Третият поред кабинет с министър-председател Бойко Борисов само на пръв поглед е продължение на първите два. Припомням: Борисов І (2009-2013) беше еднопартиен, но с парламентарната подкрепа тогава на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“; Борисов ІІ (2014-2016) беше коалиция с Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт (ВМРО и НФСБ). Също да припомня: след изборите през 2013 г. в 42 ОНС мнозина коментатори отбелязваха патовата ситуация, при която ГЕРБ + Атака имаха 120 места, а БСП и ДПС имаха също 120 места.

Това отбелязване подчертаваше най-често очакваните коалиции тогава, като имаха предвид предишни коалиции между партиите. ГЕРБ, макар и първи по броя на депутатите, останаха за кратко време в опозиция, правителството на Пламен Орешарски беше подкрепено от БСП и ДПС, със „златния пръст“ на Волен Сидеров от „Атака“. Критиците на БСП и ДПС заговориха единогласно за нова тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака“, макар такава формализирана коалиция да нямаше.

„Националисти в управлението“

Борисов ІІІ е коалиция на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ (ВМРО, НФСБ и „Атака“). Тя беше договорена и финализирана така, сякаш в случващото се няма никакъв проблем и нещата се развиват „нормално“, съгласно Конституцията и законите, но също и съгласно обичайно приетите правила на политическо поведение. Само че проблем очевидно има, но около него по ред причини се избягва медийният шум. Накратко – в правителството на Република България са представени за първи път националистически, крайно-десни партии, които се родеят с „братските“ си партии в Европа като френския Национален фронт, австрийската „Партия на свободата“, нидерланската „Партия на свободата“ (крайно-десните популисти явно много обичат думата „свобода“, макар и не толкова свободите на гражданите), Датската народна партия, британската ЮКИП, италианската Северна лига или гръцката „Златна зора“.

Но докато във всичките гореизброени страни приближаването на някоя от тези партии до властта предизвиква огромен дебат в обществото и граждански мобилизации, целящи да предотвратят това, в България подобно нещо сега не се случва. Това едновременно ме плаши и ме кара да се срамувам.

В България при избора на правителството, естествено от опозицията (БСП и ДПС) в парламента се чуха критични изявления. Но за БСП критиката се състоеше в това, да изтъкне противоположността на нейната програма за управление, неизпълнението на дадените предизборни обещания от страна на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ и несигурността, която залага коалиционното споразумение. Нямаше думи по принцип за включването на крайни националисти в управлението. Такива думи имаше в изявлението на ДПС, но те са, както обичайно се казва, „обичайните заподозрени“ – Мустафа Карадайъ заяви, че „Никъде в Европа националисти не се допускат до властта, а ГЕРБ го прави за втори път“. В Европа, за съжаление, не е точно така, но навсякъде в Европа, за разлика от България, има остра реакция, когато това се случи. Според лидера на ДПС у нас това дори е за втори път.

Категорични думи в тази насока изрече в България чужденец – Даниел Кадик, ръководител на бюрото на фондация „Фридрих Науман“. Коментирайки участието на Красимир Каракачанов в правителствата, той каза: „Впрочем, хората на Каракачанов са и сред организаторите на Луков марш. И такива хора сега са във властта? Честито, България…“ Ако наистина обичаме страната си, ако сме действителни, а не псевдо патриоти, би трябвало да ни е срам. Защото Даниел Кадик има основание да казва това, а ние би трябвало да се смутим, че още не сме го казали в пълен глас.

„Обединени патриоти“

„Обединени патриоти“ е коалиция на ВМРО, НФСБ и „Атака“, три националистически партии, които имат различно потекло и история, поне що се отнася до първата. НФСБ и „Атака“ се разделиха през 2011 г. и доскоро бяха в открита война Но и трите споделят едни и същи разбирания за бъдещето на България, за политиката и обществото. Понеже често квинтесенцията на тези разбирания остава скрита зад водопад от думи и социални обещания, които по-скоро прикриват, отколкото да изясняват заеманите позиции, реших да събера тук някои от по-ярките идеи на тези три партии и техните лидери.

