Една от винаги работещите максими в българската политика е, че малките глупави решения са тези, които костват големи министерски и зам.-министерски постове.

На социалното министерство му тръгна на оставки - първо на министър Бисер Петков (след кратък размисъл неприета от премиера Борисов ) заради "невъзможността да се справи със събралото се напрежение" покрай протестите на родителите на деца с увреждания. Сега полетя главата на неговата заместничка в същия ресор Росица Димитрова.

Преди да се стигне дотам, самата Димитрова полетя до Ню Йорк на конференция за правата на хората с увреждания за малко над 16 хил. лв.

Билетът за бизнес класа до Ню Йорк на зам.-министъра струвал 8300 лв. срещу 2016 лв., платени за билета на държавния експерт от отдел "Интеграция на хората с увреждания" Надежда Харизанова. Останалите пари са за командировъчни, превоз в самия град и квартирни.

Сумата звучи голяма за една командировка, най-вече като имаме предвид, че като общество нямаме никаква информация за служебните пътувания на останалите членове на кабинета - особено онези, които вървят в комплект с финала на Шампионска лига или с Оскарите в Холивуд.

Истината обаче е, че не е въпрос на пари. Ако това беше най-голямото разхищение на средства в държавната администрация, водещо до оставки, България щеше да е държава за пример в целия свят.

Нито е работа на зам.-министърката да си поръчва самолетните билети, нито на експертката с нея. Разбийте тази сума по отделните й пера, включете факта, че говорим за престой в един от най-скъпите градове в света и патосът силно ще спадне. Да не говорим, че представянето по подобни конференции малко или много е част от служебните задължения на държавната администрация.

Ако погледнем чисто формално, нищо нередно не е било направено.

Само че в политиката никога нещата не са просто формалност и протокол. Особено ако става въпрос за социална тематика.

Проблемът идва от друго. Да вземем например обяснението на Росица Димитрова, че е представила "опита и напредъка при извеждането на децата с уврежданията от институциите и развитието на семейните институции".

Ако госпожа зам.-министърката беше казала, че е отишла да черпи опит, е едно. Но самата идея, че се хвалим с напредъка, при положение, че майките на децата с увреждания правят палатков лагер пред Народното събрание, е вече цинично.

Ясно е, че тия 16 хил. лв. няма как да покрият дори и прашинка от този проблем. По оценка на министър Петков за удовлетворяването на исканията на родителите са нужни милиони левове (300 млн. лв. според първата оценка на социалното министерство или 100 млн. според омбудсмана Мая Манолова). Ако имаше лесно решение, досега вече да е постигнато споразумение.

Проблемът е в това как изглежда цялото нещо - и за протестиращите родители, които са на крачка от това да се отчаят от държавата, и за всички граждани.

Да се хвалиш пред чужденците, че "България подчертава важността на осигуряването на ефективно участие на хората с увреждания във всички усилия за развитие", когато пред портите ти има бунт на протестиращи близки на хора с увреждания, е най-малкото проява на лош вкус.

Нещо повече - изглежда като неуважение, дори и да си нямал никакво намерение да бъде възприето така.

Закон в политиката е, че ако едно нещо може да бъде разбрано погрешно и да обиди някого, то неминуемо ще бъде разбрано погрешно, а засегнатите ще тропат на вратата ти с искания за обяснение и/или оставки.

П.С. А щом за два дни кабинетът разреши тъй важния, нетърпящ отлагане проблем за командировъчните на втория ешелон, дали най-после няма да му остане време се заеме с някои по-сериозни въпроси - например, как оцеляват хората с увреждания в България?