На фона на епохални глобални промени, които вървят днес на международно и вътрешнополитически равнища, си задаваме въпроса за мрежата от фактори, обстоятелства и причинно-следствени връзки предизвикващи трансформацията на света, такъв, какъвто сме свикнали да виждаме през последния повече от четвърт век. Измененията вървят в различни области и измерения, например:

В геоикономически мащаб Западът все повече губи своята роля на център на стопанска динамика предавайки първенството на Китай, Индия и редица други страни на Изтока. Израз на тази слабост на Запада, в частност на Щатите е финансовата война „долар-юан“, която бе немислима само допреди пет години. САЩ несъмнено готвят своят контраудар изразяващ се чрез всеобхватната формула Транстихоокеанско споразумение – Trans-Pacific Partnership (TPP), Трансатлантическо търговско и инвестиционно споразумение -TransatlanticTradeandInvestmentPartnership(TTIP) и Споразумение за търговия с услуги – Trade in Services Agreement (TiSA). От това как ще протекат противоборствата в геоикономиката ще зависят до голяма степен дългосрочните перспективи на глобално равнище;

Във военно-стратегическата област при новата спирала на превъоръжаване САЩ изненадващо и неочаквано за тях бяха не само догонени, но и в някои области изпреварени от Русия. РФ демонстрира цял нов клас оръжия, по отношение на които американците нямат нито аналог, нито средства за противодействие. Несъмнено и тук Западът – САЩ, ЕС, НАТО формират своите отговори от типа „Прегръдката на анакондата“, „Хибридната война“ и други. И чрез тях да се осъществи значително „кръвопускане“ от Русия, така че тя, губейки ресурсен потенциал, да не може да поддържа своята военно-стратегическа мощ;

В геополитически аспект в абсолютната доминация на Запада вече с просто око се забелязват дълбоки цепнатини и пробиви. Еднополюсният, монополярният свят начело със САЩ, какъвто започна да се създава след разпада на СССР под наименованието „глобализация“, т.е. във формата на „американския глобализъм“, става все повече и повече ефимерен. Такъв го прави преди всичко изменението на баланса на сили в ключовия геополитически триъгълник – САЩ-КНР-РФ. Този езменен баланс е резултат от една страна на промяната на ролята и мястото на КНР и РФ в различни области – геоикономическа и военно-стратегическа. А от друга е следствие от стратегическото сближаване между Китай и Русия. Този процес се осъществява на фона на усилващата се кристализация на алтернативни на Запада силови блокове, инициирани от другите два ъгъла на геополитическия триъгълник – КНР и РФ. Такава алтернатива е, например, ШОС – Шанхайската организация за сътрудничество. Последната все по-често е наричана както на Запад, така и на Изток – „Анти-НАТО“;

В политическите измерения се наблюдава амортизация и все по-голяма неадекватност на налагания от досегашния международен неоконсервативен и неолиберален естаблишмънт модел на „демокрация“. Причината е, че той на практика по един манипулативен начин изключва участието на широките граждански маси в процеса на вземане на решения, засягащи собствената им съдба;

В областта на международните взаимоотношения, нека, например да погледнемЕвропейския съюз (ЕС) – един от полюсите на Запада, макар имащ подчинена роля спрямо тази на Вашингтон. След (1)“Brexit”-а; (2) «бежанската вълна»; (3) но също и неадекватната реакция по отношение на Русия и т.нар. «международен тероризъм», се забелязва засилване на евроскептичните настроения. Последните носят заплахата от засилващ се процес на разпад. Обаче неадекватността като че ли най-силно се проявява в НАТО. При него разстановката на рисковете, особено предвид обстановката в Украйна, а също и по отношение на неуспелия преврат в Турция, превръщат този т.нар. «отбранителен съюз» в обхваната от шизофрения все по-неравноправна и неравностойна коалиция;

В социо-културно направление мултикултурализмът и джендърните/гендърните/ концепции и практики засилват деградацията на западното общество. Това навярно е и една от желаните цели, най-малко на част от елита на Запада, като една превантивна мярка по отношение на вероятни бъдещи протести срещу вървящото «разлагане» на т.нар. «средна класа» и обществото на свръхпотреблението, налагащи се от кризисните явления в икономическото функциониране;

