Целият Близък изток е във война. Стратегическата непоследователност на администрацията на Барак Обама само ускори изпадането на района в хаос. Вината за повсеместната бъркотия, обхванала сега Близкия изток, не може изцяло да се припише на администрацията на Обама, но е факт, че неговата външна политика в региона е пълен провал.

За първи път след двете световни войни почти всички страни от региона - от Либия до Афганистан - са въвлечени във въоръжен конфликт. Единствено Оман е впечатляващо изключение. Хаосът, несигурността и сложността на променливите и много често непоследователни съюзи, както и съществуващите вражди са главозамайващи. В Ирак и Сирия САЩ и техните съюзници се сражават редом с Иран, за да сломят Ислямска държава. Но в Йемен САЩ и голям брой от същите тези регионални партньори си сътрудничат, за да отблъснат силите на хусите, подкрепяни от Иран.

По отношение на Иран Израел и Саудитска Арабия са по-скоро на едно и също мнение, но останалите им дълбоки и отколешни различия все още не са преодолени. В Сирия Иран подкрепя Башар Асад, а САЩ и техните западни съюзници критикуват действията му, но толерират присъствието му, докато някои бунтовнически групи, подкрепяни от САЩ в борбата им срещу ИД се опитват /и то от доста време/ да го свалят от власт.

При тази невъобразима бъркотия в Близкия изток не бива да се изненадваме тогава, че толкова много американци искат САЩ да намалят ангажимента си възможно най-бързо от този регион. Според тях пожарът, който бушува в Близкия изток, е отвъд способността на САЩ да го овладее. Местните вражди, подклаждащи този пожар, са отколешни и повечето от настоящите конфликти са без голямо значение за ежедневието на американците. Вярно е, че разделението между сунити и шиити, датиращо от едно хилядолетие, играе известна роля /въпреки че може би тя е надценявана/ в разпокъсването на Йемен или в разделенията, които ускориха провала на иракската държавност и възхода на ИД.

Неоспоримо е, че голям брой от настоящите бунтове се коренят в злоупотребите на авторитарни режими, окрали своите народи и неспособни да положат дори най-елементарните основи на управление. Голям брой от настоящите проблеми се дължат и на лутанията на лидерите на Британската империя /които, преценявайки ги днес от позицията на времето, не бяха надарени с тази почти божествена вещина за създаване на нации, с които да могат да се гордеят/. Други конфликти пък са резултат от стратегиите за стабилизиране на региона, като например договора Сайкс-Пико, станал невалиден след едновековно съществуване. Разбира се нахлуването в Ирак по нареждане на Джордж Буш-младши, също не подобри нещата. И естествено не бива да забравяме, че Бенямин Нетаняху никога няма да престане да се държи глупаво.

В допълнение на всичко това привържениците на намаляване на американския ангажимент в Близкия изток припомнят, че Америка има петрол, че Америка има природен газ, че Америка няма повече нужда от Близкия изток както едно време. А и между впрочем ние /американците/ вече доказахме колко не ни бива във военните интервенции и в изграждането на нации /в Близкия изток и на други места/. Тогава защо просто не престанем да се месим там и да оставим огънят да угасне от само себе си? Между впрочем нали тази беше причината, поради която Барак Обама беше избран за президент?

Да, но и не. Обама несъмнено беше избран, за да сложи край на войните в Ирак и Афганистан, но си остава факт, че гарантирането на сигурността на Америка, изправена пред заплахите, идващи от този регион, продължава да е отговорност на Обама. И в качеството му на президент той има още по-голямата отговорност да защитава националните интереси на САЩ по целия свят. Интереси, които изискват САЩ да продължат своя ангажимент в Близкия изток. В енергиен план дори и САЩ да имат собствени запаси, цените на енергията се определят въз основа на тези на световния пазар.

Това означава, че значими промени в тези цени, свързани с наличните запаси, или пък с оценката на рисковете, винаги ще имат влияние и върху САЩ. Освен това ако регионалният конфликт се задълбочи, той може да има много сериозни последици в международен план. Войната между сунитите и шиитите може да се разпространи, а ИД, проникнала в този регион, би могла да извлече полза от този хаос по примера на Ал Каида, на фронта Джебхат ан Нусра в Сирия, на Либийска зора или дори на Хамас.

Либия може много лесно да се превърне в следващ Йемен, което почти сигурно ще предизвика регионална интервенция, подобна на тази оглавявана от Саудитска Арабия в Йемен.

