Американското посолство подкара продължението на телевизионната си кампания за „Силата на българския дух“ – то се казва „Силата е в теб!“

Първата кампания бе озаглавена „Те ще променят България“.

На една велика страна й отива да продуцира подобни мотивационни игри, още повече, че и митът за „американската мечта“ не е съвсем заличен – поне тук, в балканската ни провинция.

 

Обаче в самия подход на кампанията към публиката има нещо наивно, да не кажа съмнително.

Или авторите й не познават българския манталитет – или са консултирани от хора, които толкова са се заплеснали по някои миражни чужди стандарти, че са загубили всякаква представа за българската бъркотия.

Може би главно заради това, кампанията парадоксално излъчва дъх на акция от времената на соц-пропагандата, която притворно примираше по мечтите, без изобщо да има предвид реалностите.

 

Казват ни, че Еди кой си ще промени България – и веднага непредубеденият зрител ще си каже, че това твърдение е фалшиво и дори глупаво.

И как ще се случи“промяната“?

Нали повече от четвърт век всичко е в ръцете на Политическата Секта – за да може тя спокойно да изкористява самата представа за политиката, да обезчовечава и оглупява населението, да краде и всичко останало.

 

Показват ни двама млади цигани, които щели да променят България – това пък е дива демагогия.

Те своята общност няма да успеят да променят, какво остава за държавата.

Личният им успех е една микроскопична тяхна победа, нищо друго.

Нещо повече: у нас успелите цигани никога не коментират някои срамни прояви на племето си, дори това не си позволяват.

В друг клип ни показват отличия от математически олимпиади – да, имаме даровити млади математици, но техните успехи съвсем не опровергават позорния факт, че образованието ни тотално е продънено.

 

Може би кампанията иска да внуши, че всеки сам държи юздите на съдбата си.

Дори да е вярно – а не е, това съвсем не означава, че така ще се промени България.

Това, че някой ще завърши образованието си в чужбина и ще дойде тук да работи срещу прилична заплата, съвсем не означава, че нещо генерално ще се промени.

 

Тук очакванията са – и винаги са били – Сектата да измъти нещо, надеждите са в поредния Месия, независимо, че всички преди него са се срутили по един или друг начин.

Народът обаче не се отказва и все се надява да случи на някой по-способен Лъжльо.

 

Всъщност, какво скрито послание излъчва кампанията?

Най-вероятният отговор е: всеки сам да се спасява, сам да се случи, сам да се пребори за собствения си успех и пр.

Не можеш да разчиташ на държавата – това не ни го казват, но то се подразбира.

Оправи се сам – а след това ще оправиш и държавата – когато цъфнат налъмите, разбира се, последното ще си го кажат зрителите.

 

Авторите на кампанията не си дават сметка, че отделните успели личности са просто кръпки върху фасона на едно срутено откъм ценности общество.

Сектата пет пари не дава за тях, те не могат да смутят властта й, да я извадят от летаргията й.

 

Между другото, за авторите на кампанията би било много интересно да попитат героите й, които уж щяха да променят България, какво мислят за българските политици.

Едва ли ще го направят.

Новите „спасители“ не бива да бъдат противопоставяни на Сектата – понеже там продуцентите на кампанията имат приятели.

 

Така че, героите им ще „променят“ България, без изобщо да имат вземане-даване със Сектата.

ТЯ ще управлява, а ТЕ ще „променят“, без изобщо да я забелязват.

Ще променят, без да казват, какво точно.

Смехория. Кьорфишеци.

 

Още нещо е много любопитно: от началото на първата кампания мина доста време, но медиите тъй и не потърсиха Манекените, които ще обновят България – и да научат, какво, всъщност, се случва с тях.

Колко близо са вече до пропагандния лозунг на кампанията, как преценяват сега шансовете си да променят каквото и да е.

Най-вероятно, попаднали в нашенското блато, те отдавна са охладнели към мисията си на посланици на нещо ново.

 

Съсловие на Промяната не се създава с кампании.

Сектата с лекота ще го смачка още в зародиш.

Със същата лекота, с която промени смисъла на Властта, превърна политиката в примитивно занимание, а пътьом извиси Грабежа до неподозирани висоти.

Сега в Сектата сигурно само се подсмихват, когато някой смелчага от кампанията казва: „Силата е в мен!“

„Да, бе, глупако, точно така е“.

