Какво се случва на общество, в което икономическата власт е концентрирана в ръцете на малцинството? Настоящето може да даде несигурен отговор. Малък глобален елит се радва на огромно благоденствие; масите под него в различна степен са забравени.

Миналата седмица изследване за неравенството в света ( World Inequality Report) - проект, в който участват над 100 изследователи в повече от 70 страни, установи, че най-богатият 1 процент от населението е прибрал 27 процента от световните приходи между 1980 и 2016 г. По-бедната половина от човечеството е получила 12 процента. Макар че последните 40 години са донесли ползи на най-бедните, големите печеливши са най-богатите.

Икономическият възход на Китай извади стотици милиони от бедността, но делът на богатството, притежаван от най-богатия 1 процент, се е удвоил от 15 на 30 процента. Подобна е концентрацията на богатство в Индия и Русия, а неравенството, невиждано след британското колониално владичество и епохата на царизма, се появи отново. В изследването се предупреждава, че до 2030 г. едва 250 души може да притежават 1,5 процента от всички богатства в света.

На запад преобладаващата през последните години идеология е приватизация, дерегулация, а напоследък и икономии. Те са превърнати в правила, които служат да се държи под контрол силата на електората. Резултатът е по-високи печалби и дивиденти, по-ниски данъци, а за най-богатите - по-голям дял от националния доход.

Безкрайното правене и харчене на богатство се е превърнало в начин на живот. Само че за сметка на почти всички останали: ерата на глобализацията е свидетел на стагнация в заплащането на групите с ниски и средни доходи в Северна Америка и Европа. Токсичният отпадък от тези практики, дължащи се колкото на вътрешен избор, толкова и на глобален натиск, трови политиката. Подкрепата за нетрадиционните партии в момента е в най-високата си точка след 30-те години на миналия век. Същевременно традиционните партии или се радикализираха, или значително отслабнаха.

Съществуват законни искания на гражданите, на които трябва
да бъде отговорено. Но те често се подклаждат от най-лошите
измежду нас. Във Великобритания на Брекзит антисистемната
ненавист се канализира от особен кръг опортюнисти, които с
двусмислената си фразеология внушават, че размиването на
работническите права ще доведе до “бум на извънредния труд”.

Доналд Тръмп е изразител на гнева на белите работници в САЩ, но
подкрепя план за практическо превръщане на страната в данъчен
рай за най-богатите 0,1 процента от населението, които ще се
радват на най-ниските данъчни ставки след Позлатения век. Ако
реакционни националисти говорят за революция, а в действителност
гарантират статуквото на плутокрацията, то същият злополучен
елемент може да бъде открит в прогресивния глобализъм. Желанието
на Еманюел Макрон да обложи с по-високи данъци заплатите,
отколкото печалбите на бизнеса във Франция, е лош сигнал, че той
предпочита мобилните създатели на богатство пред уседналите
работници.

Няма нищо неизбежно в това колко икономическа свобода се
дава на богатите или колко дълго продължава стагнацията на
доходите. За нейна чест Европа показва пътя: ако светът я
последва, глобалното неравенство ще намалее. Континентът по
никакъв начин не е перфектен: трябва да има общоевропейски
данъци за най-богатите компании и индивиди, защото те се
възползват най-много от безмитната търговия. Гражданите трябва
да възродят идеята, че политиката предлага демократична защита,
водеща корените си от традицията за равенство. В Обединеното
кралство е смущаващо да се види как строителна компания плаща на
изпълнителния си директор 110 милиона лири, след като тя се е
възползвала от огромна държавна субсидия и цени на акциите,
които са се съвзели след борсовите сривове. Защо министрите не
поискат от него да публикува данъчна декларация, за да покаже,
че ще плати 45 милиона лири обратно на хазната? Подходът
лесе-фер твърде дълго подчиняваше демокрацията и създаде
хиперексплоататорска политическа икономика.

Съдията от Върховния съд на САЩ Луис Брандис някога отбеляза
правилно: “Може да имаме демокрация и богатство, концентрирано
в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете.”

Политиците трябва да поставят въпроса за по-справедлив ред:
да се обявят за по-прогресивни данъци и глобален финансов
регистър, за да не може богатството да бъде скривано в данъчни
убежища. Държавните разходи за здравеопазване, образование и в
социалната сфера са необходими за смислено проявяване на
гражданството. Богатите трябва да споделят бремето на общите
предизвикателства - не просто да отплават далеч със своите яхти,
регистрирани в някой данъчен рай. Бунтарското настроение у
избирателите само ще се задълбочава, когато започнат да плащат
такси за вредните газове, при положение че богатите дори не
плащат данъци. Съвременният живот почива върху крехко съгласие,
че властта работи, защото гражданите вярват, че е така. Тази
вяра се крепи и върху това, че богатите дават своята лепта.
Затова те трябва да го правят.