Б. р. - С над 5 милиона избягали сирийски граждани и 600 000 жертви за четири години Гражданската война в Сирия предвещава да се превърне в един от най-сложните и нерешими конфликти в наши дни. „Убийството на една революция” (Сиела) от Руслан Трад представлява задълбочен и логичен анализ на събитията, довели до сирийския конфликт. За връзките на режима на Асад с терористични и ислямистки организации, с крайнодесни европейски партии и с паравоенни структури, за ролята на мафията в търговията с оръжие, петрол и антики в региона, за неразбирателствата между Русия, Иран и сирийското правителство, както и за експанзивната политика на Техеран, с която системно бива променян етническият и религиозен облик на големи части от Сирия – авторът разкрива малко известни факти от Сирийската война, за да отправи своето предупреждение. Той показва как истината може да бъде подменена, а демокрацията – унищожена, за да останат възможни само две алтернативи в сирийската история: диктатура и стабилност или ислямизъм и хаос.
Базирано на шестгодишни изследвания и разговори с журналисти, офицери, бивши депутати, политически затворници, радикали и бунтовници - обикновени хора и такива, които са по етажите на властта, изследването на Трад пресъздава образа на една непозната Сирия, в която политическата машина бълва опорни точки и фалшиви спомени, а населението е поставено пред най-страшното изпитание – да се сражава със сънародниците си.
Текстът акцентира на събитията от близкото минало, обясняващи избухването на сирийския конфликт. Той разглежда събитията до края на 2016-а и началото на 2017 година, а в изданието са поместени множество карти, илюстриращи военните действия.
През призмата на личните истории „Убийството на една революция” се превръща не просто в хроника на войната в Сирия, а в историята на страна, която се променя завинаги; в историята на братоубийствен конфликт, застрашаващ да се превърне в минисветовна война, и в историята на най-важната битка – тази за умовете и душите на хората. Следва откъс от книгата.
Живеем в интересни времена. Това беше проклятие, нали? Дали китайците са прави, като казват, че интересните времена са най-опасни, става все по-ясно с всеки изминал ден. Но сякаш най-интересното на нашите времена е в това, че те не се отличават с нищо от миналото. Подобни събития са се случвали и преди нашето раждане.
Помня, че за първи път се сблъсках с политическите теми като дете. Родителите ми постоянно обсъждаха новините. Това беше и страст, и работа. Близкият изток беше постоянна тема за разговор и въпреки че не разбирах много, ми беше интересно да гледам и да слушам дискусиите. Бях наистина наивен, объркан и напоен с погрешни представи за устройството на света, които се сгромолясаха с първия лек трус. Трябваха години, за да мога да преценя какво се случва около мен. Посещенията ни в Сирия не бяха така чести в детските ми години и ми отне време, за да разбера защо. Винаги имаше нещо недоизказано, нещо, което възрастните криеха, а когато осъзнах какво е то, започнах и аз да го крия на свой ред.
Сякаш Близкият изток, който така обичах, не искаше да покаже тайните си пред мен, въпреки че с жажда четях за историята на арабския свят. Бях почти готов да се обидя на тази част на света, която оставаше така непонятна за мен. Подобно на познати от други смесени семейства, можех да изоставя интереса си и да продължа по друг път. В крайна сметка, главно заради ината ми, така и не забравих за Близкия изток. От малък слушах за окупацията в Палестина и гражданската война в Ливан. По онова време апатията все още не беше заляла така хората около нас и политиката се обсъждаше буквално на всяко събиране. Палестина присъстваше навсякъде – срещи, запознанства, литература, сбирки… За мен окупацията беше най-лошото, което човек е способен да изкара от себе си.
При едно посещение в Сирия беше засегната и темата за Ливан, като един наш приятел-военен, произнесе важните думи: „Ние нямаше какво да търсим в Ливан“. Така разбрах, че има и други тежки теми за арабското общество освен Палестина, макар и да не осъзнавах тогава казаното от нашия приятел.
Стана ми ясно, че някои теми не се обсъждат така открито – онези, които включваха насилието и болката, причинени от свои. Гражданската война беше един спомен, който живееше в умовете на наши приятели и като цяло в арабската общност. Тя е вододел, без който днешното положение в Ливан, пък и в Близкия изток, може би би изглеждало по друг начин. За мнозина гражданската война не беше тема, която обсъждаха с желание, именно защото беше „гражданска“ – имаше нежелани картини на убийства, причинени от син на баща, от съсед на съсед и от брат на брат. Това беше и продължава да е срам, който не може да се изличи така бързо, както обществото би искало.
След като дойдоха крахът на Саддам Хюсеин и последвалата война в Ирак, дебатите се насочиха към всевъзможни други теми, но не и към онова, от което най-много болеше. Външният враг беше налице – и продължава да бъде. И това служеше за оправдание пред самите тях (включително и пред мен) да не обсъждат мръсотиите, които собствените им правителства правеха в арабския свят.
Тъй като подобни дискусии се водеха единствено вътре в общността, за българските ми приятели арабският свят оставаше едно непознато екзотично място, което беше любопитно за посещение, да отидеш там се свързваше с малък и поносим риск. Хората отвън не разбираха проблемите, залегнали дълбоко в обществата, живеещи между бреговете на Мароко и пустините на Ирак. Тези въпроси бяха достояние единствено на живеещите вътре в тези общества. И тогава започнаха бунтовете от началото на 2011 година.
Дали ще наричаме събитията в арабския свят от 2011 година до днес Арабска пролет – като Марк Линч , или „бунт“ – като Маруан Бишара , няма значение. Това, че хората бяха излезли на улицата, имаше огромно символично значение. Защото социално напрежение в арабските страни назряваше още години по-рано – това не беше новост. Но мащабът, организацията, волята – именно те разтресоха тъмното дотогава петно на световната карта, което представляваше Близкият изток.
Изведнъж проблемите, които дотогава бяха съзнателно избутвани в тъмния ъгъл на стаята от арабите в Европа, САЩ и Австралия, дойдоха на дневен ред и станаха единствена тема за разговори. Настъпи истински социален и психологически шок. Общността, която дотогава беше мълчала, надигна глас и това се усети навсякъде, където има арабски поселения. Еуфория, страст, страх, съмнения, главозамайване – какви ли не емоции бушуваха в сърцата на приятели и познати. „Какво ще се случи сега?“, „Мубарак ще падне ли?“, „Ако падне – това ще е победа за арабите!“, „Няма начин в Либия да стане като в Египет“ – това бяха само част от многобройните въпроси, които се задаваха всекидневно по телевизия, радио, вестници, в приятелски компании, между познати в кафенето.
Когато падна Мубарак, всички смятаха, че това ще е началото на края на тиранията в арабските страни. За мнозина диктатурите бяха рак, от който арабският свят бе заболял не без помощта на европейските колониални сили. За други доживотните президенти и крале бяха и продължават да са олицетворение на наложения с оръжие секуларизъм, символ на промяната, прогреса и марковите бутици. Затова и дискусиите понякога завършваха с големи караници и грубости. Но протестите направиха нещо по-важно – накараха арабското общество да говори и обсъжда. Накараха угнетените да изкажат исканията си за по-поносим живот. Докато не дойде ред на Сирия да изпита вълната на социалното недоволство.
Нито свалянето на Бен Али в Тунис, нито падането на Мубарак в Египет, нито унижението на несменяемия Кадафи в Либия, нито репресиите в Бахрейн доведоха до такава тъга и ярост, както гражданската война в Сирия. Никой не вярваше, че ще се стигне до подобно развитие на протестите там – дори аз не вярвах, че ще има демонстрации. Бях изключително наивен и предубеден, че режимът в Дамаск представлява нещо по-различно от тези на Мубарак, Бен Али, Кадафи или краля на Саудитска Арабия. Осъзнаването, че съм грешал, преобърна моя личен свят, накара ме да променя принципите и идеалите си и да преосмисля всичко, което бях чел.
В момента, когато довършвам тази книга – в началото на 2017-а, вече повече от 5 милиона души са напуснали домовете си, а близо 11 милиона са изправени пред хуманитарна катастрофа. В обсадените селища като Мадая питейната вода бива спирана, за да бъдат наказани жителите за тяхното неподчинение. Хората са в паника, а онези, които могат да им помогнат, са парализирани и невярващи. Кадрите, които достигат до нас, ни карат да потръпваме и да звъним постоянно на роднините там. Изображенията се сменят често – през един град, където живеят наши приятели, само в рамките на седмица преминаха бойците на няколко групировки: Свободната сирийска армия, войниците на Асад, членове на „Хизбула“. Хората просто седят пред къщите си и посрещат поредната бойна част, минаваща през имотите им.
