Плевнелиев не спира да броди из телевизиите – затова го наричам „бродяга". В общата ни памет, това, всъщност, е симпатичен образ – особено ако имаме предвид героят на Радж Капур от знаменития филм „Бродяга". Измежду другите значения на думата „бродяга" най-подходящи за Плевнелиев са „несретник", също и „скитник" – като си има предвид, как се лута Пл. между различните си животи. Не са подходящи „голтак" или „босяк" защото нашият човек е предостатъчно заможен - макар че досега богатството му се обяснява с романтичния факт, че е спал по немските „паркинзи" в началото на 90-те години.
От там изглежда е прихванал нахалството си, което демонстрираше цели пет години. И когато Опекунът му го натири заради абсолютната му неизбираемост за втори мандат - социологическите данни показваха, че Плевнелиев си отива с невиждан дотогава спад на доверие - той започна непрекъснато да се появява по телевизиите. Те пък сякаш са в някаква завера - няма друго логично обяснение, защо го канят толкова често. Всъщност, има едно: може би искат да придадат някаква комична ведрост на публицистичната си продукция.
Дори е странно, че в Би Ти Ви Комеди още не са се сетили да му отворят специална рубрика – всекидневна, дори два пъти на ден, ще има грамаден успех, ще бъде по-смешна от всичко друго. Трябва да е монологична, най-много Деси да има някаква поддържаща роля – „да го пръсне с вода студена и в уста да го целуне бърже". Плевнелиев си беше политически несретник - и несретник си остана. Той никога не е бил взиман на сериозно. Най-големият комплимент, който изтърва Опекунът му за него, беше: „Той е приятно, ненатоварващо момче". Иначе казано: Иди се гръмни! Една млада журналистка пък написа, че след мандата си Плевнелиев бил видимо помъдрял. Иди се гръмни два пъти. „Веднъж несретник, винаги несретник" е най-подходящата фраза за него. Макар че, той продължава да се натиска за друга: „Веднъж президент, винаги президент".
Някои медии се паникьосват от подобни хора - внезапно поникнали, неловко им е от тях, и предпочитат да се превърнат в техни милосърдни сестри. Ако Пл. имаше нещастието да се пръкне в САЩ, тамошните медии щяха да го превърнат в парцал, издевателствата, на които подлагат Тръмп щяха да изглеждат като гальовни шегички. Бродейки по телевизионните студия, Бродягата непрекъснато ни убеждава, че завинаги е попил от манталитета на „паркинзите", макар и германски. Той е лишен от всякаква деликатност, не притежава дори грам от тази добродетел.
По най-грозния начин навира в очите на публиката своята нетактичност, прекалена дори за нашите диви политически нрави. Например, не спира да говори срещу Радев – макар да е ясно дори за идиотите, че това го окарикатурява още повече, прави го нетърпимо смешен. Непрекъснато се жалва от Радев - както някакъв рогоносец одумва предимствата на любовника на жена си. Зад симпатично смешноватата му физиономия клокочи непоносима ревност. Така говореше и за Първанов - сега пък иска всички да го намразят заради Радев. Няма друг такъв случай - при цялата си несъвместимост, досегашните ни президенти успяваха да запазят прилични отношения помежду си. Желев, например, беше изигран с едни предварителни избори в СДС, но дума не каза срещу избора на Стоянов. Той пък, при цялата си бъбривост, също, общо взето, спазваше коректния тон.
Само Бродяга не спира да злослови - като някоя провинциална сваха. Всъщност, той и до края си остана една провинциална гадачка, както би казал за него Симеон Брокера. Една пастирка, каквато твърди, че е бил в предишния си живот, която обаче не е в състояние кротко да пасе бълнуванията си. Осъзнал внезапно, че е един политически несретник, той потърси утешения в злословията. В това отношение е истински авантюрист – другото значение на Бродяга, авантюрата с несмислените злословия очевидно му се услажда. Фиксацията на Бродяга върху Радев е повече от комична. И за най-повърхностният наблюдател е очевидно, че те няма какво да делят.
