Обиди и абсурдни твърдения, крясъци и демонстрация на човекомразие. Така изглежда публичният дебат около Истанбулската конвенция. А особено внимание в тази история заслужава поведението

на Българската православна църква.

Ако преди старта на европредседателството имаше очаквания, че българските политици ще се опитат да покажат България като нормална европейска държава, то почти веднага след официалното му откриване стана ясно, че подобни надежди са напълно безпочвени.

Да, с оглед на профила на управляващите беше съвсем очаквано националистите да се обявят против Истанбулската конвенция. Неочаквано беше обаче представители на ГЕРБ (нека не забравяме името на партията: Граждани за европейско развитие на България) да скочат срещу текстовете ѝ.

Също толкова изумителна е реакцията на БСП против документа - нищо, че бившият лидер на социалистите Сергей Станишев оглавява ПЕС, чиято кауза е именно Конвенцията. В хора на отрицателите се включи и СДС - марката на прехода и на демокрацията, която обаче в момента май има друго предназначение: от време на време да легитимира ГЕРБ като дясна партия.

Пропагандата

След като пропагандната машина заработи на пълни обороти, се наложи да получим разяснения отвън какво точно означават текстовете на Конвенцията. Очевидно не сме с достатъчно хладен разум, за да ги разберем.

И докато политици и общество се впуснаха в дебати какво е джендър (през 21 век, в една европейска държава), мъж преби до смърт съпругата си в Хасково. Според различните статистики, всяка трета жена в Европейския съюз е ставала жертва на някаква форма на насилие. Според Българския фонд за жените, в България съотношението е същото.

Подобни смущаващи констатации не само не промениха тона на дебата за и против Истанбулската конвенция. Те просто остават извън него. Противниците на документа смятат за необходимо да се бунтуват срещу "третия пол", макар че той изобщо не намира място в него. За сметка на това убитата жена в Хасково остава в периферията.

Особено внимание в тази история заслужава поведението на Българската православна църква. Нека още в самото начало да уточним: дали църквата приема или не Истанбулската конвенция, не е интересна тема, тъй като това е право на самата църква. Тя е независима и затова не могат да ѝ бъдат налагани становища и позиции. Дали клирът ще си затвори очите пред пребити до смърт жени в името на това да брани "християнското семейство" от третия пол (нищо, че всъщност никой не иска да го наложи), в крайна сметка си е работа на самия клир. И издава неговите ценности и отношението му към собствените му миряни. Когато обаче църквата реши да се меси в една държава със светско управление - това определено е проблем.

Първо отец Дионисий нарече част от гражданите на България "либерална сган" и препоръча отлъчване от църквата на онези депутати и министри, които подкрепят конвенцията срещу насилието над жени. Малко след това Светият синод обяви, че всеки ден в храмовете на България ще има молитви против документа, а представителите на църквата демонстрираха абсолютно неприемливо поведение по време на дискусия по темата, организирана от Народното събрание.

Поведението не е неприемливо заради мнението на клира.

А заради начина, по който то се демонстрира. Представителите на БПЦ пристигнаха в Софийския университет, носейки хоругва с лика на Васил Левски. Заеха първите редове в аулата, но вместо да участват в дебата (а събитието бе обявено именно като дебат), те просто издекламираха позицията си, зачеркваща всяко друго мнение. И напуснаха.

Когато църквата се държи като политически субект

В една светска държава подобно поведение е недопустимо. Защото представлява пряка намеса в политическия живот на страната. И ако всяка религиозна деноминация има правото да изказва мнение, то заплахите към политически лица от страна на църквата (каквито и да са тези лица) са наистина скандално поведение.

Скандален е и начинът, по който църквата се опитва да бъде страна в политическия процес. Закичването с образа на Левски е точно това - манипулативен политически аргумент на духовни лица в един светски спор.

Но да оставим настрана спора за Истанбулската конвенция, който в общи линии е точно толкова нелеп, колкото и разговорът дали драконите, обитаващи българските планини, са червени или лилави. Просто защото дракони няма.

Темата далеч не е първата, която показва как църквата може да бъде употребявана за политически цели (да не забравяме, че тя бе призована да се намеси в спора). Съвсем пресен пример имаме от края на септември миналата година, когато патриарх Неофит се срещна с руския главен прокурор Юрий Чайка в София. Среща, която се превърна в политически символ. И в практическо обяснение за каналите на влияние в България.

Политиците трябва да са наясно, че когато призовават БПЦ да заеме позиция, те сами подкопават светската си власт. Трябва да знаят и това: когато не се бунтуват срещу факта, че църквата нарича част от гражданите „сган", не бива да се учудват, ако един ден някой Божи служител с лика на Левски в ръце обяви и тях за сган и ги анатемоса. А подтикът за това може да дойде от Юрий Чайка например.

И не на последно място: много от гражданите на държавата България са миряни на същата тази църква. И е редно да знаят, че тя ги вижда като сган.

Как ли обича хората един духовник, който ги смята за сган? И духовник ли е това или по-скоро националистически лидер?