Валери Симеонов, Октомври 2016: „Всякакъв друг опит за преминаване на българската граница трябва да бъде възпрепятствано по всички възможни начини, в това число и с използване на физическа сила, на водни струи, на газови средства, гранати, бомби, огнестрелно оръжие. Такова е нашето схващане.”

Програма на НФСБ от 2014: „Да се осигури правото на българския гражданин да използва оръжие в защита на своя живот, здраве и собственост, както и плодовете на своя труд. Това е най-евтиният за държавата начин да пресече масовата битова престъпност. Да се въведе час по физкултура всеки ден и изучаване на дисциплината „Патриотизъм“ в началния и средния курс на образование. Чрез допълнителен данък върху чуждестранните произведения на културата да се стимулира производството на фолклор, музика, български филми, сериали, спектакли и др.

Планът Сидеров срещу колониалното робство. Управленска програма на партия Атака, 2013: „Изхвърляне от учебниците на неверните теории за тюркски, алтайски, чудски, фински произход на българите и прочие измислени и тенденциозни версии, унижаващи ни като нация и принизяващи нашия принос в световната култура. Легитимиране на вярната теория за автохтонния (местен) произход на българите (с. 69)

Красимир Каракачанов, април 2016: „Българската граница е много уязвима. Фактът, че български граждани се организират, за да защитават страната от нелегални емигранти, е похвален и мога само да го приветствам. Това, което виждаме не се случва за първи път. Първият доброволен отряд, който беше направен в Странджа планина по границата, беше организиран от ВМРО“

Разбира се, има и различия – някои анализатори разграничават твърдия от мекия национал-популизъм, както обичайно квалифицираме тези партии. Те членуват и в различни групи на Европейския парламент. Димитър Стоянов от „Атака“ беше през 2007 г. в групата Идентичност, Традиция, Суверенитет, заедно с френския Национален Фронт, Влаамс Беланг, Велика Румъния и Александра Мусолини. Докато ВМРО е в групата на Европейските консерватори и реформисти, заедно не само с британските консерватори, но също така с полската „Право и справедливост“, „Истинските финландци“ и други не само евроскептични, но е ултраконсервативни партии. Но границите между тях често са лесно проходими.

Разбира се, също така, и че лидерите на тези партии много внимателно подбират публичните си слова, за да не попаднат лесно под ударите на законите срещу словото на омразата. Вече са се научили да го правят и едва ли някой от тях днес открито ще говори срещу евреите, циганите, гейовете… Но промененото им публично слово не променя начина, по който гледат на света, както и действителните им намерения, когато се доберат до властта.

„Единствено възможната коалиция“

Една от днешните анализаторски мантри, които се повтарят, за да легитимират новото правителство, е мантрата за „единствено възможната коалиция“ в този парламент. В действителност предизборната кампания беше изпъстрена с клетви, че в „никакъв случай няма да се коалираме“ с тези или онези, защото това би било „безпринципно“. Такива заявления, характерни за предизборна ситуация, нямат особен смисъл след това. Защото ако това е така, то настоящата коалиция между ГЕРБ и „Обединените патриоти“ е принципна, основава се на споделени общи принципи.

През 2014 г. председателят на ЕНП Жозеф Дол посъветва ГЕРБ да не приемат „Патриотичния фронт“ като част от едно десноцентристко правителство (днес ЕНП мълчи). И наистина, тогавашната коалиция формално беше между ГЕРБ и Реформаторския блок, и между ГЕРБ и АБВ, с имплицитната, но не официализирана подкрепа на „Патриотичния фронт“, който тогава включваше само ВМРО и НФСБ, но не и „Атака“. Днес, заедно с „Атака“, коалицията вече е експлицитна, а и „принципна“.

Тезата за „единствено възможното мнозинство“ прикрива всъщност много по-голям проблем на българската политическа действителност – липсата на демократични рефлекси в политическата класа. Всъщност имаше и други възможности за коалиции, също толкова възможни и основани на компромиси. Например голяма коалиция между ГЕРБ и БСП. Но и двете отхвърлиха тази възможност, защото и двете приемаха, че ако имат преднина на изборите, ще могат да се коалират с „Обединените патриоти“. А голяма коалиция, както в Германия, например, се формира именно за да предотврати влизането във властта на партии, които под една или друга форма оспорват демократичния ред и неговите принципи. Честито, България!