Никой не знае дали количественото облекчаване на Европейската централна банка (ЕЦБ) ще проработи, но и това е някакво начало.
Горкият Марио Драги, президентът на ЕЦБ. Той се опитва да осигури на еврозоната парични потоци. За нещастие ламята има много глави; някои са жадни да пият от задаващата се струя; други твърдят, че този приток ще е лош за всички. ЕЦБ обаче трябва да опита. Много по-опасно ще бъде дефлацията да бъде оставена дефлацията да пусне корени.
Затова ЕЦБ реши да купува активи за 60 милиарда евро месечно поне до септември 2016 година. Преди всичко, програмата ще продължи, докато банката види "устойчива корекция" на равнището на инфлацията в съответствие с нейното целево ниво от "под, но близо до 2 %" в средносрочен план.
Разпределението на покупките ще бъде в унисон с дела на страните от капитала на ЕЦБ (приблизително като дела от брутния вътрешен продукт (БВП). Правейки отстъпка пред Германия, ЕЦБ се съгласи също 80 % от покупките да бъдат вписвани в балансите на националните централни банки. Тя обаче подчерта, че "(нейният) управителен съвет запазва контрол над всички аспекти от програмата и че ЕЦБ ще координира покупките, следователно ще гарантира единството на... паричната политика".
Това напомня за обещанието на Драги от 2012 г. да направи "каквото е необходимо", за да спаси еврото. Този път ЕЦБ казва, че ще купи активи за около 1 трилион евро, което е 10 % от БВП на еврозоната и аналогичен дял от брутния държавен дълг. Преди всичко програмата ще продължи, докато постигне целта си.
Този ход е много по-смел от очакваното. Никой обаче не бива да се изненадва, че ЕЦБ наистина е решена да свърши своята работа. Нещо повече, този ангажимент с отворен край, просто може да постави еврозоната на пътя на икономическото възстановяване.
Блокът сега извлича полза от по-ниските цени на петрола, някои структурни реформи, укрепналия банков сектор и силното понижаване на лихвите по държавните облигации. Ангажиментът на ЕЦБ може да постави сега началото на една възходяща спирала на доверието. На човек най-малкото може да му бъде простено, че се надява на това.
Критиците се разделят на два противоположни лагера. В първия се съгласяват, че еврозоната страда от хронично слабо търсене, което изисква прибягването до стандартни макроикономически инструменти. Тези хора обаче твърдят, че действия в паричната политика са недостатъчни и че, нещо по-лошо, те отслабват натиска върху правителствата да водят експанзионистична фискална политика.
Със сигурност обаче е прекалено опасно за централната банка да играе рискована игра с правителствата. Освен това обявените мерки почти сигурно са максимумът, който Драги може да постигне. Ключовият момент е, че ЕЦБ установи критерии кога прекратяването на програмата ще е оправдано.
Вторият лагер обединява хората, според които количественото облекчаване (КО) е едва ли не дяволско изобретение. Позволете ми да подмина възгледа, че то е първата крачка към хиперинфлацията; доказателствата необоримо показват точно обратното. По-сериозните аргументи са, че една умерена инфлация не е вредна, че паричната политика не може да разреши проблема със структурните слабости и че КО ще премахне натиска върху правителствата да провеждат реформи.
Първият от тези доводи е прекалено самонадеян. Дефлацията ще влоши проблемите на хората, които са много задлъжнели. Освен това, за разлика от Япония, Еврогрупата няма правомощия да води фискална политика, ако е необходимо, за да бъдат сдържани ефектите от дефлацията. И най-сетне, неуспехът да бъде постигната целта на ЕЦБ ще съсипе нейния авторитет.
Отговорът на втория аргумент е: И какво от това? Да, вярно, количественото облекчаване няма да изцери структурните проблеми.
Еврозоната обаче не изпадна в рецесия, тъй като производственият й капацитет внезапно се влоши. Тя бе спъната от колапса на потреблението. Реформирането на производството освен това само по себе си няма да повиши търсенето, както показва Германия през последното десетилетие.
Всъщност реформите на трудовия пазар може да намалят потреблението в краткосрочен план, тъй като работниците се страхуват от съкращения и възнагражденията биват понижавани. Затова енергичната подкрепа за търсенето е необходима добавка към реформите на производствения сектор, особено защото при по-слабото евро еврозоната едва ли може да се надява да постигне външен излишък, голям като германския.
Отговорът на последния от трите аргумента е, че виждането, че правителствата ще провеждат реформи само под камшик, е прекалено садистично. Налице е и силен насрещен довод: управниците, които се ангажират с болезнени реформи, но без те да бъдат подкрепени с политически мерки за активизиране на търсенето, ще бъдат дискредитирани, а след това и отхвърлени. Възможно е еврозоната да се окаже в скоро време управлявана от популистки правителства от левицата или десницата, обявяващи се категорично против политиката, наложена на съответните страни. Този път определено води до много по-тежка катастрофа.
Никой не знае дали програмата ще проработи. Тя обаче поне е някакво начало. Силната опозиция в Германия освен това може да подкопае доверието в нея. ЕЦБ обаче се задейства. Това е далеч от пълното разрешаване на проблемите на еврозоната, но програмата е достоен за приветстване опит за запазване на еврозоната.
БТА
