Преди време, на една своя пресконференция в Пентагона, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ Мартин Демпси определи „Ислямска държава“ (ИД) като „организация с апокалиптична стратегическа визия за „края на света“, която ще ни се наложи да разгромим с течение на времето“. На свой ред, американският президент Обама още през 2014 заяви, че са необходими военни действия за да бъде спряно разпространението на „раковия тумор“ на ИД, като призова за разширяването на въздушните удари в Ирак и Сирия, както и за нови мерки за въоръжаването и подготовката на иракските и кюрдските сухопътни части. „Единственият начин да бъде нанесено поражение на ислямистите е да отстояваме твърдо позициите си и да изпратим много ясен сигнал на света, че страна, като нашата, не може да бъде сплашена от тези варвари и убийци“ – заяви британският премиер Дейвид Камерън.

 

В този хор на възмущението обаче, липсва каквото и да било признание за ключовата роля на тайната американска и британска регионална военна и разузнавателна стратегия за подкрепа и дори директно финансиране на същите тези опасни ислямистки бойци в Ирак, Сирия и други места, които след това се откъснаха от Ал Кайда и създадоха Ислямската държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес просто като Ислямска държава (ИД)

 

Истината е, че поне от 2003 насам британските и американските власти тайно или открито координираха пряката и косвената подкрепа за свързаните с Ал Кайда ислямистки терористични групировки в Близкия Изток и Северна Африка. Тази необмислена докрай стратегия е резултат от все още силното влияние на неоконсервативната идеология, чиято движеща сила са отдавнашните, макар и често противоречиви, стремежи за контрол над регионалните енергийни ресурси, защитата на Израел и (в рамките на реализацията на тези цели) прекрояването на картата на т.нар. Голям Близък Изток.

 

Днес, въпреки че Пентагонът отрича наличието на американско военно присъствие и твърденията на Обама, че няма да допусне „нова иракска война“, местните кюрдски източници в средите на военните и специалните служби подвърждават, че специалните сили на САЩ и Германия „вече са тук и ни помагат при отразяването на атаките на ислямистите, както и в настъпателните ни операции“. Още в самото си начало, американските въздушни удари срещу позициите на ИД се съпровождаха от разузнавателни полети на британските ВВС над региона и доставките на британско оръжие на кюрдските сили „пешмерга“.

Концепцията „разделяй и владей“ в Ирак

Както отбеляза още през 2007 един консултант на американското правителство, „ние не искаме салафитите просто да спрат бомбените си атентати, защото нямаме нищо против ако тези атентати са насочени срещу Хизбула, срещу иракския шиитски лидер Моктада ал-Садр, срещу Иран или срещу сирийците, ако те продължават да работят с Хизбула и Иран“.

 

В началото на интервенцията и окупацията на Ирак през 2003 САЩ тайно доставяха оръжие на свързаните с Ал Кайда бунтовници, докато в същото време официално подкрепяха формиращата се нова иракска администрация, доминирана от шиитите.

 

Пакистански военни източници, цитирани през 2005 от Asia Times, потвърждават, че иракските бунтовници, описвани от тях като „привърженици на бившата партия БААС“, вербувани и подготвяни от „Ал Кайда в Ирак“ под ръководството на Абу Мусаб ас-Заркауи, се снабдяват от САЩ с произведено в Пакистан оръжие. Тези доставки включват автоматични пушки, гранатомети, боеприпаси, ракети и друго леко въоръжение. На свой ред, висш пакистански военен посочва пред Сайед Салим Шахзад (шеф на бюрото на Times в Исламабад, чието убийство през 2011 според New Yorker е извършено от пакистанското междуведомствено разузнаване ISI), че това оръжие „не може да е било предназначено за иракските сили за сигурност, защото въоръжението за тях се доставя директно от САЩ“. Тоест, според пакистанците, САЩ още тогава са водели двойна игра за да не допуснат възникването в Ирак на мощно религиозно движение, контролирано от местните шиитски аятоласи и от Иран.

 

Впрочем, това не е единственият начин, по който американската стратегия е подпомагала възхода на Ас-Заркауи – приближен на Бин Ладен и плод на същата екстремистка идеология, която по-късно породи и Ислямска държава.

 

Така, според един малко известен доклад от ноември 2005, озаглавен „Как да разединим враговете си“ и изготвен от Томас Хенриксен от Института Хувър по поръчка на Университета на обедините сили със специално предназначение на САЩ (JSOU) и неговия Отдел за стратегически изследвания, Ирак в периода след американската интервенция, „се е превърнал в опитно поле за реализация на стратегия за разпалване на вражда между противниците на САЩ и насъскването им един срещу друг“.

