Да го бяха мислили, нямаше да го измислят толкова удобно: темата за корупцията, този генерален проблем, стана досадна на българина. Как се стигна дотук?
Най-бедната и най-корумпираната страна поема председателството на Европейския съюз; в миналото България бе най-близка до СССР, а днес е на последно място по свобода на словото... Общо взето това са най-използваните клишета, с които големите международни медии описват България. Не че тези твърдения не са верни - има достатъчно изследвания, които ги подкрепят. Но клишетата за България нито дават ясна картина за случващото се в страната, нито показват разбиране за реалната ситуация. А още по-малко пък впечатляват някого тук. Като всички клишета.
Темата за борбата срещу корупцията също не предизвиква особен интерес. Преди години самото присъствие на думата „корупция" в заглавията привличаше читатели. Но след толкова много говорене за битка срещу корупцията, споменаването на израза вече предизвиква главно досада. Повтарящите се взаимни обвинения между управляващи и опозиция, продължаващото с години създаване на нови и нови ведомства за борба срещу корупцията, както и безсрамието, с което се заобикалят закони и институции, силно отегчават българите. И когато някой голям европейски вестник за пореден път ни припомни, че България е най-корумпираната страна в ЕС, това нищо не променя.
Илюзията, че нещо се случва
В първите дни на годината, когато всеки ден четяхме заглавията за България в европейската преса, президентът Румен Радев наложи вето на приетия от парламента антикорупционен закон, който предвижда сливането на редица съществуващи институции и създаването на единен и централизиран антикорупционен орган. Основният проблем, според държавния глава, е опасността от силно политизиране на новата мегаструктура, чийто председател ще се избира от парламента. Радев участва активно в дебатите преди приемането на закона и подкрепи варианта на БСП, който предвиждаше ръководителят на новия орган да се назначава от президента - тоест, от самия него. Световните агенции съобщиха, че президентът „наложи вето на антикорупционен закон". Изглежда, че нещо се случва, нали?
Заглавията създават илюзията, че България сериозно се е заела с въпроса, а политическото противопоставяне е точно по темата за борбата срещу корупцията. Нещата обаче не са такива. Управляващи и опозиция си организираха няколкомесечни телевизионни сблъсъци по проектозакона. Президентът свика заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, а парламентът се мобилизира и прие закона преди края на годината. На нито един етап обаче корупцията не бе разгледана като престъпление, с което трябва да се бори прокуратурата, както пише в Конституцията. На нито един етап не бе направен опит за анализ защо съществуващите досега редица институции за борба срещу корупцията не се справиха и на какви основания очакването към новия орган е да успее. Подобни въпроси бяха задавани от време на време единствено от извънпарламентарни гласове.
Корупция ли е точната дума?
Проблемът в България отдавна не се ограничава до класическата корупция, при която някой получава подкуп, „за да извърши или да не извърши действие по служба", както пише в Наказателния кодекс. Когато си кмет на голяма община например и заедно с местния прокурор имаш анонимна офшорна фирма, която печели обществени поръчки в управляваната от теб община, това не е просто подкуп. Когато имаш огромен бизнес, но в същото време си политик и променяш законодателството, за да печелиш повече, това също не е просто подкуп. Когато си и политик, и бизнесмен, и медиен бос и като такъв можеш да променяш закони, да атакуваш опоненти, да притискаш конкуренти, да използваш институциите в собствен интерес, това определено е много повече от класическа корупция.
Все по-често чуваме израза „захваната държава" и все по-често получаваме примери за това. Прокуратурата взима страна при събарянето на банка, Комисията за конфискация атакува с абсурдни мотиви критик на властта, Конституционният съд решава, че един политик хем е бил депутат, хем е бил шеф на ДАНС за ден и така спасява мястото му в парламента. Това не е просто корупция. Механизмът за сътрудничество и проверка на Еврокомисията е безсилен срещу този модел - вече 10 години продължава досадното отчитане на мерки и публикуване на доклади.
Българите виждат всичко това и осъзнават, че думата „корупция" не е точно описание на реалността. Затова заглавията в чуждите медии вече не стряскат. Затова демонстрацията на борба срещу корупцията не привлича интерес. Стана просто досадно. Да го бяха мислили, нямаше да го измислят толкова удобно.
