал като древен мъдрец. Нямаше какво да каже на пратетиците. Беше повече от ясно, че брат му цар Петър слабоволеви не беше следвал завета на баща им и в замяна на мира беше жертвал духа на България , нейната независимост и достойнство и беше я върнал в статуса й на федерат на Византия...

На другата година дойде голяма група пратеници от големия му брат, първородния си на Симеон преди да станеа княз Михаил от Долната земя, от крепастта и манастира на р.Брегалница, където някога дядо им Борис след многочасов разговор с Константин философ беше решил да обяви правосавието за държавна религия. Брат му Михаил беше обиден от решението на баща им и смяташе, че той трябваше да седне на престола.Той разбира се имаше сведения какво се върши в двореца и беше решил да вдигне бунт и молеше за подкрепата на другите двама братя – Иван и Вениамин.

Иван ги изслуша силно разстроен, но запази самообладание и спокойно отказа да подкрепи бунта :

-Нещата в държавата ни никак не са добри. Брат ми се е обкръжил с ласкатели и нечестни люде и народът страда и не е готов както във времената на баща ни да подкрепи царя и защити държавата ни. Идват тежки времена и сурови изпитания. Но аз не мога да падкрепя бунта. Не искам да създавам смут, който може да доведе до гибел България. Когато тръгнах за Рила аз тръгнах не като княз с претенции за цар, а да изпълня завета на баща ни да укрепя вярата в народа ни , а може ли да укрепи вярата в народа човек, който сам се люшка в страстите си и желанията си. Баща ни следваше закона и традицията. Аз не искам да ги нарушавам. Но за да победиш изкушенията и да подчиниш апетита на волята и разума трябва да владееш своите страсти и желания, да се съсредоточиш в себе си. Затова дойдох тук, а не останах в двора. Предайте моите благопожелания на брат ми Михаил и съвет много да помисли преди да тръгне срещу брат си цар Петър...

Бунтът не се състоя.И Вениамин не го подкрепи...

Следващите години бяха време на съсредоточаване в себе си и постигане дълбините на душата, нейното равновесие и хармония с Бога, природата и света на човеците. Познаването на Светите писания, позноването на историята и природата и съветите и делата на Иван постепенно формират сред народа ореола му на светец, на избран от Бога вестител на човеците, на българите. Години вече как той напуска манастирската обител над с. Скрино и живее в пещерата, достъпът до която е през скалата с дупката. На своите вече многоброъни почитатели и последователи той съветва да търсят мястото, където да съградят голяма манастилска обител. Славата му се разнася над балканските славянски народи и над другите православни християни.

Това са години, когато в българското царство пламва богомилската ерес според официалната църква, усилва се сепаратизма сред болярите и нараства недоволството на народа от високите данъци. И без войни в състояние на формален мир в българската държава нараства напрежението на нестабилността.Вероятно това ще да е причината цар Петър с голяма свита да предприеме дълго пътуване от столицата Велики Преслав до Рилската обител на своя брат Иван, за когото се разказват легенди и който народът величае като светец.

Когато след месец царят и свитата му стигат до местата на светеца той само ги поздравява през реката като отказва да се срещне с брат си. Връща изпратените му на златни подноси и купи плодове и други подаръци и оставя за спомен само една златна чаша. Св. Иван отговаря на писмото на царя със свое писмо: “Аз брате мой нито войска ще въоръжавам. Нито ще купувам някакви стоки. Поради това вземи си златото, понеже на тебе ти е много потребно, а аз ще задържа чашата за спомен от тебе и за знак на света.”Светият поръчал на пратениците: “Кажете на царя- бързо се вдигни от това място, понеже е вдлъбнато, та да не погинеш ти и всички, които са с тебе!” Разбира се, не става дума за конкретното място в Рила, а за двореца и царската власт. И този съвет напълно вероятно ще да е причината цар Петър по подобие на дядо си Борис през 969 г. да се откаже от престола в полза на сина си Борис втори и да се замонаши като Петър Черноризец...

А първата работа, която предприе Вениамин, когато след седмица след раздялага си с Иван стигна Константинопол бе да събере братството. Той им разказа за последните дни и завет на великия цар на българите, който им вдъхна достойнството на равни на византийците –ромеи и мосията да изведат славяните от изостаналостта и безпросветността. Но най-главното според Вениамин, който неговите духовни братя наричаха само Боян беше разбирането на баща му за Христовата вяра не като търпение в страданието, а като оръжие, меч за един по-добър свят, по-достоен живот на човека и народите. Това означаваше по-добра наредба на държавата, в която царят и народа като войници да бдят за справедливостта. Само, когато царят е справедлив и мъдър народът ще бъде щастлив и храбро ще брани държавата си. Троицата - Мечът, вярата и словото, така най-малкия син на Симеон Български беше разбрал завета на баща си за мисията на българите, за силната държавност...

Минаха години и зарядът на вярата и словото на Боян Мага, подел завета на баща си щяха да приземят представите на неговите братя богомили и те от пасивни еретици щяха да станат едни от най-храбрите бойци Самуилови, отстояващи България срещу тоталния натиск на Византия да се разправи с отслабналата след смъртта на Симеон Велики въздиганата от българите славянска православна цивилизация.

След трагичната гибел на Симеоновия внук Самуил Непримирими бойците от братството щяха да стигнат бреговете на Франция и няколко века като катари( албигойци) щяха да разтърсят с идеите и своята обществена уредба Римо-католицизма и да подготвят Реформацията и раждането на протестантизма на М. Лутер и Ж. Калвин. Отглас от тези идеи щяха да бъдат подети от левелерите и индепендентите, които бяха основния състав на армията на Парламента, водена от Оливър Кромуел, осъществила Английската буржоазна революция , родила капитализма (1642- 1652 г.)...

В тези десетилетия княгина Олга от Плискова, както ще бъде записано в Ипатиевската летопис, положена в първия свод на “Повесгь временных лет”, ще подготви внука си Владимир да приеме през 985 г от внука на Симеон Велики Роман Симеон православното християнсгво и по този начин, давайки на славянския народ на русите развитата система на православната християнска вяра, буквите българо-славянски и словото славяно-българско ще положи фундамента на славянската православна цивилшизация с нейните два блока – на БАЛКАНИТЕ И ВЪВ ВЕЛИКАТА СТЕП НА ЕВРАЗИЯ.