През 1933 в Украйна настъпва Големия глад (Гладомор). След като „кулаците", независимите селски стопани, са ликвидирани при насилствената колективизация на съветското земедeлие, в Украйна е предизвикан гноцид, под формата на глад, като властта в Москва иззема произведените от нея храни. Жертвите се оценяват на девет милиона души.
Уолтър Дюранти, кореспондент на „Ню Йорк Таймс" в Москва, който нарича съобщенията за глада „злостна пропаганда", получава наградата „Пулицър" за лъжливите си репортажи.

През ноември 1933 по време на Големия глад, американският президент Франклин Рузвелт кани тогавашния съветски външен министър Максим Литвинов, за да получи официалното признаване от САЩ на убийствения режим на вожда Сталин.

На 1-ви август 1991, само четири месеца преди Украйна да обяви своята независимост, американският президент Джордж Буш-старши отправя предупреждение към законодателната власт в Киев:
„Американците няма да подкрепят онези, които се стремят към независимост, като подменят една отколешна тирания с местен деспотизъм. Те няма да помогнат на онези, които пропагандират самоубийствен национализъм, основаващ се на етническа омраза."

Казано накратко, независимостта на Украйна никога не е била точка от дневния ред на Америка. От 1933 до 1991 година това никога не е било от жизненоважен интерес за САЩ. Буш-старши е срещу това.

Кога тогава спорният въпрос чие знаме да се развява над Донецк и Крим става толкова съдбоносен за нас, че да въоръжаваме украинците, да се борят срещу бунтовниците, подкрепяни от Русия, и да обмисляме да дадем на Киев гаранция за започване на военни действия? Което потенциално ще ни доведе до война с въоръжената с ядрени оръжия Русия?

От Франклин Рузвелт насам президентите на САЩ са предугаждали, че Америка не може да остане изолирана от управниците на най-голямата страна в света.

Американският президент Айзенхауер кани ръководителя на СССР Хрушчов на обиколка из САЩ, след като той е удавил в кръв Унгарската революция.
Скоро след като Хрушчов разполага ракети в Куба, в реч пред Американския университет президентът Джон Кенеди призовава за намаляване на напрежението.

Седмици след като армиите на Варшавския договор смазват Пражката пролет през август на 1968 американският президент Линдън Джонсън иска среща на високо равнище със съветския премиер Алексей Косигин.

След безпощадната критика, отправена към Москва през 1983- та, за свалянето на южнокорейския пътнически самолет, опитният боец от Студената война Роналд Рейгън търси възможност за среща на високо равнище.

Същността: Всеки американски президент от Франклин Рузвелт до Джордж Буш-старши, дори след сблъсъци с Москва, които са много по-сериозни в сравнение с конфликта заради Украйна, е искал отново да постигне спогодба с държавните мъже в Кремъл.

Каквото и да мислим за съветските диктатори, които поставят под блокада Берлин, заробват Източна Европа, инсталират ракети в Куба и въоръжават арабите в конфликта им с Израел - Айзенхауър, Джон Кенеди, Линдън Джонсън, Никсън, Картър, Рейгън и Буш-старши - всички те искат да накарат управниците на Русия да поемат отговорност.

Избягването на катастрофална война изисква поемане на ангажименти.
Как тогава можем да обясним исканията на настоящия елит на американската външна политика да се конфронтира с Русия, да я изолира и осакати, и да гледа на Путин като на морален и политически аутсайдер, с който почтените политици никога не биха имали работа?

Какво толкова е извършил Путин, та да конкурира смъртта на милиони през Големия глад в Украйна; избиването на унгарските бунтовници или смазването на Чехословакия от Варшавския договор?

На държавния преврат в Украйна, подкрепян от САЩ, който изгони демократично избрания съюзник на Русия, Путин отвърна с безкръвното превземане на проруския Крим. Там Москва е държала на пристан черноморския си флот от 18 век насам. Това е обичайната геополитика на една Велика сила.
И въпреки че Путин разположи войски по границата с Украйна, той не е издал заповед за нахлуване или окупиране на Луганск или Донецк. Това наистина ли изглежда като усилие да се изгради наново Руската империя на Романови или Съветската империя на Сталин, която се е простирала до река Елба?

Що се касае до свалянето на малайзийския пътнически самолет, Путин не е дал заповед за това. Американският сенатор Джон Корнин казва, че разузнаването на САЩ все още не е предоставило никакви „неопровержими доказателства", които обвързват Русия с изстрелването на ракетата.

Прихванати разговори от разузнаването показват, че изглежда украинските бунтовници са мислели, че са ударили военнотранспортен самолет „Антонов". Въпреки това, водещата фигура днес във външната политика на Рупубликанската партия, сенатор Джон Маккейн, нарича администрацията на Обама „малодушна", защото не предоставя оръжие на украинците да се сражават със сепаратистите, подкрепяни от Русия.

Но представете си, че Путин отвърне на пристигането на американско оръжие в Киев, като окупира Източна Украйна. Тогава какво ще правим?
Джон Болтън има отговор: Приемете Украйна в НАТО.
Казано с други думи: САЩ и НАТО трябва да влязат във война с Русия, ако се наложи, заради Луганск, Донецк и Кирм, въпреки че американският президент никога не е мислил, че си струва да води война с Русия заради Украйна.

Това, което мотивира Путин, изглежда просто и разбираемо. Той изисква уважението, което заслужава като световна сила. Той гледа на себе си като на покровител на руснаците, които са останали зад граница „в близките чужди държави". Харесва му да си играе на политика на Велика сила. Историята е пълна с подобни мъже.
Той позволява на американците да летят над Афганистан; сътрудничи си с групата „пет плюс едно" по отношение на Иран; помогна ни да премахнем химическите оръжия в Сирия; изстрелва наши астронавти в Космоса; сътрудничи ни във войната срещу тероризма, но е на различно мнение по отношение на Крим и Сирия.

А какво мотивира онези, които са на наша страна, да търсят всяка възможност за подновяване на Студената война?
Не е ли отчаяното им желание да изглеждат отново като подобия на британския премиер Уинстън Чърчил; отново като герои в крак с времето, както се възприемаха по време на Студената война, приключила толкова отдавна?

Кой тук е истинският проблем?