 

Така, докато антибунтовническите действия, от една страна, изискваха от американските сили „да подобрят тежките, да не кажем бедствени, условия на живот на местното население“, с цел да бъдат спечелени умовете и сърцата на иракчаните, „обратната страна на монетата е именно тази стратегия, която не се дискутира и не изисква никакви усилия за привличането на онези, които се оказват под кръстосания огън на бунтовниците и на антибунтовническите сили. Тази „обратна страна“ на антибунтовническия медал цели да стимулира разцепление в редовете на противника и да провокира смъртоносни сблъсъци между различните бунтовнически организации“.

 

С други думи, американската армия трябваше да се стреми към публична легитимност, оказвайки традиционната социална помощ на иракското население, но паралелно с това да лиши от легитимност местните си противници, разпалвайки междуособици и насилие между самите бунтовници, макар да беше ясно, че това, на свой ред, увеличава неимоверно броя на невинните цивилни, „оказали се под кръстосан огън“. Идеята на тази стратегия беше, че тайно направляваното от американските специални служби насилие не само ще отслаби противниците на САЩ, провокирайки междуособици в техните редове, но и ще настрои населението срещу тях.

 

В конкретния случай, „врагът“ бяха джихадистите, привържениците на партията БААС, както и мирните последователи на суфизма, които бяха мнозинство, но, подобно на радикалите, се обявяваха против американското военно присъствие и затова трябваше да бъдат притиснати. В тази връзка, в доклада на Хенриксен се цитират събитията от краа на 2004 във Фалуджа, където „американските специалисти по психологическа война (PSYOP)“ си поставят задачата „да накарат бунтовниците да се сражават помежду си“. Колко и да е парадоксално, това включва практическото прокарване на идеологията на Заркауи, в името на по-късното и унищожаване: „Експертите по психологическа война изготвиха програми за използването в американски интерес на смъртоносната активност на Ас-Заркауи – включително разпространявайки различни материали, целящи да ерозират имиджа му на народен герои“ и поощрявайки враждата между различните бунтовнически групировки. „Максимално използвайки отвращението и враждебността на населението на Фалуджа към джихадистите на Заркауи, Обединената тактическа група за психологическа война направи всичко възможно за да провокира разрив между сунитските групировки“.

 

Въпреки това обаче, както посочва американският разследващ журналист Дар Джамейл, широко разпространените в хода на тази кампания твърдения, свързваши ръста на броя на терористите камикадзе с личността на Ас-Заркауи, не са подкрепени от необходимите доказателства. Според Джамейл, освен от анонимни източници в средите на американското разузнаване, тези твърдения не получават потвърждение отникъде другаде.

 

От друга страна, операцията на американските военни във Фалудджа, причина за която станаха именно твърденията, че бойците на Ас-Заркауи са „окупирали“ града и в чиито ход бяха използвани фосфорни и касетъчни бомби и бяха осъществени безпорядъчни въздушни удари унищожили 36 хиляди от общо 50-те хиляди къщи във Фалуджа и причинили смъртта на над хиляда цивилни граждани и бягството на 300 хиляди жители на града, вместо да накарат местното население да намрази Ас-Заркауи, само увеличи още повече омразата на тези хора към САЩ и техните съюзници. И до днес Фалуджа продължава да е отрязана от останалия Ирак, по-голямата част от инфраструктурата на града не функционира, а жителите му дълги години бяха подлагани на конфесионална дискриминация и преследвания от страна на военизираните шиитски милиции, подкрепяни от правителството в Багдад. „В резултат от това – посочва британският Guardian – днес хилядите загубили близките си и бездомни жители на Фалуджа вече имат нова причина да ненавиждат американците“. Ето как окупацията на Ирак създаде подходящата почва, в която от семената на наследството на Ас-Заркауи израсна чудовищният Франкенщайн, известен днес като Ислямска държава.

Финансирането на Ал Кайда в Сирия

Изтеклата в медиите електронна кореспонденция на частната разузнавателна и аналитична агенция Stratfor, включително записите на срещите между нейни експерти и чиновници от Пентагона, потвърждава, че още през 2011 специалните части на САЩ и Великобритания са били ангажирани с обучаване на силите на сирийската опозиция с цел провокиране „отвътре“ на  колапса на режима на Асад.

 

Оттогава насам ролята на държавите от Персийския зали, а имено на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Йордания, както и на Турция, която е член на НАТО – в официалното и неофициално финансиране и координиране на най-радикалните и жестоки елементи в средите на сирийските бунтовници, осъществявано под ръководството на американското военно разузнаване, не е тайна за никого. В същото време все повече се налага мнението, че финансирането на екстремистите в бунтовническото движение, свързани с Ал Кайда, е било огромна и прискърбна грешка. Реалността е съвършено различна. Укрепването на потенциала на ислямистките групировки вътре в Сирийската свободна армия (ССА) беше неизбежен резултат от тази стратегия.