Когато за първи път загубих приятел, участвал в демонстрация, мълчах с часове. Не знаех как да реагирам, какво да мисля, какво да правя. Усещах нещо празно, но и бях пълен с гняв. Загубих и други. Близки съобщаваха за свои приятели, изчезнали безследно. Някои плачеха, докато говорехме. Бях сигурен, че такива разговори се водят от всички в сирийската общност и всички изпитват подобни емоции. Семеен приятел загуби при обстрел с артилерия половината си фамилия. Приличаше на призрак, дори не можеше да заплаче от гняв и безсилие. Ставаше най-ужасното – братя убиваха братя, семейства се разделяха и заставаха едни срещу други. Дойдоха и най-лошите новини за моето семейство – загинали братовчеди, близки, оказали се на грешното място в грешния момент… Споменах, че още като малък бях научил онова, което възрастните не обсъждаха. Бях започнал да го крия и аз.
Култът, който бяха изградили към правителството, култът, в който възпитаваха децата си, бавно започна да отстъпва пред срама и разбирането, че хората на върха не се интересуват дори и малко от благото на своите народи. Властите използваха и използват всичко, което могат, за да утолят жаждата си за пари и влияние, дори ако това означава да жертват поданиците си в атентати, затвори, изтезания, репресии и унижения.
Тогава не го разбирах, но усещах, че там някъде, в премълчаната част от разговорите, се крие нещо тъмно, мрачно, срамно, предизвикващо гняв. През 2012-а, след завръщането ми от едно от моите пътувания в Ливан, Даниела Якова от БНР ме покани в предаването „12+3“, където ме попита дали е било изненада това, което се случва в арабския свят, и специално в Сирия. Ако този въпрос ми бе зададен преди години, щях да кажа, че е било изненада. Но вече не – затова ѝ казах истината – бунтовете не бяха изненада. Те бяха премълчаната част от разговорите, потулените теми, прикритите проблеми, стискането на зъби при вида на явната неправда, криеща се зад фасадите на нови сгради и курорти. Тези бунтове, протести и демонстрации бяха чакали своето време, но социалното недоволство оставаше незабелязано.
Днес арабското общество воюва със самото себе си. Гражданската война е вътре – в душите, телата, умовете, разкъсвани между политика, морал, близки, между „правилно“ и „грешно“. Тази борба, в която куршумите са по-слаби от думите, е най-тежката и ще бъде най-продължителна. Понякога такава борба продължава цял живот. Но онова, което трябваше да се случи, най-накрая стана – хората започнаха да осъзнават истинските проблеми и да ги обсъждат открито. „Всичко е наред в Сирия“ се превърна във фраза на отричането. Можехме да я чуем постоянно и от всеки, но под повърхността нещата изглеждаха различни.
Този разказ е личен. Събитията винаги преминават през субективното възприемане и рядко дори външният наблюдател може да остане неутрален. Вътрешно, някъде там, дълбоко в себе си, човек има позиция. Когато четете това, трябва да внимавате, да задавате въпроси на самите себе си, да премислите отново принципите, идеалите и идеите, които защитавате. Нищо не трябва да бъде възприемано като такова, каквото изглежда, нищо не е даденост. Следващите редове са най-вече личен разказ и опит за преоценка. Разказ за събития, в които съм участвал, на които съм бил косвен свидетел. За институции, които съм поддържал сляпо, дори наивно. Разказ за това, че е възможно личните ти убеждения да бъдат смазани при първия въпрос: Защо?
—-
Откъс от „Убийството на една революция” (Сиела). Премиерата ще се проведе на 12 юли от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”. Книгата ще представи журналистът Георги Милков. Руслан Трад е роден през 1987 г. в България. Блогър и журналист на свободна практика. Oт 2009 г. поддържа свой блог на тема политиката в Близкия изток и Северна Африка. Бил е лектор в Нов български университет, СУ „Св. Климент Охридски” и Дипломатическия институт към МВнР по теми, свързани с политическите и младежките движения в Арабския свят. Създател е на организацията „Форум за арабска култура” и един от създателите на Global Voices Online Bulgaria.
