Руската политика борави с умишлено подбрана символика, която на Запад предизвиква неприкрито раздразнение или най-малкото насмешка. Пред родната публика обаче тя постига желания ефект.
Малко бях озадачен от решението на руския външен министър Сергей Лавров да се появи в Сочи за срещата си с американския държавен секретар Джон Кери с бял автомобил марка "Победа". А още повече се смутих, когато Лавров подари на Кери две кошници, пълни със зеленчуци.
Какво точно искаше да каже г-н Лавров, появявайки се на срещата си с американския външен министър точно с този автомобил? За победата ли е искал да припомни? Но победа над кого? Над Америка ли? Та нали във Втората световна война САЩ и СССР бяха съюзници.
Подобен намек е твърде нетактичен - най-малкото заради паметта на жертвите във войната срещу нацистите, както от американска, така и от съветска страна. А зеленчуците? Може би те са намек за това, че в условията на западни санкции Русия се храни от собствената си градина и никога няма да се предаде? Ако замисълът е бил точно такъв, трябва да кажем, че за една среща на толкова високо ниво тази символика е не просто праволинейна, но и твърде груба.
Мислене и език
Впрочем, всичко това се вписва идеално в традициите от последните 15 години. Сезонът бе открит тогава от Владимир Путин, който в новогодишната нощ на 2000 година реши да изненада руските войници в Чечения, като кацна при тях с изтребител-бомбардировач. И трябва да признаем, че това беше много ефектен жест, с който Путин искаше да каже, че за Русия епохата на отстъпление вече е приключила.
След това видяхме руския президент в много други необичайни роли - потапяше се в морето (със или без подводница), катереше се по планинските върхове (със или без Лада-Нива), влизаше в ролята на укротител на тигри, летеше с жерави, гасеше горски пожари. Бившият заместник-председател на Държавната дума Артур Чилингаров пък се спусна с батискаф до дъното на Северния ледовит океан в района на Северния полюс, за да постави там вимпел от титанова сплав, изобразяващ руското знаме. А депутатите от Долната камара на парламента Сидякин и Савченко занесоха руския флаг чак до Антарктида. Днес всеки руснак може да украси БМВ-то си с лепенка с надписа "Към Берлин" и така да демонстрира гордостта си от делото на своите деди.
Западните лидери са някакси по-прагматични - те са продукт на съвременните демократични политически системи. А когато решат да заложат на символиката, те го правят с едничката цел да демонстрират близост с народа си. Ще надянат например военно яке или ще си сложат военно кепе, когато отиват на крака при войската. Но първо: това се случва изключително рядко; и второ: в тези страни отношението към военните не е по-различно от отношението към обикновените граждани.
Друг стил и съвсем друг смисъл влага символиката на руските власти. Тя е от друго време - от края на 19 и първата половина на 20 век - тоест, от епохата, когато правото на силния беше основна движеща сила и в политиката. Това право олицетворяват най-вече лидерите от вождистки и абсолютистки тип. Всички техни номера за пред публиката целят да покажат на хората, че техните решения са неизменни. А по този начин те циментират властта си.
Един чужд дипломат наскоро ми каза, че ако човек иска да разбере руските политици, трябва да прочете мемоарите на Бисмарк или друга подобна литература от епохата на империите. Путин действа точно в стила на онова време - и постига изключителни успехи. Работата е в това, че никой друг вече не се държи така. И в този смисъл Путин няма никаква конкуренция.
Мисля си, че последният западен лидер, който владееше езика на символиката, беше американският държавен секретар Мадлин Олбрайт с нейните знаменити брошки. Но сегашните лидери в Кремъл мислят в съвсем други категории.
За вътрешна употреба
Всички тези бели "Победи", кошници с картофи и вимпели по океанското дъно несъмнено предизвикват иронични усмивки и дори неприкрито раздразнение сред западните политици и журналисти. Но тези символични послания са предназначени не за тях, а за родната аудитория.
"Как само им натри носовете на тези надменни западняци!" - това са си казали вероятно обикновените руснаци, докато са гледали как Лавров се вози гордо в бялата "Победа". И колкото по-силно е раздразнението на Запад, толкова по-успешно е изпълнена пиар-задачата. Защото стратегията на умишлената грубост несъмнено засилва популярността на руските властимащи сред собствените им "поданици".
От години руската политика успешно експлоатира стария комплекс от поражението в Студената война, опитвайки се да докаже на руснаците, че щом като "отново се боят от нас, значи ни уважават". Нежеланието на западните лидери да отвърнат на тази руска нетактичност със същото се тълкува от руската аудитория като слабост. В този смисъл тази игра е може би не най-важният, но определено един от най-успешните инструменти на руската вътрешна политика. Така че нека Джон Кери да не се обижда. Тук няма нищо лично. Всичко е просто вътрешен пиар.
ДВ