В системно-структурен план и на невежите стана ясно, че неолибералният модел на капитализма изпадна в дълбока криза. И това става навсякъде, където по един или друг начин той бе изграден, наложен или се прояви като тенденция. Подобен извод е верен и за ядрото – развития Запад. Но е меродавен и за полупериферните страни – Руска федерация, Централна и Източна Европа, Аржентина, Бразилия. Ала също и за редица периферни страни – най-вече от Африка, и за някои такива от Латинска Америка и Азия. Даже в КНР, където неолиберализмът се демонстрира основно като тенденция, много от това, което е свързано с тази тенденция започна да «куца». Дълбочината на тази криза е такава, че съществува опасност да постави под въпрос и самото съществуване на капиталистическата система като цяло. Засега, като че ли, на хоризонта не се задава ясно очертана алтернатива, каквато навремето бе «Червеният съветски проект». Но по-нататъшното изостряне на кризисните процеси могат коренно да изменят ситуацията. Ако не в глобален план, то поне в някои от най-слабите звена на съвременния неолиберален капитализъм.

Разцепването на Западния елит – доказателства

На фона на всичко това сред Западния политически елит, където досега се наблюдаваше относително единство, т.е. «мейнстриймът» доминираше безпрекословно, започна процес на разграничаване и пропукване на това единство. Това разцепление се демонстрира по различен начин, но като че ли най-ясно се забелязва в «светая светих» на Запада – англо-саксонския свят – САЩ и Великобритания. От една страна във Великобритания това разграничение се прояви във връзка с “Brexit”, където то съвсем не следваше класическите разделителни линии – «консерватори» и «лейбъристи».

От друга го наблюдаваме в днешната президентска надпревара в САЩ. Борбата на представителите на «магарето» и «слона», т.е. Демократическата и Републиканската партии, съвсем не е израз на лични предпочитания и позиции. Тя е концентрация на различаващи се значително политически виждания, както по отношение на вътрешната, так и по отношение на външната политика.

Несъмнено само от предизборните заявления е трудно да се правят генерални изводи за една бъдеща политика. И това е вярно и за двамата кандидати за президентския пост на САЩ. Според една забележка «най-много се лъже след риболов и преди избори». Но въпреки тази забележка може да се съди, че става дума за две, ако не диаметрално противоположни по целите си, то поне коренно различаващи се по средствата си, политики.

Едва ли трябва да се съмняваме в това, че и за двамата кандидати, и Хилари Клинтън, и Доналд Тръмп, САЩ трябва да са най-голямата глобална сила или казано по американски «да са сияйния храм на хълма». Редица анализатори коментират Х.Клинтън като «системен кандидат» и обратно – Д.Тръмп като «антисистемен такъв». По наше мнение такава оценка не е вярна. И двамата са «системни кандидати», т.е. те не са против сегашната система, както вътре в страната, така и по отношение на системата на международните отношения. Въпросът е в това, че те, а най-вече могъщите финансово-икономически, политически, военни и прочее сили, които стоят зад всеки един от кандидатите, виждат по различен начин както функционирането, така и поддръжката на системата.

Причините за разцеплението на Западния елит

В смисъла на гореказаното Х.Клинтън може да наречем «кандидат на статуквото», докато Д.Тръм «противник на същото». Нека да уточним какво смятаме, че е статуквото в неговите основни черти, зад което стои Хилари Клинтън и най-вече подкрепящите я могъщи сили. Статуквото – това е неолибералния модел в социално-икономически план и неоконсерватизма като водещ вътрешнополитически и международен курс, както и идеологическа платформа.

В план международни отношения «неоконите» решиха, че тъй като го няма вече СССР на тях всичко им е позволено и няма кой да ги спре. Те поведоха едновременнонастъпление по няколко фронта. На практика поведоха редица войни – Афганистан, Ирак, Либия, Сирия… Но всичко това, формирайки огромни печалби за определени военно-промишлени и нефтодобиващи кръгове, както и за стоящия зад тях най-едър банково-финансов капитал, доведе до разпиляване на важни ресурси. В крайна сметка удари по стратегическия потенциал на САЩ предвид дългосрочните перспективи на развитие в различни направления.

