Колкото по-ненормална изглежда българската пазарна икономика, толкова повече хора започват да си мечтаят за национализация. Примери има много, казусът "ЧЕЗ" е само последният в редицата.

Седмица след като България заживя със сагата "Гинка Върбакова купува ЧЕЗ", изследване на "Галъп интернешънъл" показа, че 75% от хората подкрепят идеята държавата да изкупи обратно най-голямото електроразпределително предприятие. Докато тези данни пътуваха към медиите, премиерът Бойко Борисов покани при себе си г-жа Върбакова, обявена за купувач на активите на ЧЕЗ в България, и поиска правителството също да се включи в сделката. Върбакова се съгласи, а час по-късно лидерката на БСП Корнелия Нинова обяви, че партията ѝ започва национална подписка за спиране на сделката. Три дни по-рано бе призовала правителството да събере 320 милиона евро (коментираната цена на сделката) и да изкупи енергото вместо фирмата на г-жа Върбакова. Други политици се надпреварват с идеи за извънредно законодателство, което да пасне на моментните им желания.

Картината е особена - в държава, която официално е призната за функционираща пазарна икономика, най-големите политически сили говорят за национализация, а преобладаваща част от обществото симпатизира на идеите им. Нещата напълно логично стигнаха дотук. Политическата намеса, очевидно неработещите регулатори, склонността към извънредно законодателство и толерирането на всякакви непрозрачни и анонимни схеми направиха образа на частната икономика твърде непривлекателен. Богатство и мошеничество станаха синоними - както успех и политическа протекция, бизнес и далавера, печалба и кражба. След като в очите на хората пазарната икономика изглежда така, логично беше да поискат от другото. А това добре познато друго е държавна икономика по комунистически образец.

Леви и десни "в един и същи строй"

Различното този път е, че подкрепа за национализацията идва не само от представителите на левия политически спектър. БСП е сравнително последователна в тази посока, поне на думи. Иначе точно социалистическото правителство започна първата голяма програма за раздържавяване под името „масова приватизация", а на партийната лидерка често се припомня, че самата тя е приватизирала „Техноимпекс".

На думи обаче социалистите винаги са подкрепяли силното държавно участие в икономиката. През годините „Атака" отиваше дори още по-далеч - Волен Сидеров призоваваше за национализация и запазване на държавния монопол в енергетиката, златодобива, военната промишленост, а на моменти споменаваше дори мобилните оператори. Другият коалиционен партньор на ГЕРБ - ВМРО - също залита наляво: лидерът на партията Красимир Каракачанов обяснява в прав текст как държавата може да променя закони в движение, за да се намесва в конкретни сделки.

Най-объркващите сигнали идват от голямата управляваща партия - ГЕРБ, която носи етикета „дясноцентристка" и е горд член на Европейската народна партия. Реакцията на Бойко Борисов по сделката за ЧЕЗ започна от почти либертариански позиции - частни фирми са, не можем да се месим. Отхвърли предложението на БСП за одържавяване и обясни защо:

„Преди години имаше режим на тока... Това ще се случи отново, ако одържавим електроразпределителните дружества". Три дни по-късно премиерът заложи на институциите - „ако трябва да се проверяват пари, произход". Сделката бе оценена като крайно неприемлива, а Борисов обясни възмутено как в схемата вижда „руско-грузински офшорки, руски банки, български, и то от тези, които са имали проблеми". Още два дни по-късно споменатите офшорки вече престанаха да са проблем и държавата реши да влезе в сделката, придобивайки 34%. Шеговитият коментар може да звучи така: по този начин рискът от режим на тока е три пъти по-малък, отколкото при изцяло държавно енерго. По-сериозният коментар е, че в тази история нищо не е наред.

Как можеше да бъде

В една функционираща пазарна икономика, която разчита на върховенството на правото и е регулирана от ясни правила и безпристрастни институции, нещата можеха да изглеждат различно. Сделката е подготвяна почти година, а българската държава е имала достатъчно информация - поне разузнаването, въпреки че щеше да бъде по-добре енергийният регулатор също да се интересува. Изводът, че законът към момента не дава достатъчно правомощия на регулатора да се намеси при съмнения в купувача и произхода на парите му, можеше да бъде направен много по-рано. Много по-рано можеха да се случат и евентуални необходими промени в законодателството. Ако сделката е за спиране, управляващите са имали достатъчно време да обсъдят как да стане това. Сега държавата се държи хаотично и реагира панически: Ами какво да направим!?

Сигналът навън е очевиден и бе посочен многократно в последните дни: никоя голяма фирма не иска да си има взимане-даване с тази среда. Сигналът навътре е не по-малко тревожен: българите видяха нагледно, че не могат да разчитат на предвидимост и че в края на краищата винаги трябва да стигнат до кабинета на премиера. Преди това видяха как държавни институции бяха използвани в една бизнес война - случая „Дунарит".

Още по-преди видяха как институциите си затварят очите пред нарушенията на една банка, след това помагат за събарянето ѝ, а накрая съдействат за разграбването на плячката. Темата за върховенството на закона и реформа на правосъдието напълно изпадна от дневния ред. И е напълно логично много хора да се запитат: Това ли ви е пазарната икономика? И понеже не са виждали другата - с работещи закони и институции, много лесно стигат до извода: А, не, мерси. Райско време за популизма.

Политиците добре знаят, че колкото по-голямо е държавното участие в енергетиката, толкова повече поръчки могат да бъдат отклонявани към „наши" фирми. И толкова повече работни места ще има за партийната номенклатура. А в парламента засега няма нито един, който да се изправи и да попита: Не ни ли стигат „Топлофикация" и БДЖ?

П.П. Думата „комунисти" в заглавието не е употребена само за представители на БСП.