Корнелия Нинова показа как стремежът към властта чрез лозунги за реставрация води до излагация. Със следното твърдение, с което тя може да се похвали като най-екстремисткия лидер на столетната партия в най-новата й история, удряйки в земята дори Виденов и Първанов:“Демокрацията ни отне много. Отне ни здравеопазването, образованието, сигурността, но ни даде свободата да мислим, да имаме мнение и да се борим за правата си”, заяви тя предизборно в Стара Загора.

Няма лидер на тази партия или на подобните й сателити през годините на демокрацията, който да е атакувал така директно самата демокрация в стила на кръчмарски коментатор, който обобщава колко лошо нещо е демокрацията, защото в младостта си е бил по-млад и следователно по-щастлив от днес.

Нинова, типично за примитивите, възприели за свята истина учението на Маркс, Енгелс и техния Ленин, чиято опорна точка е класовата борба, възприема демокрацията като антипод на чудесния тоталитаризъм-социализъм. За нея етапите в историята се измерват със “строеве”, например социалистическият срещу капиталистическия.

Най-близкият по смисъл подобен опит за реабилитация беше една реч на Жан Виденов на 1 май 1995 г., когато премиерът се чувстваше на върха на силата си след разгромяващата победа на БСП от есента на 1994 г., подготвена от  откровено мафиотското управление на Мултигруп с мандата на ДПС преди това.

На митинг, който явно му подейства като червено на бик – с развяваните червени знамена пред очите му, Виденов заклейми “чорбаджиите” . Но не премина границата с обвинения към демокрацията.

Споменът за катастрофата на недемокрацията беше прекалено жив(ковистки)  и  Виденов не посмя да наругае демокрацията.

Самият Живков нарече социализма “недоносче”, когато (му) стана ясно, че не го е доносил, въпреки доносите на ласкателите, според които сме били построили цели две Българии – както донася за сведение на желаещите да вярват в миналото- несвършено в наше време и самият Бойко Борисов.

Петър Младенов, предшественикът на Виденов, направи равносметката за ефекта от социализма. Вижда се от доклада му на пленума на ЦК на БКП от 11 декември 1989 г.

Ето извадки от него, отпечатани в партийния орган “Работническо дело” (год. LXIII, брой 346 от 12 декември):

“През последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие. Имаме пред вид следните явления в обществото:

– стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставяне на икономиката, застрашително нарастване на външния дълг;

– увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция;

– сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности.

За всички нас тук влошаването на положението в страната не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. Бившето ръководство формираше екипи, създаваше „концепции”. В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции. Това бе дълбоко обидно за нашия народ.

Същевременно трябва да отбележим факта, че в нашите условия с особено сила се прояви деформиращото въздействие на режима на личната власт, който доведе волунтаризма и субективизма в икономическата политика до рядко срещано в другите социалистически страни равнище. За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения. Тези деформации се задълбочиха през последните няколко години, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пътя на повишаването на външните и вътрешните задължения на страната. Тази политика с основание може да бъде наречена: „След мен потоп”. По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.

Главната причина за създалото се положение бе неизживяната административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението.

Първо: В последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

Второ: Особено опасна е нарастващата “пропаст” между паричните средства на населението и наличните стоки и услуги. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само за 1989 г. се очакват свободните парични средства да се увеличат с още 1.6 млрд. лева!

Трето: Много години наред държавният бюджет приключва с големи дефицити. Непризнаването на инфлацията ускорява обезценяването на българския лев, намалява неговата вътрешна и външна покупателна сила. Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободна конвертируема валута. Сега брутните ни задължения неколкократно надвишават годишните постъпления в свободно конвертируема валута.

Четвърто: Като цяло можем да говорим за намаляване на ефективността и конкурентоспособността на българската икономика. Народното ни стопанство се намира в период на прогресиращ икономически спад. През последните няколко години ние не успяхме да се адаптираме към световното стопанство, въпреки че конюнктурата беше, общо взето, благоприятна за нас.

Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години отслаби връзката на селяните със земята. От традиционни износители България стана ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж…

Това не беше политика, обърната към човека. Тя не служеше за задоволяване на човешките потребности. Създадоха се условия за подкопаването на традиционните за българина трудови добродетели.

“Нагоре” вървеше лъжлива информация, “надолу” – завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа. Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на “икономика в сянка”, за най-различни мафии… Икономиката на командите “от горе” беше на път да унищожи прекрасната българска природа.

Разклати се вярата на населението към закона, защото той постоянно се нарушаваше. Намесата в дейността на правозащитните органи стана постоянно явление.”

От ivo.bg