 

В стремежа си да свали полковник Кадафи в Либия, НАТО предварително обедини силите си с бунтовниците свързани с един от филиалите на Ал Кайда – т.нар. Ислямска група за борба. Възникналият в резултат от това нов либийски режим, подкрепян от САЩ, на свой ред установи тесни контакти с водачите на ССА в Истанбул за организирането на канали за финансиране и снабдяване с тежко въоръжение на сирийските бунтовници. Междувременно, Държавният департамент дори нае свързана с Ал Кайда либийски въоръжена групировка да охранява американското посолство в Бенгази, макар че именно близки до нея екстремисти убиха посланика на САЩ в страната през 2012.

 

През 2013 телевизия CNN потвърди, че редица сътрудници на ЦРУ, работещи в посолството в Бенгази, са били накарани да преминат през допълнително проверки пред детектор на лъжата, за да се изясни, дали наистина са осъществили тайна операция по прехвърлянето на ракети „земя-въздух“ от Либия, през Турция, за сирийските бунтовници.

 

Както е известно, последните разполагат с Център за оперативно управление в турския мегаполис Истанбул, а военните доставки от Саудитска Арабия и Катар са били доставяни от турското разузнаване на границата със Сирия за окомплектоване на частите на въоръжената сирийска опозиция. Освен това, служители на ЦРУ, заедно с военнослужещи от израелските и йорданските специални части, са обучавали бунтовниците от ССА в района на йорданско-сирийската граница, включително как да използват противотанково и зенитно въоръжение. Други съобщения в медиите сочат, че в тези секретни програми са били ангажирани и британски и френски военни.

 

В крайна сметка обаче, обучаваните от тях бойци се вляха директно в редовете на Ислямска държава (както посочва един от командирите на организацията Абу Юсеф: „повечето от хората на ССА, обучавани от западните инструктори, масово се присъединяват към нас“).

 

На свой ред, англоезичното списание The National, което излиза в Абу Даби, потвърждава съществуването на друг център за оперативно управление на действията на сирийската опозиция в йорданската столица Аман, „комплектован от западни и арабски офицери“, който „снабдява отрядите на Свободната сирийска амия с бронирани коли, снайперско оборудване, минохвъргачки, тежко автоматично и стрелково оръжие и боеприпаси“. Източници в редовете на самите бунтовници и опозицията описват този оръжеен канал като „добре организирана операция, осъществявана под ръководството на високопоставени военни от 14 държави, включително САЩ, техни европейски съюзници и страни от Залива, като именно последните осигуряват основната материално-техническа и финансова подкрпа на бунтовническите групировки“.

 

Разбира се, източниците от ССА, цитирани от The National, всячески отричат, че с този контролен център са свързани и групировки, които са филиали на Ал Кайда или пък, че те получават от него някаква подкрепа, включително под формата на въоръжение. Много е трудно да им повярваме обаче, предви факта, че „доставяното от саудитците и катарците“ оръжие, се изпраща през йорданска територия именно към предпочитаните от тях групировки, т.е. към джихадистите.

Секретните данни за военната помощ, оказвана на Саудитска Арабия и Катар от американските им съюзници, които бяха изнесени преди време от New York Times, показват, че „по-голямата част от оръжието, изпращано по молба на тези две държави за бунтовниците в Сирия, попада в ръцете на непримиримите ислямски джихадисти, а не на по-светските опозиционни групировки, които Западът твърди, че подкрепя“.

 

За да избегнем каквито и да било съмнения относно мащабите на цялата тази тайна военна помощ, координирана от САЩ и предоставяна на свързаните с Ал Кайда групировки вътре в ССА, можем да цитираме интернет сайта на израелското военно разузнаване Debkafile (поддържан от двама опити експерти, които преди това, в течение на 23 години, коментираха случващото се в Близкия Изток за британския Economist), според който: „Турция осигурява на силите на сирийските бунтовници, включително на свързания с Ал Кайда Фронт Ан-Нусра свободно преминаване през своята територия за да могат да атакуват северозападния крайбрежен район на Сирия около Латакия“.

 

През август 2014 Debkafile съобщи, че „САЩ, Йордания и Израел, без излишен шум подкрепят около 30 сирийски бунтовнически формации, някои от които наскоро „поставиха под контрол сирийската част на граничния преход Кунейтра, който е единствения транзитен пункт между израелската и сирийската част на Голанските възвишения“. В същото време, израелският сайт посочва, че „във всички тези групировки са проникнали елементи от Ал Кайда, което не пречи на Израел да им оказва ограничена подкрепа под формата на медицинска помощ, оръжие, разузнавателни данни и продоволствие“.

