Вече няма човек, който да не знае, че хорото е новата зумба, латино, бели денс, пол денс и каквото там още е модно да се практикува. Всеки е наясно и с това, че новият тренд е хоро да се играе на възможно най-странни, но впечатляващи с мащаб, природна даденост или историческа значимост места. Задължително условие е и да има публика.

Започна се с десетина-петнайсетминутни подрипвания по бензиностанции, където отправили се нанякъде фолклорни групи спираха с автобусите си за кафе, тоалетна и кръгче Ганкиното за настроение. Няма лошо - вместо да пушат, вият хора, а и народът наоколо покачва родолюбив градус, докато си налива гориво.

След това хорото полека-лека тръгна и из центровете на българските градове, най-често като български "флаш моб", с който да се развее българската заедност и да се понаперчи народния дух.

Така един за друг се хванаха и братята българи в емиграция и опа, опа, иху - ето ти хоро и в Германия, и в сърцето на Европейския съюз Брюксел, че и покрай американските небостъргачи!

Масовата народна истерия по публичното българско танцуване в неравноделен ритъм обаче, както всяка истерия, няма граница. Затова и "охорените" световни места взеха да й отесняват и тя трябваше да се прицели някъде наистина високо, някъде на чисто, на недостижимо, близко до бога, на свещено. И, разбира се, най-напред на родно! Като например на Рила, там откъдето бог гледа през очите на седемте рилски езера.

На мястото, което всяка година събира бялото братство в свещена паневритмия. И където българите ходят с лична мисия, както се ходи до гроба на Дева Мария, до Мека, до земята на Инките, по пътя на Сантяго, на Еверест.

По тази логика се случи и масовото хоронагазване в защитеното рилско езеро тази събота. Разбра се, че разрешение имало, но за снимане на филм, а не за нарушаване на екологични забрани.

Целият масраф се организирал от фондация "Нашият дом е България", която очевидно наистина се чувства у дома си във всяко родно кътче, затова и вдъхновена от патриотични помисли оставя юнаци в носии да ударят едно тежко мъжко право хоро насред рилскиите езера. Ми то как да ги спреш?! - това са бели носии, кожени препаски, пояси, калпаци, па и по един трибагреник отпред и отзад като индулгенции!

А понеже публиката на тази височина е малко, щедро се разнесоха снимки из социалните мрежи, та мало и големо да се отрие малко о българщината и да се почувства патриотично така, всенародно, единно...

Няма да упражнявам хапливия си език и чувството си за хумор около тази поредна бутафорна пиеска от възрожденски тип. Достатъчно си се самонадсмяхме, достатъчно се изсрамувахме, достатъчно и се ядохме за това къде, кога и защо трябва да се хванем за поясите и да натрисаме майката земя с цървули.

Иска ми се да потърся причината да се случва това и въпреки цялата му нелепост да продължава да си търси нови и още по-екстремни начини и знакови места, за да се самодемонстрира.

Всъщност общият народен танц (защото всяка нация си има такъв, все пак) е най-лесният, бърз и безболезнен социален събирателен център. Танцът по принцип е приятно, достъпно и принципно безплатно удоволствие, което всеки може да има, независимо от социалния си статус.

Липсата на социална култура на тази общност обаче я лишава от елементарен усет за това докъде може да стигне практикуването на общото удоволствие и кога то започва да губи от реалната си стойност, защото е преекспонирано, натресено, насадено и изобщо пльоснато насред места и други общности, за които е без значение или смисълът му е нищожен.

Самите масови хора са си представления. Т.е. за тях се изисква определена организация, репетиции, въодушевление, трепет. Всичко това е точно като любовната игра преди секс - когато ти е хубаво от нея, не мислиш за нищо друго, омекваш доволен под сетивата си, наслаждаваш се на телесната единност и общо взето съществуваш в балон.

Всичко ти се струва незначително, концентриран си в осъществяване на върховия момент и всичко останало ти се струва обикновено дразнение. Като да ти звъни настоятелно телефонът, докато тъкмо хубаво си се разгорещил.

Така в това "предхорово" състояние или състояние на постоянна хорова готовност ти просто си безопасен, защото вече си едни две стъпки над земята и какво се случва върху нея дълбоко не те интересува. В нещо като социално бягство си, извън реалността си - политическата, икономическата, културната, особено пък международната.

Не на последно място е и фактът, че около масовите хора вече трайно си има и определена дегизировка. Стига да не се случват на плажа, където идеята е мощно да се разтресе гола българска плът, натъпкана в европейски бански костюми, хората си изискват носии.

А носията си е вид униформа. Тя е външна изява на единомисленици, но и тяхна рамка, отличителен знак, който надмогва индивидуалността и те дешифрира само в група, прави те "член на".

Така най-после в една страна, където двама души правят партия, трима са партия с хейтър, а четирима са четири партии в опозиция, можеш да придобиеш чувството за някаква единност. И да се почувстваш поне малко обединен от емоция, която е най-лесно да наречеш патриотизъм.

Хорото, такова каквото си го имаме напоследък, не е просто масова изява на зле разбирана българщина и опорочаване на патриотизма като ценност - то е отчаян национален зов за каквато и да е надежда в територията, наречена България.