Във вътрешнополитически план «неоконсерваторите» се опитаха да компенсират загубата на потенциал чрез печатане на долари, натрупване на дългове и «свиване» на т.нар. «средна класа». В крайна сметка може да се направи извода, че неолибералният модел, поддържан от «неоконите» донесе невиждани печалби на глобализирания най-едър финансов капитал. Но от друга доведе до деиндустриализация на САЩ, деградиране на т.нар. «средна класа», натрупване на гигантски дълг – държавен, на местната власт, корпоративен и на домакинствата. Това подрони позициите на същия този глобализиран най-едър финансов капитал. Тъй като отслабва неговия основен силов инструмент – САЩ.

Като начин за глобално решение се вижда безспорно преходът към новата иновационна постиндустриална технологическа парадигма – «Индустриална революция 4.0», както напоследък се нарича тази нова парадигма. И едновременно с това осъществяване на «Стратегията на управляемия хаос». Като по този начин се дестабилизират евентуалните конкуренти – КНР, РФ и даже досегашния стратегически съюзник ЕС. В този смисъл ще отбележим, че дълбочината на системната криза кара този глобализиран капитал да действа съгласно крилатата фраза «Боливар не може да носи и двамата»/Изразът „Боливар не можи да носи и двамата“ (англ.ез. Bolivar cannot carry double) идва от известния разказ на О.Хенри „Пътища“ (англ. ез.Roads We Take), публикуван за първи път в сборника „Кръговрати“ » (англ. ез.TheWhirligigs), публикуван от издателство „Doubleday,Page&Company“ през 1910 г. Изразява ситуация, когато двамата герои на разказа са с един кон, при което първият герой убива втория, тъй като конят не може да носи и двамата.

Силите зад Тръмп, обаче, явно разсъждават, че «стратегията на управляемия хаос» е опасна с това, че хаосът от управляем може да стане «неуправляем». При това средствата и усилията зад тази стратегия са твърде значими. Те отнемат нужни важни ресурси от най-ключовата задача – рестартирането на американската икономика на иновационна основа – тази на «Четвъртата индустриална революция». Вярно е и друго, че тя създава условия американски и всякакви други международни капитали да «побягнат» към САЩ като «обетована земя», където няма да има хаос. Но цената за всичко това може да се окаже твърде висока. Тъй като тази стратегия обективно създава ситуация, при която срещу нея вероятно могат да се обединят ключови кръгове в КНР, РФ, Индия, Иран и даже такива от ключови страни на ЕС.

Ето защо, ако се съди по досегашните речи и изказвания на Тръмп или на сили на «антистатуквото» около него, всички усилия и ресурси трябва да се съсредоточат върху «рестартирането» на икономиката и обществото на САЩ. Само след натрупване на достатъчен нов потенциал, тъй като старият бе «авантюристично» разпилян от «неоконите», ще може да се мисли за нова глобална политика. Това означава прекратяване на линията, разпиляваща разходи в международен план, пък били те и разходи за любимото отроче на американската военщина и военно-промишлен комплекс – НАТО.

Подобен курс изисква да не се допуска «единен фронт» срещу САЩ. Оттук и реверансите към Русия, която във военно-стратегически план е равносилна на Щатите. Но в геоикономически план истинският конкурент е Китай.

Тук не бива да се забравя, че сред руския елит няма единство. Подобно на руския герб, където едната глава на орела гледа на Изток, а другата на Запад, така и една част от руските олигарси и политико-икономически елит определено «гледат» към Запада. Случаят с китайския елит е по-сложен, сред който даже и да има прозападни тенденции те трудно биха взели връх поради политико-идеологически, социо-културни и прочее фактори. Пък не бива да се забравя и най-важното – в Русия доминира неолиберален модел на функциониране, който в никакъв случай не е идейно-светогледен конкурент на Запада. Точно обратното – той е част от неолибералната мрежа, свързана със Запада с множество видими и невидими линии.

Докато «моделът на пазарен социализъм» на КНР определено съдържа в себе си потенциала да се превърне в светогледен конкурент на Западните модели, каквито и да са те. Особено ако горният продължи да демонстрира по-устойчива динамика. По-устойчива динамика, както по отношение на неолибералната схема, била тя и в някакъв «вариант 2.0». А даже и по-устойчива динамика във връзка с нещо ново, което се гови на Запад от определени кръгове. Нещо, което предстои да се роди в резултат на протекционистични мерки и нов тип индустриална политика, стартираща «Индустриална революция 4.0».