 

Посочва се, че тези израелски действия са в рамките на системата за подкрепа на бунтовническите групировки, сражаващи се в Южна Сирия, в която участват и САЩ и Йордания. Усилията им се координират от оперативния пункт, създаден през 2013 от Пентагона в Аман. Американските, йордански и израелски офицери, които го ръководят, решават на съвместни съвещания, кои бунтовнически групировки следва да получат подкрепа от специалните тренировъчни лагери, създадени за сирийските бунтовници в Йордания, както и кои да получат оръжие. При това и трите правителства са съвършено наясно, че въпреки всичките им предпазни мерки част от оказваната от тях военна помощ попада в ръцете на сирийския филиал на Ал Кайда – Джабхат ан-Нусра, който е сред основните стълбове на съпротивата срещу Асад. Нито Вашингтон, нито Йерусалим, нито Аман обаче са склонни открито да признаят, че въоръжават филиала на Ал Кайда в Южна Сирия.

 

Впрочем, подобна подкрепа се оказва и на самата Ислямска държава. Както е известно, макар че тази групировка възникна първоначално в Ирак през октомври 2006, през 2013 тя вече беше разширила значително сферата си на действие в Сирия, работейки съвместно с Ан-Нусра до февруари 2014, когато между Ал Кайда и ИД настъпи формален разрив. Според повечето експерти обаче, макар че този разрив е бил реален, той не е чак толкова сериозен, както би ни се искало, а по-скоро отразява чисто тактическите различия между двете организации, които продължават да изповядват едни и същи идеи.

 

Официално, финансовата подкрепа на американското правителство за ССА върви през базираната във Вашингтон Сирийска група за подкрепа (Syrian Support Group – SSG), регистрирана през април 2012. SSG разполага с лиценз от Министерството на финансите на САЩ за „износ, реекспорт, продажба или доставки на финансови, комуникационни, логистични и други услуги (които по принцип са забранени с Президентски указ 13582) за Сирийската свободна армия“.

 

В средата на 2013 администрацията на Обама увеличи подкрепата си за бунтовниците в рамките на нов засекретен президентски указ, който промени дотогавашната и политика, ограничаваща пряката американска помощ единствено до изпращането на несмъртоносно оборудване. Разбира се, и този указ касаеше само снабдяването с оръжие на „доказано умерените“ сили в ССА.

 

Проблемът обаче е, че механизмите, които би трябвало да блокират попадането на американско оръжие в ръцете на екстремистите, никога не са работили. Така, през 2014, изданието Mother Jones, посочва, че правителството на САЩ „не може да контролира ефективно, дали американските доставки не са обект на корупция или пък, дали не попадат в ръцете на екстремистите“, както и, че прекалено се „доверява на посредниците си“. Разчита се например, на писани на ръка разписки от военните командири на бунтовниците, че са получили изпратеното им оръжие, или пък на данните от службите на регионалните американски съюзници – т.е. на същите тези държави, които подкрепят ислямистите, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава.

 

На този фон, обявеното през септември 2013 решение на единайсет големи бунтовнически групировки да се дистанцират от ръководството на „умерената“ опозиция и да се обединят к Ал Кайда, беше съвсем закономерно.

 

По данни на Сирийската група за подкрепа, до 15% от бойците на сирийската съпротива са ислямисти, свързани с Ал Кайда или чрез групировката Джабхат ан-Нусра, или чрез обособилата се от нея Ислямска държава. В частни разговори обаче, високопоставени служители на Пентагона посочват, че „над 50% от ССА са радикални ислямисти”.

Следвайте парите

В повечето медийни анализи, появили се след като силите на ИД овладяха по-голямата част от Северен и Централен Ирак през лятото на 2014, групировката беше представяна като най-свръхефективната и самофинансираща се терористична организация в света, успяла да се структурира и консолидира изключително благодарение мащабното разграбване на иракските банки и приходите от петролните продажби на черния пазар. Истината обаче е, че подобна теза се основава на съмнителни източници и пренебрегва редица стряскащи детайли.

 

Така например, високопоставен служител на американското разузнаване споделя пред кореспондента на Guardian Мартин Чулов, че попадналите през 2014 в ръцете на службите на САЩ над 160 компютърни флашки са разкрили съвършено неизвестна информация за финансирането на ИД. Според него: „Още преди да завземат Мосул активите на ислямистите са достигнали 875 милиона долара, заграбени най-вече от петролните находища в Източна Сирия в края на 2012. След това, те добавиха към тях още 1,5 млрд. долара, конфискувани от мосулските банки, както и от други места“. Тоест, въпросният източник от американското разузнаване също се опитва да прокарва тезата, че „ислямистите се самофинансират, а зад гърба им не стоят никакви държавни структури, просто защото те не се нуждаят от помощта им“.

