Не повече от 100 метра жълт паваж, плочник и фини прахови частици делят Президентството и Министерски съвет от врата до врата. Прозорците им гледат едни в други, подлез свързва двата портала. Да изругаеш през улицата, ще те чуят от другата страна на "Дондуков".
Обаче ако погледнете новините от последните дни, ще решите, че най-малко две часови зони и едно минно поле се простират между кабинетите на Румен Радев и Бойко Борисов. Иначе няма логично обяснение на въпроса защо бланката за освобождаване от длъжност на главния секретар на МВР Младен Маринов пътува цяла седмица между двете сгради.
Номинацията на Маринов за наследник на Валентин Радев беше ясна на 10 септември. Толкова ясна беше, че дори критиците му, които го помнят от злочестата организация на охраната в Нощта на Белия автобус, свиха рамене и подминаха. Толкова ясна, че още в същия следобед полицейският синдикат дръзко му отказа 100-дневен толеранс за свикване с министерското кресло (бюджетна процедура тече, а протестите за заплати са сигурни като амин в църква).
Толкова, ама толкова ясна беше кандидатурата на Младен Маринов, че кабинетът реши смело да го освободи от заемания пост, още преди да е избран на новата длъжност.
И тук потокът от "ясни" причинно-следствени връзки навлезе в плътна мъгла.
Румен Радев сложи многоточие на указа и замина на нетърпяща отлагане командировка по въпросите на международното положение в Латвия.
ГЕРБ и Патриотите се оказаха с разбъркани карти за трети път в рамките на 10 дни. Освежителният ремонт на кабинета заприлича на неизлъчвана сцена от "Топло".
Ситуацията е доста особена: назначаването и отстраняването на главен секретар на МВР е една от малкото (но изключително важни) позиции в сектор "Сигурност", по които президентът има право на последната дума.
Под "отстраняване" следва да се разбира и изрично подадена оставка, и навършване на 60-годишна възраст, и фактическа неработоспособност за повече от 6 месеца, и смърт - все ситуации, в които насила не можеш да задържиш никого на държавна служба (слава Богу).
Онази опция, в която съвсем умишлено Законът за МВР прехвърля крайното решение на държавния глава, е опитът за прекратяване на правомощията на главния секретар заради мотиви като "тежко нарушение, системно неизпълнение на служебните задължения, или накърняване престижа на министерството". Смисълът е не в друго, а в създаването на висш предпазен механизъм срещу политическа саморазправа с професионалния ръководител на полицията.
Не е точно такъв случаят с Младен Маринов, който вече 7 дни чака повишение и не смее нито да почерпи, нито да води авангарда на МВР при спецакциите по хотели, палати, винпроми и "Кошари".
Личи си, че Радев има съмнения в управленските качества на Маринов, които го карат сериозно да се колебае дали да го "пусне" на по-отговорен пост. Добре, но безмандатната позиция на главния секретар е също толкова критично важна, колкото и на министъра с оставащи 2,5 години на власт. Впрочем, само преди 16 месеца лично президентът Радев узакони назначението на Маринов на професионалния връх на МВР. Съображения срещу избора му така и не се чуха, а и тогава имаше видими поводи за размисъл.
С или без президентския указ, парламентът може да смени състава на кабинета - с рядка проява на нерешителност обаче мнозинството реши да не действа през главата на Румен Радев. Защо? Възможните обяснения не са твърде много.
Вариант 1: изборът на Младен Маринов съвсем не е бил толкова "ясен", колкото е изглеждал отначало, а разтягането на ластика между "Дондуков" 1 и 2 може да приключи с отстраняването му от всички заемани публични длъжности "по взаимно съгласие". Не е невъзможно.
Вариант 2: Уравнението в МВР е само една от нерешените задачи във все по-грубия конфликт за назначения. Това, което президентът, премиерът, Народното събрание и съдебната власт делят така ожесточено, е разпределението на няколко ключови позиции по цялата координатна система.
Сред тях са четирите вакантни поста в Конституционния съд, за които наддаването вече започна. Удивителните идеи за изпращането на Цецка Цачева в КС след последните провали в Правосъдното министерство имат всички предпоставки да доведат до епично повторение на сериала "Венета Марковска полага клетва без президент".
Тук са и две дузини посланически назначения, които по неофициална информация се бавят вече месец заради вътрешнополитически интриги и някои откровено абсурдни номинации (Ивайло Московски в Берлин?...).
В по-далечна перспектива, включете тук и откритата битка за нов главен прокурор на мястото на Сотир Цацаров, който си тръгва с тежко наследство в края на 2019 г. Още едно назначение, което няма да мине без подписа на Румен Радев.
Прецедент с бламирането на ВСС за главен прокурор има и той се случи още преди 20 години (с отказа на Петър Стоянов да одобри избора на Бойко Рашков). Самият Радев вече показа, че е готов да отлага безсрочно указите за "Тримата големи" в съдебната власт - справка, перипетиите на Георги Чолаков във ВАС.
Ситуацията днес доста напомня за вечно димящия конфликт между кабинета "Борисов 1" и президентството на Георги Първанов между 2009-2012 - и по отказа от изпращането на ченгета от ДС на дипломатическа служба, и по блокирането на висши ръководни постове в армията, и по охотата за индивидуална политическа кариера на президента извън партията-носител на кампанията му.
Разликата е в това, че мандатът на Първанов беше втори и последен. Подсичанията, колкото и груби да бяха, се случваха в началото на края му.
Мандатът на Радев е първи, вече коства една правителствена оставка на "Борисов 2" и ще приключи отвъд финала на "Борисов 3".
Разделението на властите е част от правилата на институционалната игра - такава, каквато рядко се виждаше в последните години, за добро или за лошо. На война като на война, дори само 100 метра да делят лагерите.
Не е зле обаче и двете страни да не забравят един скромен факт - семействата на 17-те загинали мъже и жени край Своге не чакат политическа разплата или отстрелване на ценни партийни "трофеи". Чакат справедливост, каквато явно скоро няма да получат.
