Външната политика, която Русия провежда, като цяло се одобрява от обществото в страната. Има обаче една тема, която ядосва руснаците.

Става дума за исторически забележимата черта на руската външна политика – липсата на злопаметност. По този въпрос в Русия обществените настроения се промениха. Преди повече от едно поколение, руското общество се гордееше с това, че Русия не помни злото, готова е „да разбере и прости“, да се притече на помощ на вчерашния си враг, винаги да е отворена за сътрудничество и с това колко много страни и народи на земята са й задължени за своето оцеляване, развитие и благополучие.

След подема на антируските настроения в света в постсъветското време тези промени се изразяват в горчиво-ироничния анекдот за „руските варвари, които нахлували в кишлаци и аули, оставяйки след себе си градове, библиотеки, университети и болници“.

Заради постсъветската русофобия идеите за безвъзмездна помощ и други щедри жестове в полза на други страни не намират широка поддръжка в руското общество. Точно обратното, информацията за изплащани от Русия държавни дългове до скъпоструващи хуманитарни проекти в чужбина предизвикват често глух ропот по адрес на властите, макар че днес тази дейност няма съветския размах, пък и зад нея обикновено стоят напълно прагматични причини, а не „широката руска душа“.

Руското общество много болезнено се отнася към всичките случаи на отстъпление от принципа на взаимноизгодното партньорство, който днес заявява Москва като главен принцип на своята външна политика. При това най-голяма чувствителност по този въпрос се проявява дори не по отношение на „гладуващите народи от Африка“, а за онези „братски народи“, с които Русия е исторически свързана с много тесни връзки. Става дума на първо място за страните от Източна Европа.

В очите на руското общество е много силен контрастът между онова, което Русия направи за тези народи и държавите им за столетия от историята, включително влизайки в ненужни за нея войни за защита на славяните и единоверците, и откровено недружелюбната им политика, която те провеждат при всеки удобен случай, особено през последните 30 години.

При това обществото се безпокои по повод на това, че тези страни могат да използват сантименталните чувства на Москва, като я уговорят за пореден път да се облажат въпреки интересите на Русия.

Тези дни се случи събитие, което много нагледно показа, че тези тревоги са безпочвени, а правителството на Русия помни различните външнополитически ексцесии – помни и действа, като се съобразява с тях.

На 30 май се състоя визитата на българския премиер Борисов в Русия; едва ли у него са останали приятни спомени от нея, тъй като от нейните резултати стана очевидно, че сантименталност и решения на нейната основа от днешния Кремъл едва ли могат да се очакват.

Ставаше дума за подновяване на мащабното двустранно сътрудничество между двете страни и на първо място – за подновяването на проекта за газопровод за България от Русия.

Безусловно българите няма кого да винят, освен самите себе си: преди няколко години те поради демонстрация на евросолидарност със собствените си ръце сринаха строежа на „Южен поток“, при това когато беше готов за реализация. Равносметката е известна – България остана до счупеното корито, а руските газопроводи тръгнаха за Турция и Германия.

Днес правителството на балканската страна открито се разкайва за тогавашните решения и се опитва да реанимира идеята за газопровода. Любопитно е обаче, че демонстративното посипване на главата с пепел явно не направи впечатление на руската страна.

Според равносметката от визитата на Борисов в Москва стана известно, че Русия не възразява против удължаването на „Турски поток“ до България. Но позицията на Кремъл днес е обусловена от същите условия, изказани лично от руския президент както пряко, така и във вид на прозрачни намеци, че за въплъщаването на проекта София трябва да приложи сериозни усилия.

За начало Путин нееднократно напомни на българския премиер и към Европа, че за да се реализира тази идея е нужно съгласието и активното сътрудничество на Турция, т.е. София трябва да се договаря не само с Москва и Брюксел, но и с Анкара.

След това руският президент спомена 800-те милиона евро, загубени от „Газпром“ заради срива на „Южен поток“ от България. А доколкото изказаната от Путин фраза „Записахме, че имат загуба, какво да се прави…“ прозрачно обяснява, че Москва нищо не е забравила и действа на базата на миналия опит, а България трябва да помисли как да компенсира понесената от руския газов гигант загуба. Току-виж и проектът по-бързо ще се отмести от мъртвата точка.

Безусловно най-яркият момент от преговорите беше обмяната на реплики между двамата лидери, когато на традиционната – в духа „на братските народи“, риторика българският премиер получи пряк отговор от Путин. Борисов благодари на Русия за това, че не се сърди, а след това добави: „По-големят винаги умее да прощава…“ На което руският президент отговори, че „винаги го смущават разсъжденията кой е по-големият, кой е по-малкият, защото винаги се налага по-големият да плаща…“.

Никога преди това руското правителство не се изказвало толкова открито, като разглежда апелацията към прословутите „братски“ отношения като опит за манипулиране на Русия, със стремеж да се живее на неин гръб.

След прозрачните намеци от страната на Москва последваха посочените условия към българското удължаване на „Турски поток“. Главното е изискването на гаранции за потенциалния енергопроект – от София или от Брюксел.

Руският президент достатъчно ядовито коментира лицемерието на европейските структури, които заявяват, че са нужни равни пазарни условия за всичките доставчици на енергоресурси и при това предоставят допълнителни предимства в условията на неотдавна задействания от Азербайджан „Южен газов коридор“, който е изваден от прословутия Трети енергопакет.

В резултат от визитата на Борисов в Москва се появиха много материали в СМИ със заглавията като „Турски поток“ ще мине през България“, но прессекретарят на руския президент направо заяви, че договорености по доставката на газ няма и не може да има, поради липсата на „определени гаранции от страната на Еврокомисията и от самата България“, като се има предвид миналия опит. Това не означава, че „Турски поток“ в крайна сметка няма да бъде удължен до, България. Това просто означава, че този път на българските власти, ако действително искат това, ще им се наложи много силно да се постараят, и то сами.