 

Друг британски вестник – Telegraph, също акцентира върху това, че „заграбените от ИД от банките в Мосул около половин милиарда долара я правят най-богатата терористична групировка в света“, като добавя, че в тази сума не влизат откраднатите златни кюлчета, както и милионите, заграбени от „други банки в региона“.

 

Така историята за смайващата поредица от банкови грабежи, осъществени от бойците на ИД се превърна в любима тема на световните медии, но в крайна сметка се оказва дезинформация. Високопоставени иракски официални лица, както и редица банкери, потвърждават, че банките в Ирак, включително тези в Мосул, от които ИД уж е конфискувала 430 млн. долара, всъщност не са били атакувани, продължават да работят, а за сигурността им отговарят наетите от техните собственици частни охранителни компании.

 

Кой стои в основата на тази дезинформационна кампания? Сред основните и източници е починалият през ноември 2015 иракски опозиционен политик Ахмед Чалаби, същият, който от името на своята партия Иракски национален конгрес навремето пусна и усилено разпространяваше фалшивата информация, че Саддам Хюсеин разполага с оръжие за масово унищожение и поддържа връзки с Ал Кайда.

 

Известно е, че през юни 2014 Чалаби имаше продължителна среща с тогавашния американски посланик в Багдад Робърт Бийкрофт, както и с Брет Макгърк – по онова време помощник на държавния секретар за Ирак и Иран, а днес –  специален пратеник към оглавяваната от САЩ международна коалиция срещу ИД. Впрочем, в предходните месеци Чалаби многократно се срещаше с Бийкрофт, включително и в дома си в иракската столица.

Следвайте петрола

Но макар вече да е ясно, че ИД е получавала и вероятно продължава да получава огромни финансови средства от различни донори в държавите от Залива, предвид факта, че мнозина от бойците на организацията преди това са се сражавали в редовете на по-традиционните и свързани с Ал Кайда групировки, като Джабхат ан-Нусра например, Ислямска държава успешно използва и контрола си върху част от сирийските и иракски петролни находища за да осигури необходимите и финансови средства.

 

През януари 2014 New York Times коментира, че „бунтовниците ислямисти и екстремистките групировки са поставили под контрол сирийските петролни и газови ресурси, увеличавайки богатството на Ислямска държава в Ирак и Леванта – ИДИЛ, както и на Фронта Ан-Нусра, като и двете организации са филиали на Ал Кайда“. Свързаните с Ал Кайда бунтовници „поставиха под свой контрол петролните и газовите находища в северната и източната част на страната, докато умерените бунтовнически формации, подкрепяни от Запада, както изглежда не участват активно в контрабандната търговия с петрол, най-вече защото не контролират находищата му“.

 

В същото време Западът оказваше директна подкрепа на тези ислямистки групировки, включително на усилията им да възобновят експлоатацията на овладените от тях петролни находища в Сирия. През април 2013 например, британският Times посочва, че бунтовниците от Ал Кайда са овладели ключови региони в Сирия, като „присъствието на Ан-Нусра се усеща най-силно в Алепо, където този филиал на Ал Кайда, съвместно с другите бунтовнически групировки, включително ИДИЛ, е създало „шариатска комисия“, контролираща полицията, както и ислямски съд. Освен това бойците на Ал Кайда контролират електростанциите и снабдяват хлебарниците в града с брашно, за да могат да работят. Те са овладели петролните находища в провинциите Деир ес-Зор и Ал-Хасеке и вече печелят от суровия петрол, който добиват там“.

 

Мъглата на медийния ажиотаж прикрива смущаващия факт, че тези петролни и продоволствени операции на бунтовниците от Ал Кайда в Алепо всъщност се подкрепят – пряко и косвено – от САЩ и ЕС. Washington Post например, съобщава за финансирани изцяло от американското правителство тайни доставки на хранителни продукти и друга помощ за нуждаещите се жители на Алепо, разпределяна от активисти на Джабхат ан-Нусра, която самите САЩ са включили в списъка на терористичните организации.

 

Показателно е също, че точно когато беше потвърден контролът на Ал Кайда над основните сирийски петролни райони – Дейр ес-Зор и Ал-Хасеке – ЕС гласува за смекчаване на петролното ембарто срещу Сирия, позволявайки продажбата на петрол от въпросните, контролирани от ислямистите находища, на международните пазари. В резултат от това, европейските компании получиха разрешение да купуват суров петрол и петролни продукти от контролираните от Ал Кайда, находища, макар че формално тези сделки трябваше предварително да бъдат одобрени от Сирийската национална коалиция. При това, заради повредената инфраструктура, петролът трябваше да се превозва с камиони в Турция, където се намират най-близките петролнопреработвателни заводи. „Логичен резултат от това безумно решение е, че Европа на практика пое финансирането на Ал Кайда“ – заяви по този повод Джошуа Ландис, екперт по близкоизточните проблеми в Университета на Оклахома.