Единият се занимавал с астрологически прогнози - хвърлял боб, както се изразява народът - другият завършва престижен американски военен колеж. Единият спи по „паркинзите" - другият получава оценка, че е готов за стратегически роли, пак от американците. Единият води гастарбайтери-помаци в Германия, и здраво печели от тях – здраво, но не особено толерантно, както се твърди и досега; другият става генерал, сетне командва военно-въздушните сили, наистина порядъчно разсипани от подобните на Бродяга политически случайници, „десни" псевдонякакви си, псевдари-хубостници, въобщенци.
Трябва да си слабоумен, за да си губиш времето и да сравняваш двамата. Бродяга обаче печели най-големият джакпот в българската история - правят го президент. Сетне обаче Опекунът му го захвърля - а на сцената се появява Другият; той става президент заради себе си и шамаросва оглушително Политическата Секта. Тогава Бродяга започва да се тътри от студио в студио, за да мрънка по адрес на Радев – и да развеселява публиката. А пък сериозните наблюдатели се питат: Не разбра ли този човек, че е окончателно свършен, ако изобщо се е състоял някога - извън каприза на Опекуна си.
Не разбира ли, че трябва да запази едно приличие в мълчание; че трябва да укроти чудовищната си лакомия за внимание; поне жената до него не му ли подсказва, как да се държи – нали е в ролята на личната му самодива, да го пръсне с вода студена и т.н. Сега разбираме, защо бившата му съпруга се самоотстрани от него в началото на мандата му - знаела е, че Бродяга ще извади на показ всичко от интимния им живот. Един поглед към заглавията на публикации, които са му посветени /например, в сайта „Епицентър"/, е напълно достатъчен, за да ни убеди, че Бродяга продължава и до днес да пребивава в еуфоричен режим. Ето: „Плевнелиев за президента Радев:
Той играе ден за ден, ще остане в историята като популист"; Плевнелиев и Деси вдигат сватба за един милион в Гърция"; „Плевнелиев: Планираме да живеем заедно, обичаме се"; „Плевнелиев: Гонят се руски разузнавачи, а не дипломати, България трябва да направи същото"; „Плевнелиев защити в съда Ненчев за проваления ремонт на МиГ-овете"; „Плевнелиев отново с остри нападки срещу Радев – действал подмолно в синхрон с антиевропейската БСП"; „Плевнелиев с нова атака срещу Радев и с бясна защита на Истанбулската конвенция"; „Плевнелиев срещу Радев и Светия синод за Истанбулската конвенция: Приравняваме се с Йемен"; „Според Плевнелиев, по времето на соца българската държавност била харизана на казахските степи"; „Плевнелиев предложил брак на Деси навръх Свети Валентин"; „Плевнелиев и Деси се прегръщат на летището в Лондон"; „Плевнелиев, сияещ от щастие:
Прогнозата за времето в моя личен живот е слънчева"; „Плевнелиев обмисля да се върне в политиката, щял да оглавява дясното"; „Плевнелиев: Демокрацията би се обогатила от коалиция между ГЕРБ и БСП" – това е същата БСП, която е антиевропейска; „Плевнелиев нападна остро Радев заради летците"; „Плевнелиев: Отидох в Германия със скъсани дънки и счупена лада"; „Плевнелиев си приписа заслуги за договора с Македония: Аз бях катализатор, Борисов завърши делото" – но Първанов пък уточнява: „Той за пет години не отиде в Скопие"; „Плевнелиев лобира: Ф 35 може да води бой с 8 други самолета.
Защо ви е кобрата на Пугачов"; „Плевнелиев настоява да не се огласява стенограмата за КТБ"; „Плевнелиев, Митов и Ненчев одобрили присъствието на повече НАТО в Черно море"... Пл., който си тръгна с най-ниския рейтинг от българските президенти, не спира да мели, докато шият булчинската рокля на Деси – за всеки и за всичко. Дано не чуем подробности и от първата нощ на младоженците.