Разпокъсването на страни като Ирак, Сирия, Йемен или Либия със сигурност ще промени регионалния баланс на силите - особено ако това породи създаването на държава /или държави/, като онази, която ИД иска да създаде в Ирак и Сирия и особено ако това доведе до създаването на цял един регион, който се е провалил в управленчески план и който ще стане още по-плодотворна почва за екстремизма.

Както ни научиха атентатите от 11 септември 2001 г. и както го показаха неотдавнашни събития в Европа, Африка, Канада и САЩ, в съвременния свят проблемите, които могат да изглеждат далечни, във всеки един момент може да се прокраднат у нас или у нашите съюзници. Станахме свидетели на процъфтяването на Ал Каида на Арабския полуостров и в Северна Африка. Днес ИД настъпва в Афганистан, а в Нигерия Боко Харам се врече на този нов и динамичен играч в терористичния сектор. Бойците на ИД намират нови попълнения в Европа и САЩ.

Тези нови попълнения със сигурност ще се приберат у дома, за да разпространят хаоса, ако заплахата, която те представляват не бъде задушена на бойните полета в Близкия изток. И което е по-важно, съществените съюзници на САЩ Израел и Йордания са изложени също на голям риск в цялото това вълнение. Ако позициите на тези съюзници отслабнат заради този риск, САЩ ще бъдат принудени да се посветят още повече на този регион и това ще им излезе много по-скъпо. Огромни геополитически фактори се разиграват тук. Продължителен хаос и отслабени правителства ще направят още по-трудно контролирането и управлението на заплахите в региона.

Но в крайна сметка, когато тези войни свършат, нови национални правителства ще се появят и влиянието, което Америка би могла да има върху тях, ще зависи пряко от начина, по който се възприемат нашата подкрепа и нашата роля в тяхното изграждане.

Паралелно с това, ако ние се отдръпнем или нямаме повече никакъв капацитет за действие, нашето влияние върху тези правителства ще намалее още повече и дори може да се сведе до нула. И ако нашето влияние намалее, то влиянието на други страни ще се увеличи, както се случва вече. Сега това може да изглежда от второстепенно значение, но с избистрянето на новите противоречия и на новите проблеми, през 21 век зачеркването на един толкова стратегически регион от света и отстъпването на мястото на други може да има доста злощастни последици.

Администрацията на Обама очевидно не е отговорна за многото причини, влошаващи настоящата бъркотия в Близкия изток, но е вярно, че тя не може да си позволи да обърне гръб на тези бунтове или конфликти, да взима недобре обмислени мерки, да предпочита предимно ответните и до голяма степен импровизирани действия в отсъствието на каквато и да е глобална стратегия.

В Ирак през последните години на администрацията на Буш-младши ситуацията се стабилизира и подобри, по-специално благодарение на засилване на военното присъствие през 2007 г., на по-голямото внимание, отделяно на сунитите и на активната и продължителна намеса на президента и на правителствените представители в намирането точни решения на един проблем - или да го кажем ясно на една катастрофа - причинен от тях, а именно управлението на техния много лош избор на премиер в лицето на Нури Ал Малики. По това време Ирак далеч не беше все още райско кътче, но тенденцията беше нещата да се подобрят.

Решението на Обама да ускори изтеглянето на американските военни обърка всичко. Невниманието на Обама към лошото управление на Малики и бунтът на част от сунитите, а после и подемът на ИД усложниха още повече ситуацията. Очевидно президентското фиаско, предизвикано от нерешителност, непоследователни решения и от невслушване в препоръките на съветниците относно нарастващото вълнение в Сирия, също е значим фактор. Една вяла и объркана реакция на Арабската пролет беше подсилена от много лошото управление и опасно отслабване на важните връзки на САЩ с Египет. Колебанието на Обама как действа и какви необходими мерки да предприеме за излизане от кризата в Либия са друг пример за грешки в преценката, които създадоха повече проблеми в региона, отколкото разрешиха.

Но иронията в годините на управление на Обама е в това, че въпреки надеждата за нова ера и за подобряване на регионалните отношения, въплътена в речта на Обама, произнесена в сърцето на Арабския свят - Кайро, в крайна сметка промяна към по-добро имаше не в отношенията на САЩ с арабите, а на САЩ с персите.

Строгите санкции, които администрацията на Обама наложи на Иран заради ядрената му програма през първия му президентски мандат бяха последвани от втори президентски мандат така зажаднял за ядрено споразумение, че всички, от Техеран до най-затънтеното кътче на щата Охайо, сега смятат, че САЩ желаят по-пламенно това споразумение отколкото самите иранци и че така американците са загубили всякакво влияние в преговорите. Този обрат, който не беше съпътстван от достатъчна координация с основните американски съюзници в региона, от Израел до монархиите от Персийския залив, не престана да притеснява тези съюзници в момент в който Иран се показа като единствената страна в Близкия изток, способна да извлече полза от пропагандата на хаоса.