 

Само два месеца по-късно бившият сътрудник на Сирийската група за подкрепа във Вашингтон Дейвид Фалт публикува част от имейлите на групата, потвърждаваши, че тя буквално е обсебена от идеята да действа като посредник при сключването на „потресаващи“ петролни сделки, осъществявани формално от името на Сирийската свободна армия и касаещи петролните находища, контролирани от бунтовниците (т.е. от Ал Кайда). Според Фалт: „Мисълта, че могат да получат стотици милиони долари от продажбата на петрол, до такава степен доминираше в работата на ръководителите на Сирийската група за подкрепа, че те на практика престанаха да обръщат внимание на развитието на конфликта в страната“, което се отнася, в частност, за директора на СГП Браян Нийл Сойърс, който преди това работеше в Оперативния отдел на НАТО. Целта бе да се осигурят финансовите средства за бунтовниците от продажбата на сирийския петрол.

Мълчаливото съучастие в петролната контрабанда, осъществявана от ИД

Въпреки, че бойците на Ал Кайда започнаха масово да се присъдиняват към Ислямска държава петролният износ за черния пазар, както и експортната инфраструктура, създадена от ислямистките групировки в Сирия, продължава да функционира с пълна сила, при това с мълчаливата подкрепа на регионалните и западните държави.

 

Според Али Едибоглу, депутат в турския парламент от граничната със Сирия провинция Хатай, ИД продава по-голямата част от петрола си, добит Сирия или в района на Мосул, в Ирак, през Турция, с мълчаливото съгласие на властите в Анкара: „За целта са прокарани тръбопроводи от селата в близост до турската граница в Хатай. Аналогични тръбопроводи има и в турските гранични вилаети Килис, Урфа и Газиантеп. Ислямистите изнасят петрол в Турция и го превръщат в пари. С примитивни технологии, те преработват добития петрол в зоните до турската граница и след това го продават чрез турски компании. Смята се, че това им осигурява 800 млн. долара годишно“. Едибоглу подчертава, че мащабите на тази и други подобни операции на ислямистите говорят, че в тях са ангажирани и турски официални лица. „Многобройни бойци от Европа, Русия, азиатските държави и Чечения, отиват в Сирия и Ирак, като преминават през турска територия. Има информация, че поне хиляда турски граждани са ангажирани в трафика на чуждестранни джихадисти за Сирия и Ирак. Твърди се също, че в това е забъркана и Националната разузнавателно служба (MIT). Действително, няма как всичко това да се случва без знанието на MIT“.

 

Съществуват многобройни свидетелства, че властите в Иракски Кюрдистан също си затварят очите за контрабандата на петрол от Ислямска държава. Още през юли 2014 представители на иракското правителство съобщиха, че ИД е започнала да продава петрол, добит в северната провинция Салах ад Дин. Според правителствен чиновник в Багдад, „кюрдските сили пешмерга първоначално прекратиха продажбата на петрол, но след това позволиха на цистерните да превозват петрол към Турция“.

 

Депутатът от Коалицията за правова държава в иракския Парламент Алия Насиф също обвини кюрдското регионално правителство, че участва в тайната петролна търговия съвместно с ИД: „Случващото се демонстрира мащабите на гигантския таен заговор срещу Ирак с участието на кюрдски политици. Незаконната продажба на иракски петрол от ИД или някой друг, въобще не бива да ни учудва“. Макар че кюрдските власти в Ербил категорично отхвърлят тези обвинения, излизащият в Лондон на арабски вестник Asharq Al-Awsat цитира информирани правителствени източници, според които суровият петрол от зоните, контролирани от ИД, „се продава на кюрдски търговци в граничните райони с Иран и Сирия, като после част от него се пласира чак в Пакистан за половината от реалната си цена“.

 

Още през август 2014 иракското Министерство на петрола официално предупреди, че при всички петролни доставки, които не са санкционирани от Багдад, вероятно става дума за суров петрол от находищата контролирани от ИД“. Според експерта от Центъра Брукингс в Доха Луай ал-Хатиб: „Държави като Турция си затварят очите за петролната контрабанда, осъществявана от Ислямска държава, затова е необходим по-силен международен натиск за затварянето на черните пазари в Южна Турция“. Впрочем, дори и след като в края на 2015 руският президент Путин директно обвини турските управляващи, че търгуват с петрола на ИД, такъв натиск не се упражнява и анализаторите както извън, така и в самата Турция, посочват, че Анкара съзнателно съдейства за финансовия просперитет на ИД, защото предпочита бунтовниците пред Асад. Според бившия иракски министър на петрола Исам ал-Джалаби: „Турция печели най-много от контрабандната търговия с петрола на ИД“. Той подчертава, че в нея са ангажирани и търговски и петролни компании, тъй като ниските цени позволяват на държавите, улесняващи контрабандата, да си гарантират огромни печалби.