 

Още преди около 80 години Стефан Попов написа в „Третото поколение“, че едва когато се слеят честните пари с образоваността, тогава ще имаме съсловието, което ни е нужно.

Но дотогава ще минат поне три поколения.

Ако не си чел автори като Попов, неизбежно ще се подхлъзнеш по митологията на „Джони Уокър“ – „Продължавай да вървиш!“

Удари едно – и давай напред по калните български пътища, по които никога няма да стигнеш до някаква промяна или сила.

 

Добре, ще убедят известно количества млади зрители-наивници, че тъкмо те ще променят България – особено, ако вярват в щуротии като епоса на Том Круз „Мисията невъзможна“.

 

Ами грамадната част от населението?

Затънали в блатото, лишени от всяка надежда и перспектива, милиони хора са оставени извън обсега на кампанията.

Но и те са зрители – и възторжените лафове от екрана със сигурност ще им звучат предизвикателно, да не кажа обидно.

На тях направо им казват: „Вие вече за нищо не ставате, отписани сте, нямате право и време за промяна, само ръкопляскайте, докато ви заболят ръцете и – чупката“.

 

И комплексите от Миналото също правят спорна кампанията.

Мярнах една млада оперна певица /с “десни” убеждения/, която имала „сила“.

Обаче тя е съвсем незначителна в сравнение със силата на истински великата Райна Кабаиванска.

Райна обаче никога няма да каже „Силата е в теб“ – защото е наясно, че това е измама, защото знае, че Бог дарява малцина с истинска сила.

 

Когато полярникът Пимпирев казва, че е стигнал до Южния полюс, зрителите ще се сетят за Георги Иванов, който „стъпи“, макар и с известни премеждия, в Космоса.

Петър Стойчев е успешен спортист, но трудно може да се сравнява, например, с Боян Радев, Нурикян или Стефка Костадинова.

За авторите на кампанията, вероятно, всички изброени имена са от „онова“ време, прокълнатото.

Разумно би било обаче да бъдат използвани тъкмо хора от този калибър, защото, вън от съмнение, са озарени от необичайна дарба.

Сега, покрай кампанията, всеки нормален зрител ще забележи, че героите на Миналото са в някакъв концлагер на Забравата – въпреки че постиженията им са несравними с тия на героите на Прехода.

И най-напред ще се сетят за това ония, на които кампанията им е отредила ролята на ръкопляскащи.

 

Силата е в теб?

Но как да достигнеш до нея и да я съхраниш – и възможно ли е това в един свят, озъбен срещу всичко и всички?
Колкото повече човек се замисля върху този девиз, толкова повече той изглежда кух и абстрактен, стои като пришит към кампанията.

 

Един автор казваше, че човек не е механична играчка, която сама си навива пружината – и то в една враждебна среда.

Тъкмо поради това, в повечето случаи той остава в сянката на самия себе си.

Най-лесно е да подхвърлиш, че във всеки човек има „нещо“.

Крилете на човека обаче растат бавно /Ерофеев/ – и то при условие, че някой се грижи за него.

 

Да, прав е онзи, който твърди, че без да знаеш кой си, ти си мъртъв.

Но, за да узнаеш истината за себе си, трябва да се измъкнеш от тинята на живота, а това никак не е лесно.

И затова евреите казват, че човек копнее, а Господ се смее.

Копнееш – и един ден се оказва, че си прогонил призрака на по-добрия човек, в който си могъл да се превърнеш – не си спомням, чия беше тази фраза, но я предавам приблизително точно.

 

Китайците пък казват, че когато на човек му се присъни, че е пеперуда, всъщност може би е пеперуда, на която й се присънва, че е човек.

Това означава, че да се добереш до себе си никак не е лесно, а едва след това трябва да откриеш силата си, ако изобщо я притежаваш.

Това е още по-невъзможно, ако си подвластен на един суров и бездушен живот, какъвто е нашият.

 

„Силата е в теб“ звучи по съветски плакатно, смущаващо елементарно – особено когато това заклинание не е съобразено с реалностите, сред които обитаваме.

 

Едисон казваше, че от врата надолу човек струва няколко долара на ден, от врата нагоре обаче струва толкова, колкото може да произведе умът му.

Но у нас повечето хора трудно оцеляват дори физически – и заради това умът им рядко ражда прозрения, особено пък за самите тях.

 

И дори това да се случи, те се опитват бързо да ги забравят…