Неотдавна отбелязахме Сирни заговезни, денят на всеобщото опрощение. Ден за размисъл и равносметка и то далеч не само в семейството. Особено, когато се замислим за „добрите“ и „лошите“, от които зависи нашето житие. Можем ли да дадем прошка на някого от политиците, за които ще трябва да гласуваме след по-малко от месец? Има ли някой от тях, който с открито сърце да е съжалил за волните си и неволни прегрешения или всички са от „слугите на Лукавия“?

Преди 4 години, на 17 март 2013 г., пак на Заговезни, публикувах статията си: „Третият живот на наивниците на прехода“, която с всеки изминат ден става „по-болезнено“ актуална. Тогава също бяхме в навечерието на предсрочни парламентарни избори след оставката на управлението „Борисов 1“ , които се проведоха на 12 май. Те бяха спечелени отново от ГЕРБ (за втори път след 2009 г.), но без парламентарно мнозинство.

Няколко дни след изборите, ГЕРБ поиска касирането им – безпрецедентен в световен мащаб политически акт за победила в избори партия. На 9 юли Конституционният съд отхвърли искането. Консултант на ГЕРБ по жалбата бе бившият конституционен съдия и депутат Георги Марков, който днес е на избираемо място в листите на ГЕРБ за предстоящите на 26 март поредни предсрочни парламентарни избори.

Винаги съм твърдял, че имам два живота, единият до 1989 г. и другият след това. В първия си живот не само се самоограничавах, но и системата ме ограничаваше ежедневно, докато вторият ми живот е като живот на друга планета. Едно е да живееш в унизителната несвобода на комунистическата диктатура и съвсем друго – да бъдеш свободен човек, гражданин на евроатлантическата цивилизационна общност. Това са наистина два свята, два мирогледа, два контрастно различни живота за едно кратко човешко битие. И така до около 2009 г., когато ненадейно започна третият ми живот – времето на голямото популистко „дърдорене“.

Това бе времето на Бойко и Цецо, на Волен, Бареков, тандемът Яне-Марешки и на медийния магнат, депутат и следовател Делян Пеевски. Напоследък картината се обогати с обединените „патриоти“ на Каракачанов и Симеонов, с Марешки в ново амплоа и най-вече с „реанимираните“ леви на Корнелия Нинова. Хиперболизираната целенасочено от медиите политическа битка между „поувяхналите“ ГЕРБЕРИ и „цъфтящите“ след президентските избори АЛЕНИ МАКОВЕ, не е нито ценностна, нито идеологическа. Тя е просто вариант на прочутата в балканския регион игра „тука има, тука нема“.

Разбира се, през този неочакван за мен трети живот се срещнах с огромен брой ужасни, меко казано „странни хора“ с фанатичен блясък в очите. Наслушах се на какви ли не „разбирачи“ от последна инстанция, на пътуващи политически знаменосци с мазни партийни знамена и на политикани с манталитет на магистрални девици, но най-вече на умилкващи се около хранилката на властта цинични журналисти и оядени синдикалисти.

Днес, 4 години по-късно след предсрочните избори през 2013 г, нищо не се е променило в политическото статукво. Кандидатските листи на партиите, които имат шанс да влязат в новия парламент, са пълни с популисти и националисти, с левичари, бивши комунисти и разюздани русофили. В тях отново има непреклонни защитници на олигархичния корпоративно-политически модел и на максимално възможното опекунство на държавата. И толкоз.

За каква промяна можем да говорим, след като от сега е ясно, че и след изборите на 26 март, ще продължим да живеем във време, на което Корнелия Нинова, Бойко Борисов, Валери Симеонов и Веселин Марешки ще бъдат неговите моралисти. А на мястото на парламентаристите от времето на правителствата на ОДС на Иван Костов (1997 г. – 2001 г.) и на НДСВ на Симеон Сакскобургготски (2001 г. – 2005 г.), които създадоха политическата рамка на функциониращата пазарна икономика и вкараха България в ЕС и НАТО, за пореден път ще има огромна политическа празнина.

Оказва се, че за толкова години и „десните“ нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили. Просто е потресаващо, как след десетгодишно членство в ЕС, се повтаря абсурдната история от парламентарните избори на 13 октомври 1991 г. Тогава, напусналите СДС партии и коалиции действаха по възможно най-неграмотния начин, като не пожелаха да се обединят помежду си и се явиха самостоятелно на изборите.

Естествено никой от тях не успя да преодолее 4% бариера за влизане в парламента. Но изборните им резултати бяха достатъчно шокиращи: СДС-център (БСДП, начело с Петър Дертлиев и ПК „Екогласност“) – 3,20%, СДС-либерали (Федерацията на клубовете за демокрация и Зелената партия) – 2,81%, и БЗНС „Никола Петков“ – 3,44%. По този начин бе наивно проиграна възможността за постигане на абсолютно мнозинство на СДС в 36-то НС, което доведе до нестабилна коалиция с ДПС и в крайна сметка до свалянето на правителството на СДС от власт още в края на 1992 г.

Подобна съдба очаква днес и симпатягите от коалициите Реформаторски блок (в началото на кампанията с 3,9%), Движение „Да, България” с 2,6% и „Нова Република” с 1,5%, които също не пожелаха да се обединят помежду си и се явяват самостоятелно на изборите. И трите формации имат обещаващи кандидати и убедителни десни и дясно-центристки предизборни програми, предлагащи идеи за радикална политическа промяна. Изборите тепърва предстоят и все още има надежда те да увеличат електоралната си подкрепа.

Искрено „стискам палци“ на трите коалиции да преминат четири процентната бариера, но това звучи повече от абсурдно в сегашния политически момент. За голямо съжаление трябва да признаем, че отсъствието на коалиционна култура е един от най-големите и нелечими проблеми на българския преход. От първия ден на Великото народно събрание през 1990 г. до ден днешен, вече 10 години след приемането ни в ЕС, продължаваме да сме свидетели на диви боричкания и самоизяждане в средите на дясното и дясно-центристко политическо пространство.

Днес то (отново и отново) е пренаселено от всякакъв вид „мравки“, „люспи“, клонинги и мутанти на СДС и НДСВ. Всичко това опорочава поредните надежди на автентичните десни избиратели за разбиване на статуквото. Очевидно и при тези избори няма да бъдат преодолени или поне минимизирани последиците от нестихващите прегрупирания и пренареждания на пъзела в дясното пространство. А Бойко Борисов ще продължи да ни поучава и обяснява, че ГЕРБ е единствената автентична дясна и антикомунистическа партия в България.

Крайно време е да се разбере, че липсата на чувство за мярка е основният „препъни камък“ в коалиционната политика на десните и дясноцентристките партии. Независимо дали са „стари“ или „нови“, по-големи или по-малки. Когато искаш да бъдеш припознат на избори от хиляди симпатизанти, трябва да се замислиш за морала в политиката. А точно моралът е съвкупността от норми, които регулират първичните, основополагащи човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло, справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо.