По няколко знакови дела, занимавали обществеността с години, обвиняемите получиха присъди, но не влязоха в затвора. Килиите останаха празни и за братя Галеви, и за убийците на Стоян Балтов в Студентски град. Това са може би най-известните случаи, защото за тях се шуми. Но, оказва се, далеч не са рядкост.

Защо се случва така, че осъдени от Върховния касационен съд могат да не изтърпят присъдите си? Причините са няколко, но на първо място липсва надеждна ефективна система в рамките на МВР и на Прокуратурата за контрол по отношение на лицата с висящи наказателни дела, за които няма влязла в сила присъда. Точно тази липса на влязла в сила присъда е проблем, тъй като и по конституция, и по Наказателния кодекс, и според Конвенцията за правата на човека, докато някой не бъде с влязла в сила присъда, а това обикновено е с решение на Върховния касационен съд, той се счита за невиновен. Презумпцията за невиновност и правото на лична свобода, което принадлежи на всеки, пречи да бъде налагана най-тежката мярка за неотклонение - задържане под стража, за един твърде дълъг период и то на тази последна фаза от наказателния процес - обикновено пред ВКС.

Няма пречка и ВКС, и второинстанционните наказателни съдилища, ако преценят, че в конкретния случай има опасност подсъдимите да се укрият или да извършат и други престъпления, те да ги задържат и тогава, но в общия случай в хода на процеса подсъдимите не дават такива индикации, нямат противоправно поведение, което да послужи като основание пред съда да ги задържи под стража примерно две-три години, след като те вече са били обвиняеми и процесът е в тази напреднала фаза. Мерките, които трябва да бъдат предприети, са от съвсем друго естество. Трябва да има система за контрол и проследяване, на такива подсъдими може да им се слагат гривни с устройства за локализиране във всеки един момент. Това едновременно ще позволи на властите да знаят къде конкретно се намира всеки подсъдим, без да се налага да се посяга на правото му на лична свобода. Особено важно е това спрямо подсъдими, на които реално им предстои да влязат в затвора. Така че, основната причина осъдените да бягат от правосъдие, е липсата на адекватна на новите условия законодателна политика. След влизането на България в Европейския съюз, всеки гражданин има право на свободно движение, а ако станем член на Шенген, рамката ще се разшири съвсем безпрепятствено. До 2007 се разчиташе на затвореността на границите, на граничния контрол. В момента, обаче, все по-често се среща отклонение от изтърпяване на присъда, включително и по знакови дела, а това говори за системен проблем. На Запад се прилага контрол точно чрез такива гривни.

Най-тежката мярка за неотклонение - задържане под стража, не може да продължи повече от две години, а у нас наказателните процеси се движат за доста по-дълъг срок и обикновено представянето пред ВКС е много след тези две години в рамките на времето. Затова и подсъдимите са на свобода. Чисто процесуално, ако не е възникнал нов повод от страна на подсъдимия, съдът вече няма как да го държи зад решетките.

Очевидно остарялата законова база дава възможност да се избегне правосъдието, както сами се убеждаваме напоследък. Дали обаче държавата може да бъде осъдена за това? Дали майката на Стоян Балтов, чиито убийци се укриха, има шанс да спечели дело в Страсбург срещу държавата? Ако се докаже, че осъдените са се отклонили от изтърпяване на присъдата в резултат на нелепи грешки и неадекватна държавна политика, има индикации един подобен процес да бъде спечелен и съдът да определи обезщетение на родителите на убитото момче. Държавата е длъжна да осигури максимално ефикасно разследване и наказание на виновните лица. /БГНЕС

---------

Михаил Екимджиев, адвокат.