След като лидерите на ЕС, отделили част от общността в "елитен" отбор, а другата оставили в резерва, не успяха да се справят ефикасно през последните седем години с финансово-икономическата криза, с дълговата криза и с гръцкия дефолт, възниква логичен въпрос:

Защо се случи всичко това?

Заради субективни грешки в управлението на еврозоната, външна намеса или заради сгрешена конструкция на Валутния съюз?

Всяка от посочените причини е довела до сегашната наднационална криза, непозната в най-новата история на Европа. Но сред водещите анализатори все повече се затвърждава убеждението, че моделът от Маастрихт е генетично увреден.

Първо, защото не е завършен като идеен проект и конструкция, която да функционира синхронно в икономическата, финансовата, фискалната и политическата сфера на взаимоотношенията вътре в еврозоната и навън – с нейни партньори и конкуренти.

Второ, защото не са предвидени специални защитни механизми за противодействие на кризи: от анализи и превенция на рисковите ситуации до незабавни спасителни операции в случай на "пожар".

Трето, и което изглежда е най-силно действащият в момента прокризисен фактор: отсъствието на демократичен контрол по хоризонтала - между страните членки на еврозоната и по вертикала - между тези, които вземат важните решения и националните икономически агенти и агенции, граждани и домакинства, съсловни организации, бизнес структури, НПО и др.

Щом липсва такъв механизъм, има нужда от заместител. Какъв е той? Изборът е предрешен с предоставянето на правото на най-силния да има последната дума.

При днешната ситуация и години преди това командната позиция се заема от икономически мощната Германия. Така генетически увреденият Валутен съюз, роден от политици и технократи, доведе до нова, нетрадиционна за Европа институционална болест. Това е авторитаризмът.

Дали Гърция ще се съгласи да остане в еврозоната, както ни убеждават нейните държавници, независимо от резултата от референдума, и доколко еврогрупата ще преглътне подобен компромис, е въпрос , чиито отговор ще узнаем след броени дни.

В цялата тази неясна , противоречива и на моменти хаотична ситуация, изненадващо се появи нашенска, българска инициатива: започваме подготовка за влизане в еврозоната. Как? Чрез изграждане на нещо като Супер-комитет, който ще изпълнява три функции едновременно: надзорни, координиращи и аналитични.

Доколко логична и работеща е тази "стратегическа" стъпка, одобрена по принцип от българското правителство?

Натрапва се въпросът: има ли изобщо разум и логика в подобно решение? В разгара на дълговата криза в еврозоната и при възможно напускане от държава- неин член, поради фактическа несъстоятелност и обявен безпрецедентен дифолт на плащанията към МВФ, България ни в клин ни в ръкав обявява, че не само иска да въведе еврото, но и започва практическа подготовка за този "скок" .

Никак не е изключено обаче скокът да е в бездна, от която се излиза с потрошен икономически организъм.

Питаме се: защо именно в този момент? Дали, следвайки балканските нрави, искаме да избутаме съседа и да заемем неговото място, за да сме близо до първенците в "А дивизия" ? Или просто, за да направи впечатление на публиката преди предстоящите избори в България за местна власт, президент (защо не и за нов парламент - бел.а.)?

И не на последно място - готови ли сме като финансов сектор, икономика, пазари на труда и институционален капацитет за подобен стратегически ход? Очевидно не, няма и как да се подготвим в близките 2-3 години! А да не говорим, че там, в еврозоната, никой не ни иска.

Засега единствено финансовият министър предупреди, че пътят до ЕРМ-2, чакалнята, и последващото членство в еврозоната е по-дълъг и стръмен, отколкото си го представят ентусиазираните политици . Преди изобщо да мислим за въпросното членство, трябва да сме свършили куп неща. Като, например:

Да дадем доказателства, че сме си извадили поуки от аферата с КТБ и сме стабилизирали банковия сектор и капиталовите пазари.

Да приложим европейските регулации за стабилизиране и преструктуриране на застрашени банки и за защита на техните клиенти.

Да влезем в Европейския банков съюз, чиято първа стъпка е въвеждането на правилата за Европейски банков надзор.

И още нещо, което е най-важното в националните приготовления: да преминем от застой и дефлация към оживление и устойчив растеж на реалната икономика.

За това предизвикателство , иначе точният в оценките си министър Владислав Горанов, не споменава и дума. А именно то е препъни камъкът в признатата от него загуба на доверие , за което периодично ни упрекват ЕС и Световната банка .

Нека си го кажем откровено: ние бяхме и все още сме общество на ниско доверие – ако мога така да се изразя, ползвайки терминологията на Франсис Фукуяма. Днес вече сме и държава с липсващо бизнес доверие - вътре в страната и извън нея.

А такива държави нямат шанс да влязат в еврозоната.

Нали именно прекъснатото доверие между Брюксел и Атина доведе до разрив между тях и до необявен институционален развод. Така че внимателно, дами и господа управляващи, давайте си сметка за нашия ръст и престиж, когато искате да надскочите сянката си.

Жалко е, че перспективите са мрачни, защото едно безспорно предимство на членството в еврозоната - елиминирането на Валутния борд - се отлага. За кога? Ако се доверим на излезлия миналата седмица Доклад на петте президенти в Брюксел, подобна радост може да ни споходи най-рано 2025 г., т.е. след почти три редовни управленски мандата.