Сладострастието, с което излага подробности за голямата си любов, разкрива комплексите на един задръстен мъж – готов да стигне до дъното на интимното, все едно, че е някоя фолк-дивачка. След като години наред бе унижаван от отсъствието на съпругата си, отскоро иска да си присвои и ролята на мъжкар, да надхвърли представата за един дребняк, който се е изживявал като държавен глава – затова се натиска демонстративно по кьошетата на лондонското летище. Да очакваме ли в скоро време корекция на сомнамбулните му твърдения - че не е бил ирландска пастирка, а ирландски пръч? В същото време, той се изживява и като върховен арбитър, като всезнаещ капацитет без дъно, нищо не може да го разубеди, че, всъщност, е един малък нашенски политикан, изстрелян от нищото към президентската канцелария – някак да я запълни нашето ненатоварващо момче. Много здраве да имаш,
Опекуне, само чакай да видиш, как ще те нагласи един ден! Той товари всяка история, всеки факт, всичко, което попадне пред очите му с неуместни коментари, напъва се да дирижира политиката, сякаш подрежда гръцката си сватба. Пустословник, обаче агресивен, изначално враждебен към фактите – срамота е да си спомняме отново изхвърлянията му, бъркочите му – съвсем подходящи за казахската степ, която лично той обитава, а не българската държавност. След него политиката ни трябва непременно да отиде на уроци по въздържание и умереност.
Цитираната фраза за Радев – „Той играе ден за ден, ще остане в историята като популист" – трябва да изглежда като изречена от някакъв политически гигант, който провижда и подрежда идващите векове. А тя, всъщност, е една банална словесна пръ.ня, нищо повече. Бродяга се има за голям играч, едва ли не за Портиерът на Историята, той разпорежда, кой в коя графа на Историята ще се намърда. За него поне е сигурно, че ще бъде в графата „Случайници", блазе му, ще има хубава компания от никаквици.
Бродяга се изживява като първостепенен европейски лидер - а си е просто една кръпка към протритата ни политика, един нашенски Шепилов, който се е присъединил по някое време към „правилната" линия. Нелеп знаменосец на евроатлантизма, тапетен лъже-герой, с биография на мушица. Съчинява си „предишен" живот, за да изглежда по-внушително, но и това го прави пресметливо: уж бил пастирка, а не нещо друго. Идеята е, че щом е бил пастирка, защо пък да не се превърне в Пастирът на България, особено ако Опекунът му се размекне един ден и го засили с мощен ритник.
Той спокойно казва, че Радев стои „разкрачен между Русия и ЕС" – понеже иска самият него да го виждаме циментиран в западните ценности, едва ли не взидан в Статуята на свободата.
А в действителност е повече от разкрачен между неприлично мизерното си минало – и състоянието на безтегловност, в което беше пет години, сякаш бе непрестанно изхвърлян от някакъв повреден катапулт - неясно защо и неясно къде. Докато одумва Радев, споменава абсурдни неща, без да се притеснява, че могат да го заподозрат във временна загуба на разсъдък – твърди, например, че не един и двама президенти от ЕС му звънели, за да му кажат, че Радев се опитвал да разделя ЕС.
Нещо, което Бродяга Обединителят няма да позволи. Като нищо. Най-отблъскващото в авантюрата на Пл. е кражбата на самоличност, на минало – невзрачен изобщо, той не се колебае да се идеализира по всевъзможни начини: като поборник срещу „онзи" режим, като разобличител на узурпатора Живков, като човек, който с късна дата срутва соца, като лидер на „десния" фарс и прочее глупотевини.
И, в същото време, прави невъобразими грешки, които издават рядко срещана кухост: например, може да подреди чешкия президент като президент на Полша, да пожелае скромност на Папата – край нямат фойерверките на безцеремонността му. В случая, изобщо не ме интересува Радев.
Не знам обаче, в Конституцията да е записано, че бивш президент, освен другите екстри, трябва да има и привилегията да ни го натрапват непрекъснато; телевизионни водещи – по съвместителство сякаш и търговски пътници, да ни го пробутват с ентусиазма, с който се предлага некачествена стока. В крайна сметка, засега Плевнелиев е амнистиран по един безподобен и дори безсрамен начин за всичките неудобства, които причини на публиката. Както се полага на едно приятно, ненатоварващо момче.
