И докато във „Файненшъл Таймс“ се появяват анализи, които правят изводи, че в рамките на няколко седмици Анкара ще трябва да реши „къде се намира в геополитическото пространство“ след зачестилите заплахи от страна на Вашингтон и искания на Русия, в самата Турция се публикуват коментари, че доктрината на неоосманизма се е „сринала“ окончателно.

Зад Океана са убедени, че Ердоган ще трябва да „вземе много сериозни решения, които са свързани със САЩ, ЕС и Сирия“, за да си реши проблемите в икономиката и кризата с падането на турската лира. А това е въпрос и на национална сигурност в „контекста на реалните заплахи“.

В тази връзка за позициите на Белия дом се знае отдавна, но мнение, че „не гледайте какво се случи вътре в страната през последните 16 години, а вижте как мечтите за неосманизъм извън страната се провалят“ не е много известно и съответно популярно в самата Турция.

Защото да се каже,че „това е сриване не само на мечтите на управляващите, но и загуба на влиянието на Турция в Близкия изток и Средиземно море“ звучи кощунствено за повечето турски уши. Но фактите, с които се подкрепят подобни твърдения са красноречиви. Независимо от констатации, че след изборите от 24 юни „неосманизмът надигна глава“. Казват, че „дори и гражданите да не наричат Ердоган султан, а само „башкан“ /председател/, те всъщност „отдавна са го отделили от предходните турски президенти“. Поставили са го на пиедестал, И то във време, когато икономическата криза чука на турската врата, а президентът „строи нови сараи и подрежда нови самолети в хангара си“, което цели поддържане на имидж в стил неоосманизъм. Тази показност извън Турция обаче се посреща най-малкото с недоумение. Начинът на управление, сравнен дори със случващото се в съседен Ирак, позволява задаване на въпроси, които, естествено, няма да получат отговори. Информации, че след Садам Хюсейн иракчаните са имали за президент кюрд, премиер шиит и председател на Меджлиса/парламента/ сунит звучат необичайно за турската практика. Друг въпрос е колко успешно са управлявали заедно. На този етап иракският президент, Мохамет Халбуси, е със сунитски корени, но преди това е бил валия на Анбар и е известен с топлите си връзки с шиитски Иран. Ако за премиер се избере представител на блока на шиитския Малики, който има остри противоречия с Анкара, това е „нова точка за Ирак“, казват в Анкара и са убедени, че такова нещо е трудно за осъществяване на турска почва. Защо Ирак е пример за провал на неоосманизма? Защото в теорията за неоосманизма осигуряване или по-скоро възстановяване на влиянието на Турция в държави, които са били територии от Османската империя, е основополагащо.Както и правилото „нулеви проблеми със съседите“. Вече се счита, че тези постулати са останали само теория. Без значение, че усилията продължават. Ако в Ирак се говори, че за президент ще се борят 2-ма представители на кюрдите, от фамилиите на Талабани или Барзани, това няма да осигури влияние на Анкара, а на Иран или САЩ. При избор на Берхам Салих, предложен от името на Талабани, няма как да не се увеличи влиянието на Иран. А ако е Нечирван Барзани, тогава САЩ ще диктуват условия. Анкара няма да има друг вариант освен управляващата ПСР да се заеме с установяване на преки контакти с президента Халбуси. Все пак Турция е с преобладаващо сунитско население.

Другият пример е ситуацията в Сирия. Турция при Ердоган от години обявява Башар Асад за враг, но той вече може да се похвали, че почти цялата територия на страната е под контрола на Дамаск. Разбира се, остава проблемът Идлиб, който бе тема на споразумението от Сочи т.е. на Путин с Ердоган. Идлиб е бил точка и от разговорите на Ердоган в Ню Йорк и Берлин при неотдавнашните му посещения там. Нерешени са и въпросите с териториите на изток от Ефрат в Сирия, в които са сирийските кюрди. Те пък имат подкрепата на САЩ. Предвижданата военна операция от Дамаск, подкрепяна естествено от Русия и Иран, за връщане на Идлиб към централната власт т.е. към Дамаск, бе отложена и това бе договорено в Сочи след „маневра в последния момент на Ердоган. „Засега“, казват някои в Анкара, които считат, че този „кредит“ даден от Путин на Ердоган е в пряка връзка с местните избори през март 2019г в Турция. Не е много целесъобразно „батакът в Идлиб“ да влияе върху вътрешната политика. А местните избори са важни за укрепване на властта т.е. за управлението на Ердоган. После може да се мисли за „прочистване на Идлиб от радикалните групировки там“, но това сигурно ще се извърши от Дамаск с руска помощ. Защото Турция няма как да „прочиства“ и отделя едни групировки от други в Идлиб, които години е въоръжавала и лекувала. Може само да осигури изтеглянето им, но в каква посока? А тези, които наистина сложат оръжие, каква съдба ще имат? Ако се насочат към линията Африн-Джераблус-Маре, където е свободната сирийска армия, подкрепяна от Анкара, това няма ли да подразни Москва? А настояването на Вашингтон военните организации на сирийските кюрди да бъдат на масата на преговори в Женева? Това е политическо решение, както и предлаганият пакет от страна на САЩ за бъдещето на Сирия, където сирийските кюрди трябва да имат своето място. Русия, казват, не гледала отрицателно на този въпрос. Известно е, че от години Москва чрез свои представители действа като посредник между Асад и сирийските кюрди. Те си имат и представителство в Москва. Тогава, питат някои в Анкара, какво става с неосманизма, който имаше лозунг „след 3 часа намаз /молитва/ в Дамаск“?

В случая да се говори и за проблемите в Средиземно море е най-малкото начин да се добавят примери за „разпад на неоосманската политика“. Русия, която използва войната в Сирия, се настани в Средиземно море. Англия си има военна база в Кипър. Има информации, че Франция преговаря с гръцки Кипър за своя база, а също и САЩ. А Турция „си играе на неоосманизъм“ и инициираните мирни преговори с Кипър за 16 години не дадоха резултат. Сега с обявяването на огромните количества газ в този регион, около Кипър, играчите от този калибър ще се постараят да „измъкнат килимчето под краката на Турция“, която си позволи да изгони с военни средства италианската фирма ENA от териториите, които проучваше за газ.Става въпрос за енергетика,газ, петрол, а в наши времена за това се водят и войни. Сирия е пример. Египет подписва споразумение с гръцки Кипър, „любимият брат на Ердоган, емирът на Катар“ също бил на опашката за споразумение с Кипър, но заедно с дружество от САЩ. Турция остава сама и без опората на неоосманизма. Тогава? Въпросът е дали това становище се споделя от повече турски граждани или е мнение на анализатори, които недолюбват политиката на президента си? Трусовете в икономиката допускат и повече критични гласове. Може да се попита, ако неоосманизмът е вече в миналото, какво ще го замести, за да се увличат турските граждани? Те са закърмени с гордост от величието на страната си и Ердоган им го осигури, поне на думи. Не стига само да се каже, че империята си е империя. Империите рухват, интересите остават.А Ердоган вече 16 години доказва, че не си оставя интересите пред вратата. Наистина каква ориентация ще избере, както питат във „Файненшъл Таймс“? Ще признае крах на неоосманизма, но ще запази влияние, власт и амбиции? Или всичко е наистина до време? Предстои да се наблюдава.