И привлекателността на «модела на пазарния социализъм» на КНР може да се окаже вярна най-малко за редица азиатски страни. Но не е изключено да заработи, макар и неясно в каква времева перспектива, също така и за редица евроазиатски общества на бившия СССР. А даже и за такива от бившите източноевропейски социалистически държави. Особено за тези, където проблемите дали ще оцелеят в днешния им статут на полупериферия на Запада, са особено остри и съдбоносни.

Икономическата основа на разцеплението

Несъмнено в силно заплетената картина на това, което вече може определено да наречем ситуация на глобален хаос, както и започващото се пропукване на Западния елит на фона на този хаос, следва да виждаме и един друг важен аспект. Последният може да наречем «икономическа основа на разцеплението».

В случая става дума за това, че в рамките на провежданата от началото на 90-те години на ХХ век «глобализация», т.е. «глобализъм по американски», сред най-едрия западен капитал започна интересен процес на вътрешно разграничаване. От една страна част от този капитал активно се включи в «глобализацията». Казано по друг начин неговото възпроизводство започна да се осъществява не толкова на национална, отколкото на глобална база. Това е особено вярно за свръхмощния банков капитал.

Но от втора страна друга част от едрия западен капитал остана повече свързана с националната държава, т.е. неговото възпроизводство остана преди всичко свързано с националната площадка. В този смисъл между интересите на глобализирания едър капитал и този, който условно може да наречем «национален», започна да се проявява все повече и повече изострящо се противоречие. «Глобалните оператори» са против националата държава. Те са за свят, който да бъде една «глобална корпорация». Те са за Транстихоокеанско споразумение – TPP, за Трансатлантическото търговско и инвестиционно споразумение – TTIP и за Споразумението за търговия с услуги -TiSA. «Неоконите» са политическия израз на глобалните финансови оператори.

Но от подобно развитие на нещата «условно националният капитал» може само да губи. Естествено той не е съгласен с подобно нещо. И определено тръгна да се бори за своите интереси. Неминуемо се появиха и политически сили, засега все още относително по-слаби, които се демонстрират като защитник на интересите на «условния национален капитал». Не е никак случайно, че това разграничение е най-силно в англосаксонския свят – САЩ и Великобритания. Именно там процесите на глобализиране на най-едрия капитал взеха най-широк размах. Но подобно разграничение може да се проследи и в редица други водещи западни страни, като тези от ЕС, и даже сред олигархичния елит на Русия, а в някакъв специфичен смисъл и в бизнес-средите на КНР.

С една поправка, че като цяло в немалко от споменатите извън англосаксонския свят държави, като правило става дума за глобализиращи се капиталови кръгове, които като правило не са толкова самостоятелни, колкото са свързани с глобалните оператори с англо-американски произход. Как ще се реши този сблъсък на интереси ни предстои да видим. В този смисъл “Brexit”може да се разглежда като една първа проява на този сблъсък, а днешната президентска надпревара в САЩ като следваща такава…

Вместо заключение

Вместо заключение трябва да се попитаме къде тук е България и нейния, о, Боже, политико-икономически «елит»? Дали този «елит» в кавички ще остане да се кланя на ваче доказали се безплодни схеми и концепции? Дали пак ще продължи да трепери от страх за собственото си «благоутробие» вместо да защити националните интереси пред силните на деня? Или ще види в настъпващите изменения шанс за промяна на геноцидния курс спрямо българите като народ и държава.

Ако се изхожда от циничната приказка, че «нов бардак не се прави със стария персонал», може да се изрази силно съмнение, че сегашният ни «елит» може да прави нещо по-различно от това, което правеше досега.

Но въпросът е дали може да кристализира някакъв «контраелит», способен да замени стария предвид провеждането на една действително национално-отговорна и национално-спасителна политика? Въпроси, въпроси… На които, ако не се успее да се отговори в близките години, в броено време българската нация и държава ще бъде зачислена в «Черната книга на изчезналите народи и държави».