Има нещо, което пропуснахме покрай целия джендър-джангър, обсебил българското пространство през последните дни и седмици. Затова да си поговорим за него: за насилието, с което лягаме и ставаме.

И за словесната агресия.

Сигурно са ви досадили сексуалните фантазии на разни чичковци и лелки, които си представят, че социалната роля на пола е нещо като еротичните сюжети в порно-клиповете - хайде сега ти да си мъж, а аз жена с изкуствен член. Предлагам да поговорим за насилието, което пропуснахме заради целия този джендър-джангър.

Пускам телевизора. Разправят ми за някакви изроди, които биели деца с увреждания, та даже се снимали. Жена в Троян намушкана двайсет и няколко пъти; друга почина, след като се самозапали заради скандал с мъжа си. В София разстреляха посред бял ден бизнесмен, размишлявахме дълго и около касапницата в Нови Искър. Няма спасение и в международните новини: семейство в Калифорния държало тринайсетте си деца оковани с вериги, миротворци от корпуса на ООН изнасилвали деца. Форматираме диска, рестартираме и пак: пребит лекар, бебе, изхвърлено на боклука...

Поток от страдания

Парадоксът е в това, че всъщност престъпността намалява - днес в Европа има поне 50 пъти по-малко убийства, отколкото през 14 век. В България пикът на държавния разпад от 1994 е белязан от мрачния рекорд с почти 500 отнети животи; през 2016 те са вече само 155. Развитието на цивилизацията умиротворява нравите. Публични изтезания като разпъване на кръст или набиване на кол са немислими; днешният патер фамилиас няма право да убива децата си като римския, а засегнатият на чест мъжкар не може просто така да обяви дуел на опонента си.

Казармата от времето на соца беше пълна с бой и извращения. По-приятен е споменът ми за началното училище, където другарката ни наказваше, като ни налагаше с дървената показалка по ръцете. За големи провинения се стоеше на колене в ъгъла върху черупки от орехи. Днес не само учителката, но и родителят би си изпатил, ако се разчуе, че прилага подобна педагогика.

Откъде тогава идва това усещане за нетърпимо насилие? Основна заслуга има медийната сцена, чрез която съпреживяваме унижението и мъките на далечни човешки същества. Скоро дори невролозите доказаха, че емпатията е биологически обусловена - невроните ни реагират по еднакъв начин на това, което се случва на нас самите, и на онова, което преживява другият човек. И понеже въпросните други хора са вече към 7,6 милиарда, ние сме бомбардирани с невиждан поток от страдания - наместо да живеем с убийството в наше село, се вживяваме в ужасите на цялата планета. Впрочем, затова и машинката на много хора прегаря. Затова и си изработват социопатска защита срещу съчувствието - тия са черни, ония са си го заслужили, а аз в крайна сметка съм най-голямата жертва от всички.

Но работата не е просто в оптическата илюзия, при която мислим, че става все по-зле, тъй като виждаме все повече. Съвременният човек просто е по-нетърпим към насилието - не само защото има по-изострено чувство за собствените права, но и защото по-силно съчувства на другите страдащи същества. Кой от дядовците ни си е представял, че днес могат да те арестуват, задето си пребил собственото си куче?

Нетърпимо е станало да гледаме как насилват по-слаби от нас. Но не защото си представяме, че това може да сполети и нас. Нетърпимата мисъл е, че можем да сме на мястото на насилника. Дали е от монотеистките религии, дали от Просвещението, дали сме поумнели след идеологическите трагедии на 20 век - не знам, но никога досега в историята не е имало такава непримиримост към насилието. Знаем, че то намалява и едновременно с това става все по-неприемливо. Прогресът на човечеството сякаш прави настоящето нереално: ако вярваме, че днешното зло няма да го има утре, то става още по-трудно за понасяне. Все по-трудно ще ни е да приемем, че хармонията на нашия свят е построена върху „сълзите на едно невинно дете", особено ако го показват по медиите.

Култът към традицията. И моделите за подражание.

В насилието, разбира се, има индивидуална патология, която обаче често се отключва и под влиянието на културни фактори. Вземете темата за традицията, която в България въздигат в култ и училището, и културната политика. Ако някой принуждава дъщеря си да слага забрадка, това също е традиция, нали? Във Франция всяка година има процеси срещу анимистки, които правят клитеротомия на момичета и така непоправимо увреждат сексуалността им; в Германия периодично чуваме за убийства на честта, при които баща или брат наказват непокорната девойка, решила да се омъжи по собствена воля. В България пък и до днес в провинцията е прието жената да стои диван чапраз и да принася на мъжете - ако се забави със салатката, може и да си изяде шамара (както разбрахме, 25% от населението не смята този изконен жест за насилие). Дали пък да не преосмислим малко култа към традицията, да потърсим нещо хубаво и в модерните неща?

Моделите за подражание, които предлагаме на младите хора, също заслужават размисъл. Светът ни днес е населен с безжалостни отмъстители, с полицаи, които действат извън закона, с цинични дами, които инструментализират чара си, за да постигнат своето, с егоисти, със самотници. Пребройте само колко серийни убийства на вечер гледаме в сериалите, колко психопати, колко невиждани мъчения. Не можем да повлияем на глобалната популярна култура, можем обаче да противодействаме с алтернативни образци. Балканската версия на красавицата и звяра са силиконовата чалга-девойка и дебеловратият бизнесмен с голямата кола. Ако девойката бъде приучавана да бъде безмозъчна кукла, която си търси купувач, нали знаем, че ще ѝ се случват и не дотам приятни неща, когато не слуша? Младежът пък научава от малък, че чувства, разбиране, кавалерство - всичко това са недостойни неща. Истинският мъж бие или плаща. Не призовавам към цензура, разбира се. Всеки има право на свой вкус, но ако обществото направи усилие, би могло да даде и друга версия за идентификация.

Лош знак

Най-лошото днес обаче е растящата езикова агресия - казвам най, защото ни просмуква, без да се усетим. Бруталност, простотия, самохвалство - това вече е станало културна норма. Тръмп нарича африканските страни „лайняни дупки", алтернативно-десните му последователи в България обявяват опонентите си за хлебарки, а в социалните мрежи основният артистичен талант е да намериш начин да обидиш някого, заобикаляйки автоматичната цензура на машината. И всички се борят срещу пустата политическа коректност, която така и не дочакахме в България.

Между словесната агресия и пристъпването към действия разстоянието не е голямо - обиждам някого, за да го заболи, удрям го, за да го обидя. Затова внезапното отприщване на словесна агресия през последните няколко години е много лош знак. Защото колкото и да се самоубеждаваме в прогреса на човечеството, в историята той нерядко е правил и обратен завой.