Всички българи трябва да помним Желю Желев. И не бива да подминаваме просто така деня, когато четирима български президенти се събраха заедно, за да почетат паметта му

"Прояви куража на инакомислието, когато други мълчаха". Това са думи на днешния държавен глава Румен Радев за първия демократично избран президент на България - д-р Желю Желев. Може и да звучи шаблонно, но това са думи, които българите отдавна очакваме. Уважението към хората преди теб и усещането за дълъг път вече не са част от българския политически живот. Затова денят, в който четирима български президенти се събраха заедно, за да открият паметна плоча пред родния дом на техния предшественик, е важна дата. Лекомислено е да подминаваме просто така 7 ноември 2017 година.

„Остана безсребреник, когато други осребряваха куража на инакомислещите и надеждите на всички българи. Остана демократ, когато всички се сочеха с пръст", каза още Радев. Но не беше сам - до него застанаха Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелиев. Четиримата живи президенти на България почетоха предшественика си, който вече не е сред нас. Това събитие, разбира се, бе отбелязано в новините. Но се появи между редовете.

Нямаше как да се класира преди просташките подмятания, фалшивите противопоставяния и всекидневните глупости в българските медии. Защото всяко припомняне за дните, когато България имаше посока, произвежда чувството на срам от лекотата, с която приемаме липсата на посока днес. А на кого му е притрябвал срам...

"Това, което ни липсва"

Свикнали сме да гледаме снимки на бивши американски президенти, които се събират заедно за различни каузи. Най-после го видяхме и в България, а каузата беше паметта на д-р Желев - на негово име няма нито една улица, нито един паметник, а до началото на тази седмица нямаше дори паметна плоча някъде из България.

Пред родната къща на Желев

„Това, което ни липсва, е чувството на приемственост. Всеки от нас идва на власт с мисълта, че е първи, неповторим и че започва да гради новото бъдеще...", каза неговият пряк наследник Петър Стоянов. И подчерта контраста с днешния ден. Желю Желев бе не само сред първите дисиденти преди падането на Стената, не само първият лидер на демократичната опозиция, не само първият избран от българите президент - той бе първият политик от такъв мащаб, който заяви посоката пред България. Ако днес Европа звучи като банална реалност, в онези дни това бе бленуван път, по който именно д-р Желев и неговите привърженици поведоха България.

Тогава България имаше посока. Желю Желев беше пръв, но решителния тласък в тази посока даде Петър Стоянов. Георги Първанов може и да протестираше с лозунги „НАТО вън" в качеството си на партиен лидер, но като президент не отстъпи от начертания път и именно в неговия първи мандат България стана член на НАТО, а във втория му се присъедини и към Европейския съюз. А когато Кремъл реши да напомня за своя интерес в България, Росен Плевнелиев не отстъпи нито сантиметър от тази посока и понесе ударите на агресивната пропаганда.

Кой да се впечатли?

Как днес да очакваме някой да си спомня за политиците с посока? На кого са му притрябвали такива хора? На депутати с прякори на подправки, които внасят законопроекти от името на олигарси, заграбили бизнеси и институции - на тях ли точно? Или пък на бивши комунисти, готови да се обърнат срещу историята на България, само и само да погалят поредния каприз на Кремъл - на тях ли да им потрябват?

На хора, наричащи българите „дебили"? Или на обладаните от злоба коалиционни партньори, част от които вече са осъдени за език на омразата - на тях ли? Или пък на събраните в парламентарната група на управляващите анонимници, суджуци и ченгета в дантели? Достатъчно е да проследим един парламентарен ден, за да различим нивото на политическите дебати днес от убедеността в посоката, която хора като Желев и Стоянов отстояваха вчера.

Това им липсва на днешните управляващи. Могат да печелят избори, могат да отчитат икономически растеж, могат да побеждават всички останали. Но я няма посоката, която да обедини и вдъхнови политици от различни партии и различни поколения. И точно този дефицит прави още по-необходимо да не подминаваме безразлично датата 7 ноември 2017, на която четирима български президенти се поклониха пред първия ни държавен глава - човека, който зададе посоката. Следващите само следваме.