Народното въображение все още е живо, чувството за хумор – също. Ето ви един анекдот, нейде от Мрежата: Меркел казала на Путин, че няма да идва на Парада. „Няма проблем – отвърнал той – не се предвижда участие на пленници“.

 

 

 

 

 

Политическите лековерници, нашите включително, никога няма да проумеят, какво се случи на 9 май в Москва.

Същият ден Костов се обясняваше, как е спасил парите си в КТБ.

 

Един друг – той пък земеделски титан и по съвместителство министър на отбраната – не харесвал паметника на маршал Жуков, открит в Стрелча, и не пропусна да се похвали, ей такива неща.

 

Маршалът, при всичките му крайности и дори диващини, няма какво да го мелят палетата, за предпочитане е това да го прави един Виктор Суворов, макар че и той напоследък започна да си противоречи.

 

Плевнелиев, който не може да задържа нищо зад зъбите си, и той се обадил: „Като държавен глава не се впечатлявам от големи паради и оръжие за масово поразяване“.

 

Голямо нещастие е думите да те издънват всеки път, щом си отвориш устата, няма друг подобен случай.

Държавният глава на една никаква държава, най-непрокопсаната в Европа не се впечатлява – казва го един човек, който непрекъснато повтаря, че е държавен глава, сякаш все още не е сигурен в това.

 

Това беше най-тъпото и безсрамно нещо, което се чу около 9 май, и ние трябва да се гордеем, че беше казано на български език.

Сякаш чуваме реплика от семейна свада, когато съпругът-рогоносец високомерно казва на жена си: „Не се впечатлявам от теб!“

 

А става дума за честването на историческо събитие, което промени съдбата на света.

Българският президент си е един жалък политикан, нека си го кажем направо.

Той не се впечатлява, него едва го удържат да не се понесе срещу Москва с едничкият ни вертолет.

 

***

А Парадът на Полка на безсмъртните на 9 май беше нещо неописуемо, и това е слаба дума.

Няма как да не си кажеш, че никой не може да излезе на глава с руския народ.

А и единствено в руския разум може да се роди подобно нещо – най-малко 400 хиляди души, само в Москва, бяха понесли портретите на свои родственици, участвали или загинали във Войната.

 

Този океан от фотоси бе величествен морален контрапункт на демонстрацията на военна мощ преди това.

Това бе величествен апотеоз на Паметта за жертвите.

 

Мъничка отплата за преживяното от тях, а и от всички останали – и то без никакво политиканстване, без нечисти намеци, понеже

 

Смъртта не търпи подобни неща.

 

Това беше Истинският Парад на Победителите – такива неща хора като нашият Плевнелиев и такива като него не проумяват.

Нашите политически дребосъци нямат сетива за подобни неща – между другото и заради това, че никога не сме печелили нито една война.

 

***

Това беше едно стъписващо Общение в страданието.

Политиката е смешна пред подобно въодушевление – може би и затова не отидоха някои световни лидери в Москва.

Това въодушевление никога няма да секне.

 

Питаха една жена дали ще дойде на парада и следващата година.

„Как не – отвърна тя, – ние живеем от 9 май на 9 май!“ Както искате разбирайте тези думи.

А един малчуган каза за загиналия си прадядо: „Той сигурно мисли за нас.“

 

***

Путин предостави Червения площад на народа, даде му го под аренда за няколко часа – и направи страхотен удар.
И също се включи в марша на Полка на Безсмъртните, понесъл портрета на своя баща.

Тъкмо да го заподозрем в демагогия, и той си призна пред една репортерка, че героите от този Полк никога иначе е нямало да дефилират на Червения площад.

 

***

Парадът демонстрира една смазваща – за нас, анестезираните! – култура на Паметта.
Хиляди хора бяха ровили в архивите и издирили всяка троха за своите родственици – нещо, което е напълно непознато и невъзможно тук.

Така руснаците разбират величието на човешкия живот.

 

Гробът на прадядото е неизвестен, но наследниците му пазят негова карикатура за „фрицовете“, направена преди войната.

За друг пък разказваха, че скрил у дома си репродукция на икона – тогава, когато събаряли църквите, и когато по време на войната го обкръжили немците, мислено се помолил на иконата, и така се спасил – руският мистицизъм си е жив и до днес.

 

Една възрастна жена спомена, че наоколо, на площада, група немци непрекъснато се извинявали: „Еншулдиген, еншулдиген!“
Репортерката я попита: „Вашите родители биха ли им простили?“

„Не знам – замисли се жената, – това е сложен въпрос“.

Плевнелиевци веднага биха им простили.

 

Едно момче разказа, как на втората година върнали прадядо му от фронта и го пратили в лагерите да копае въглища – имаше и други такива признания, никой не фризираше Истината.

Едно няколкомесечно бебе – Иван, разбира се – пък го возеха на количка-танк.

 

***

Чуха се много и направо знаменити реплики.
По този начин, по време на Парада, Обикновените хора написаха на живо историята на други Обикновени хора.

От тази история политиците се плашат. С основание.

 

„Докато помним, победата ни ще бъде непобедима!“ – така казваха мнозина.

Мъртъвците заслужаваха този парад.

 

***

Днешните лидери нищо не са научили от Историята, те я използват бакалски за конкретните си нужди – веднъж дъвчат Крим, за който вече не отварят и дума, сетне се захващат с Украйна.

 

И се крият, когато трябва да се почете Денят, в който Злото бе надвито, понеже трябва да поддържат театъра с Украйна, където сметките пак не излизат.

 

А какво общо има украинската бъркотия с победата над фашизма?

***

Все пак, Меркел се домъкна в Москва – но ден по-късно, а тя трябваше да види на живо Парада на Полка на безсмъртните.

И събра кураж да благодари на Героите.

 

Думите й са многократно по-силни от присъствието й на площада, но усещането за неловкост остана.

Не е лесно един германски канцлер да признае: „Нека кажа на руския народ, че аз като канцлер на Германия се прекланям пред милионите жертви, които ви причини войната, разпалена от Хитлер. Искам да напомня, че /…/ Червената армия заедно със западните
съюзници освободиха Германия от нацисткото господство“.

 

***

А един от участниците в Парада каза: „Не сме ви нужни като противници!“

 

***

Американците мълчат, и правилно: на всеки убит американски войник се падат 80 съветски.
В един момент репортерите се натъкнаха на правнука на Тито и това не бе изненадващо – Югославия даде един милион и 600 хиляди жертви по време на Втората война, което е най-много на глава от население, от всички страни, участвали в Касапницата.

 

***

Това бе парад на дълга към Мъртвите.
И една удивителна демонстрация на високата култура на паметта у този многострадален народ.
Нашите страдания са незначителни в сравнение с неговите, но и най-малките изпитания ни разочароват.

Последно се юрнахме през 1989-а: „Хайде на променитеееее!“ – сякаш Захари Бахаров щеше да раздава на всеки калпак по един джакпот; и бързо се свихме, задоволявайки се да търпим хора, които унищожават тъкмо общата ни Памет.

 

***

А 19 денонощия щели да са нужни, за да преминат през Червения площад всички загинали съветски войници.

П.П. Дребните ни политикани са си все толкова жалки.
А Общението в Страданието е все такава грамадна Сила.
Културата на Паметта – също.
Ние сме лишени от това.