Днешният Запад много прилича на късния Съветски съюз. През 80-те години на миналия век на умните хора в СССР им беше ясно, че командно-административният социализъм се е провалил, че са необходими кардинални реформи, за да продължи да съществува съветската държава.

По същия начин и днес на умните хора в Европа и Америка им е ясно, че фундаментите, върху които няколко десетилетия се крепеше Западът, са страшно разклатени.

Либерална демокрация, традиционни партии, парламентарно представителство – смисълът на всичко това е подложен на огромни съмнения. Все повече хора са недоволни от статуквото и търсят алтернативи. Именно това недоволство стои в основата на успеха на антисистемните политически сили, без значение как ги наричаме – популистки, националистически, крайнодесни или крайнолеви.

Те предлагат нещо различно и затова хората ги подкрепят, а не защото някакви митични руски хакери промивали мозъците на европейци и американци, както твърди евтината пропаганда. Между другото, във времената на соц-а за всички неблагополучия на системата бяха обвинявани „злите капиталисти“ и „международния империалистически заговор“.

Днешните защитници на статуквото за всички свои беди обвиняват „дългата ръка на Москва“.

Както първото, така и второто обвинение издава, първо, изключително дълбока мисъл и, второ, нежелание да признаеш собствените си грешки. И, разбира се, има страх.

Страхът на елита, че хегемонията, с която е свикнал, вече изчезва. Еднополюсният свят умира. Американското господство остава в миналото. Вече има други държави, които претендират, напълно основателно, да играят също толкова важна роля в световната политика.

И понеже Русия и Китай отправят най-силните предизвикателства към статуквото, реакцията на довчерашния хегемон към тях се отличава с най-голяма нетърпимост. Вашингтон активира търговски санкции срещу Китай, които могат да достигнат 60 милиарда долара. За отношението на американския управляващ елит към Русия май всичко е казано. Скандалът „Скрипал“ е просто поредното действие в антируската истерия, чиито основни двигатели се намират зад океана. Впечатлението, че в този случай водеща е ролята на Великобритания е измамно. Когато става дума да се удари Русия, водещата роля винаги е на „по-големия брат“.

Да, повечето реплики са дадени на по-малкия, но той е просто един актьор, в случая дори не особено талантлив, който трябва да прикрива намеренията на батко си. Как да си обясним факта, че именно страна като Великобритания, която е в процес на напускане на Евросъюза, сега изведнъж получава такава стабилна подкрепа от държави, към които доскоро се отнасяше подчертано снизходително? При това, забележете, получава подкрепа при положение, че досега не е представила никакви доказателства за обвиненията си. Отвсякъде е видно, че Лондон няма как да осигури прословутата солидарност. Някой друг, много по-силен, работи за нейното осигуряване и кара повечето европейски правителства да козируват и да маршируват безмълвно в строя.

В този случай е задължително да бъде поздравено българското правителство, защото отказа да се държи като евроатлантически мушморок.

Много рядко, и в по-близкото и в по-далечното ни минало, българските управляващи са дръзвали да се противопоставят на началниците. Обикновено са сред първите, които бързат да изпълнят нарежданията. Решението на българското правителство да не се присъединява към фалша на русофобския хор е логично и правилно. Първо, не можеш да обвиняваш някого без доказателства и, второ, като толкова настояват да проявим солидарност, я да ни припомнят кога точно именно те са проявявали солидарност с нас, че нещо не се сещам.

Пък и да бъдеш солидарен с едноклетъчни истерици не е особен повод за гордост. Така че настоящата българска позиция по скандала „Скрипал“ е възможно най-правилната. Дано да имаме смелостта да я удържим.