Кой купува петрол от ислямистите

През август 2014 на тексаското крайбрежие на Мексиканския залив акостира танкер натоварен с повече от милион барела суров петрол от Иракски Кюрдистан. Превозваният от него петрол е бил преработен в кюрдската автономна зона, след което е транзитиран по изградения наскоро тръбопровод до турското средиземноморско пристанище Джейхан, където петролът е бил натоварен на танкера и изпратен за САЩ. Усилията на правителството в Багдад да предотврати сделката с този петрол, която е в разрез с иракското законодателство, бяха игнорани от американския съд.

 

Месец по-късно, тогавашният посланик на ЕС в Ирак Яна Хибаскова заяви през Комисията по външна политика на Европейския парламент, че „няколко държави от ЕС купуват петрол от екстремистката организация Ислямска държава, която тероризира обширни райони от Ирак и Сирия“. Въпреки настояванията на членовете на комисията обаче, тя отказа да уточни, точно кои страни има предвид“.

 

Третата крайна точка за суровия петрол от зоните, контролирани от ИД, преминал предварителна преработка в Иракски Кюрдистан и транзитиран оттам за турското пристанище Джейхан, е израелският средиземноморски порт Ашкелон. Това едва ли е изненада за някого. Още през 2014 Reuters съобщи, че израелските и американските нефтопреработвателни заводи редовно купуват и внасят спорния петрол от регионалното правителство на Иракски Кюрдистан.

Междувременно, докато този триъгълник на тайния петролен трафик, в който суровият петрол на ИД играе ключова роля, все повече излиза от сянката, Анкара открито настоява пред САЩ да предприемат официални стъпки за премахването на всички препятствия пред продажбата на кюрдския петрол (а това значи и на петрола от зоните, контролирани от ИД) на световните пазари. Впрочем, смята се, че през миналата 2015  от Иракски Кюрдистан за Турция са изнасяни до 1 млн. барела петрол дневно, по съществуващия тръбопровод.

 

Сред множеството петролногазови компании, работещи в столицата на Иракски Кюрдистан Ербил, са ExxonMobil и Chevron, на които местните власти са възложили проучването на потенциалните нови петролни находища в региона. Неслучайно Стив Коул коментира в New Yorker, че въздушните удари на Обама и доставките на оръжие директно на кюрдите, а не на правителството в Багдад, на практика означават, че „САЩ са поели защитата на необявената официално Кюрдска петролна държава, за чието ключово геополитическо значение – като дългосрочен неруски доставчик на петрол и газ за Европа например, не е прието да се говори открито“. В момента кюрдите са си поставили задачата да „увеличат четирикратно“ експортните си възможности, докато в същото време САЩ изглеждат все по-склонни да легализират напълно износа на кюрдски петрол, макар че това ще има много сериозни последици за териториалната цялост на Ирак.

 

Разбира се, заради активизирането на действията против ИД от страна на Русия и Запада, сега кюрдското правителство в Ербил е започнало да предприема някакви избирателни мерки срещу петролната контрабанда на Ислямска държава, но истината е, че те на практика вече са безполезни.

Новата карта на региона

Третата иракска война тече с пълна сила, а заедно с нея възкръснаха и отдавнашните планове на американските неоконсерватори за разделянето на Ирак на три части по етнически и религиозен принцип.

 

Чиновниците в Белия дом вече смятат, че борбата срещу „Ислямска държава“ в региона ше се проточи с години и със сигурност ще продължи и след края на втория мандат на президента Обама. Всъщност тази концепция за „дългата война“ се корени в идеите, лансирани още през юли 2002 от вече покойния анализатор на RAND Corporation Лоран Муравиц в изказването му пред Комисията по отбранителна политика на Пентагона, по покана на тогавашния и председател Ричард Пърл. В своята презентация, Муравиц определя Ирак като „тактическата ос“, с чиято помощ може да бъде трансформиран целия Голям Близък Изток.

 

На свой ред, бившият редактор за Близкия Изток на британския Guardian Браян Уитакър посочва, че стратегията на Пърл и RAND Corporation всъщност е вдъхновена от един документ (A Clean Break: A New Strategy for Securing the Realm), публикуван още през 1996 от израелския Институт за перспективни стратегически и политически изследвания, чиито автор е самият Пърл, заедно с други неоконсерватори, заели водещи постове в администрацията на Буш след 11 септември 2001.