Такъв е случаят с Йемен, с все по-тесните връзки на Иран с Багдад и с иракското правителство, което е все по-зависимо от иранските военни, оръжия и съветници в борбата с ИД. Такъв беше случая и със Сирия, където Асад както изглежда е на път да остане на власт и след като Обама напусне Белия дом.

Преговорите за ядрената програма на Иран само влошиха още повече отношенията на САЩ с Израел. Да имаш за партньор Бенямин Нетаняху не много забавно. Но не може да се отрече и че Белият дом наля масло в огъня и изпепели традиционните основи на тези отношения. Независимо от онова, което ще направим през оставащите 21 месеца - през които е много вероятно отношенията ни с Израел да се влошат още повече - няма да е преувеличено да кажем, че отношенията между американските и израелските лидери са на най-ниското си ниво в историята.

Можем да говорим какво ли не за причините за бъркотията в Близкия изток, но от значение е, фактът, че отношенията на САЩ с всяка една от най-важните страни в региона - с изключение на Иран - са на най-ниското си ниво в историята. Но лошите решения, лошото управление и дипломацията, която не се оказа на ниво, не са основните причини за проблемите, които си създадоха американците в региона. Най-големият виновник трябва да се търси в непоследователната стратегия.

За президента е лесно да каже: "Търся стабилност в Близкия изток. Опитвам се да защитя американските интереси, сигурността на нашите съюзници и на нашата територия,търговските връзки на фона на глобалните икономически безпокойства. Опитвам се да постигна успех в това начинание, като установявам нови връзки с нашите традиционни съюзници, които ще ни помагат да гарантираме стабилността, която им е необходима, за да се възстановят и да се предпазят от евентуалните негативни действия на други регионални играчи като Иран.

Ако постигнем напредък, като възпрем иранската ядрена заплаха и водим по-добър диалог с тази страна, това ще бъде за добро. Но ние знаем, че Иран все още носи много рискове, защото тази страна подкрепя терористични организации, като Хизбула и Хамас или координира кибератаки срещу американски мишени. Само когато преустанови тези си дейности и премахне тези заплахи, статутът на Иран може да се промени. И нищо няма да ни отклони от нашата основна цел - възстановяването на баланса в Близкия изток". Но тези думи сами по себе си не са достатъчни. Те трябва да са подплатени с действия и то значителни. Не трябва да се демонстрира наивност.

Трябва да изтласкаме от съзнанието си от идеята, че Иран може един ден да ни стане приятел. Ядрената заплаха е само една от много заплахи, които представлява тази страна. Ядрената заплаха дори не е най-сериозната сред тези заплахи. В геополитически план нашите неуспехи и нашето бездействие подтикнаха страните от региона да търсят подкрепата на други големи сили. От Египет до Израел, като преминем през страните от Персийския залив целият район се обръща към Азия - към Индия и Китай, а там където това е възможно към Япония и Югоизточна Азия.

Русия също печели влияние в Кайро, Тел Авив и Техеран. В региона възстановяването на старите съюзи ще означава да се обърне повече внимание на нуждите на партньорите и това трябва да стане чрез действия, вслушване в тези партньори, а не чрез поднасяне на заучени речи. Освен това трябва да признаем, че в някои конфликти, ако не сме склонни да пратим сухопътни войски на място /и войната срещу ИД е един от тези конфликти,/ ние няма да сме възприемани като лидери, нито като действително ангажирани и други страни, които са по-склонни да вложат такива усилия, като Иран например, ще излязат победители.

Намираме се в момент, който изисква възможно най-голяма бдителност, която трябва да се изрази в повече многостранни действия от страна на САЩ и техните съюзници в ООН. Това че всички страни от региона са във война може да доведе до ситуация, която по-скоро ще се изроди, отколкото ще се разреши.

Не сме далеч от това да станем свидетели на експлозия, каквато не сме виждали от август 1945 г. Но дори това да не се случи, траен хаос в Близкия изток само ще подхрани екстремистката пропаганда в Африка и Азия и разпространението на тероризма в Европа и в Северна Америка. Залозите не могат да бъдат по-високи, отколкото са сега. Очевидно е, че дори и да признаем, че Америка има ограничен капацитет да влияе на случващото се в Близкия изток, тя има спешното задължение да се опита го направи и то без да повтаря минали грешки. Защото онова, което Америка прави от 6 години чисто и просто не дава резултат и в действителност само влошава една от най-тежките ситуации в днешния свят.

БТА