 

В този програмен документ се лансира стратегия, която поразително напомня за хаоса, заливаш в момента Близкия Изток в резултат от експанзията на Ислямска държава. В него се прогнозира, че Израел ще преформатира „стратегическото си обкръжение“, като на първо време постигне свалянето на Саддам Хюсеин, а „Йордания и Турция ще формират ос съвместно с Израел, за да отслабят и маргинализират Сирия“. Тази ос ще се опита да ерозира влиянието на Иран, Сирия и Ливан чрез „отлъчването“ на техните шиитски общности. За да постигне успех в рамките на тази стратегия, на Израел се препоръчва да спечели подкрепата на САЩ за реализацията и, което би могло да стане като „Бенямин Нетаняху използва за целта един познат на американците политически език, максимално напомнящ този по време на студената война“.

 

Планът на Пърл и RAND Corporation заляга в основата на стратегията па отношение на Ирак, възприета от администрацията на Буш-младши малко преди войната през 2003. Според частната аналитична и разузнавателна компания Stratfor, в края на 2002 тогавашният вицепрезидент Дик Чейни и зам. държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц са лансирали план, според който централната част на Ирак, населена предимно със сунити трябва да се присъедини към Йордания, а северните кюрдски региони да станат автономна държава, отделяйки се от доминирания от шиитите Южен Ирак. Както твърдят от Stratfor, стратегическите предимства на този план за разделянето на Ирак са фокусирани около американския контрол над петролните находища в страната:

 

„След ликвидирането на Ирак като суверенна държава, ще изчезнат и опасенията, че някой ден на власт в Багдад може да дойде антиамерикански настроено правителство, тъй като столицата вече ще бъде в Аман (Йордания). Сегашните и потенциалните геополитически противници на САЩ – Иран, Саудитска Арабия и Сирия – ще бъдат изолирани един от друг, а голяма част от територията между тях ще се контролира от проамерикански сили. Не по-малко важно е, че това ще позволи на Вашингтон да оправдае дългосрочното си значително военно присъствие в региона с необходимостта да бъде защитена младата нова държава, поискала гаранции за безопасността си от САЩ, както и да обезпечи сигурността на петролните пазари и доставки. На свой ред, това ще позволи на Съединените щати да поставят под пряк контрол иракския петрол, така че в случай на конфликт с Рияд, да могат да заменят с него саудитските енергоносители“.

 

Експанзията на „Ислямска държава“ стана предлог за развитието на основните контури на този сценарий, като САЩ и британците разчитат да възстановят дългосрочното си военно присъствие в Ирак.

 

През 2006 наследникът на Чейни Джо Байдън също подкрепи „мекото разделяне“ на Ирак по етнорелигиозен признак – позиция, която според съавтора на „Плана Байдън“ за Ирак Лелси Гълб от Съвета за международни отношение (CFR), е „единственото решение“ на сегашната криза в региона.

 

Тази стратегия отново „изплува“ – пак благодарение на RAND Corporation – в един доклад, финансиран от Командването за подготовка на кадри и научни изследвания на армията на САЩ (United States Army Training and Doctrine Command – TRADOC) и посветен на спецификата на водене на „продължителни войни“. Сред лансираните в него стратегии, е и сценарият, озаглавен „Разделяй и владей“, който залага на „използването на съществуващите проблеми между различните салафитско-джихадистки групировки за настройването им една срещу друга така, че енергията им да бъде изразходвана във вътрешнии конфликти“.

Паралелно с това в доклада се предлага САЩ да провокират конфликт между джихадистите-салафити и шиитските групировки, посредством „подкрепата за традиционните сунитски режими, като начин за сдържането на иранската мощ и влияние в Близкия Изток и Персийския залив“.

 

По един или друг начин този план вече се реализира. Както заяви преди време израелският външен министър Авигдор Либерман пред държавния секретар на САЩ Джон Кери: „Ирак се разпада пред очите ни и създаването на независима кюрдска държава вече изглежда неизбежно“.

 

Възходът на Ислямска държава не е просто пряка последица от плановете на неоконсерваторите и тяхната крайно рискована стратегия, залагаща на тайните операции и използването на близките до Ал Кайда терористи като инструмент за влияние върху местното население. Той на свой ред се оказва подходящ предлог за началото на нова епоха на безкрайни войни и очертава перспективата за продължително военни присъствие, под егидата на САЩ, в богатия на енергоносители регион на Персийския залив и връщането към опасното имперско изкушение за промяна на конфигурацията в един значително по-широк регион.

 

 

Автор: Д-р Нафиз АХМЕД

Авторът е известен британски експерт по международна сигурност, консултант на Военната академия в Сандхърт, британското Външно министерство и Държавния департамент на САЩ